О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
гр. София, 04.11.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 4634/2015 год. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 121 ГПК, образувано по частната жалба на Г. Ш. К. и И. Д. К. от [населено място] против въззивното определение от 18.05.2015 год. по ч. гр. д. № 1520/2015 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 26.02.2015 год. по гр. д. № 6903/2014 год. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и е изпратено по подсъдност на Окръжен съд, [населено място], на основание чл. 109 ГПК.
По съображенията, изложени в частната касационна жалба, се поддържа становище за нищожност на обжалваното определение поради неразбираемостта му от касаторите, респ. неправилност поради нарушения на материалния и процесуален закон с искане за обявяване неговата нищожност, респ. отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от Софийски градски съд, пред който е подадена исковата молба и който според тях е местно компетентният съд.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение се релевират тези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страната и прецени всички доказателства, както и правомощията му при въззивното обжалване на постановен при отсъствие на една от страните в съдебното заседание първоинстанционен акт. Поставен е и въпросът, касаещ местната подсъдност при предявени с една искова молба два иска, всеки от които с различна местна подсъдност, но в съотношение на обуславящ и обусловен, както и преодолява ли се в тази хипотеза изискването за местната подсъдност, вкл. тази по чл. 109 ЗС и въпросът за характера и вида на иска за установяване несъществуването на едно обезпечено с ипотека вземане – дали е облигационен или вещен иск. Жалбоподателите се позовават на противоречие при произнасянето по тези въпроси със съдебната практика, обективирана в цитираните ТР № 1/2001 год. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 5/75 год., ТР № 142-1/54 год. на ОСГК на ВС, както и приложените към изложението решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК – Р № 15 по гр. д. № 4604/14 год. ІV г. о., Р № 554 по гр. д. № 1163/10 год. ІV г. о., Р № 187 по гр. д. № 44/13 год. ІІ г. о., определение по чл. 274, ал. 3 ГПК по ч. гр. д. № 445/09 год. І г. о. Въз основа на тази съдебна практика жалбоподателите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърдяното противоречие по формулираните в изложението въпроси остава неконкретизирано, въпреки пространното изложение на основания за допускане на касационното обжалване и допълнението към него с представените писмени бележки. Съображенията за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са свързани с необходимостта от еднакво решаване на поставените въпроси в сходните случаи.
Жалбоподателите правят и доказателствени искания за представяне на писмени доказателства от ответника, които не могат да се обсъждат в настоящето производство.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] в писмения отговор оспорва същата по изложените съображения.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прието за основателно възражението на ответника за неподсъдност на делото пред Софийски градски съд и изпращането му на местно компетентния съд – Окръжен съд, [населено място], въззивният съд възприел мотивите на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 ГПК – предявен като главен иск е този с правно основание чл. 170 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване за нищожна вписаната в полза на банката законна ипотека, поради което и местно компетентният да разгледа този иск е съдът по местонахождението на недвижимия имот, върху който е учредена ипотеката съгласно чл. 109 ГПК. Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика в този смисъл. Намерил за неоснователен и доводът за липса на представителна власт на процесуалния представител на банката, като се е позовал на данните по делото за представеното пълномощно, от чието съдържание се установява редовно учредена представителна власт на младши юрисконсулт Д. Д. да представлява банката в производството по делото.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като считат, че релевантни за спора относно подсъдността са посочените от тях въпроси, формулирани и представени по начина, който считат за уместен. Всъщност релевантен е процесуалноправния въпрос относно приложението на чл. 109 ГПК, тъй като, за да прекрати производството пред СГС и изпрати делото за разглеждане пред ОС, гр. Ст. З., съдът, в т. ч. и въззивният, е приел, че подсъдността на спора с оглед поддържаната недействителност на законната ипотека върху недвижимия имот се определя по местонахождението на същия. По въпроса за специалната местна подсъдност по правилото на чл. 109 ГПК съдебната практика, в т. ч. и задължителната такава, приема, че то намира приложение само и единствено по отношение на вещни и облигационни искове с предмет недвижими имоти – чл. 109 ГПК се отнася освен за исковете за вещни права върху недвижим имот, делбените искове и тези за определяне на граници и за защита на накърнено владение, така и за определена категория облигационни искове, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот /напр. исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижими имоти, по аналогия се прилага и за конститутивния иск за отмяна на договор за дарение на недвижим имот по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, П. иск по чл. 135 ЗЗД за признаване недействителност по отношение на страните по извършена продажба на недвижим имот/. Предмет на настоящия спор е предявеният иск по чл. 170 ЗЗД – ищците искат да бъде установена и обявена недействителността на законната ипотека, вписана по молбата на банката от 15.04.2004 год. върху недвижимия имот, находящ се в гр. Ст. З., с твърденията за нищожност на договора за банков кредит на релевираните от тях различни основания за това, както и доводи за наличието на останалите предпоставки за недействителност на ипотеката, визирани в чл. 170 ЗЗД, с искане да бъде заличена законната ипотека върху този имот. С оглед на предмета на делото, включващ този иск и позоваване на съдебна практика /в т. ч. и наличието на такава, даваща положителен отговор на въпроса дали искът за заличаване на договорна ипотека е иск за други вещни права върху имот – опр. № 270 от 10.04.2012 год. по ч. гр. д. № 187/2012 год. на ІІІ г. о. ВКС, въззивният съд е обосновал извода си, без да се произнася по въпроса за наличието и на други обективно съединени искове за заплащане на парични суми. Предявяването им заедно с главния иск е по инициатива на ищците, с оглед обусловеността им от решението по първия, поради което и този въпрос не е обусловил направения извод на съда за наличието на специалната местна подсъдност по делото.
Не са обуславящи за изхода по делото и останалите посочени от жалбоподателите процесуалноправни въпроси, свързани с обсъждане на доводите, преценка на доказателствата, неявяването на страната в откритото съдебно заседание, в което е направено възражението за неподсъдност на делото, поради което и същите не могат да обосноват наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и което и да е от сочените основания за допускане на касационно обжалване.
За да се допусне касационно обжалване законът в чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда въззивният съд да се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос, който, както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, трябва да е включен в предмета на делото и да е обуславящ решаващата воля на съда, изхода на делото. Както се посочи, по този релевантен въпрос в настоящия случай – приложението на специалната местна подсъдност по чл. 109 ГПК с оглед предявяване на иск за недействителност на законната ипотека върху недвижим имот не се констатира наличие на някое от основанията за допускане на касационно обжалване, а както се посочи налице е съдебна практика в смисъла на произнасянето на въззивния съд, която се споделя от настоящия състав /пр. опр. № 893 от 16.12.11 по ч. гр. д. № 726/11 год. І т. о., опр.№ 270 от 10.04.12 год. по ч. гр. д. № 187/12 год. ІІІ г. о., опр. № 475 от 24.07.13 год. по ч. гр. д. № 4344/13 год. ІІІ г. о./.
Не се констатира и основание за допускане на касационно обжалване поради нищожност на въззивното определение, както се поддържа от жалбоподателите, тъй като доводът в тази насока касае оплакване за неправилността на изводите поради твърдения за необсъждане на поддържаните от тях доводи и възражения, а не пороци за нищожност на съдебния акт.
Поради тези съображения не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението с № 1308 от 18.05.2015 год. по ч. гр. д. № 1520/2015 год. на Софийския апелативен съд по подадената от Г. Ш. К. и И. Д. К. от [населено място] частна касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: