7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
[населено място] , 08.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№546/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №287/31.10.2017г. по т.д.№337/17г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено изцяло решение №42/06.04.12г. по т.д.№159/16г. на Окръжен съд Пазарджик,с което е прогласена нищожността на законната ипотека върху недвижими имоти,собственост на [фирма], вписана в АВп на 03.04.09г. по молба на [фирма] за обезпечаване вземане на Д. за неустойка, произтичаща от неизпълнение на задължение за инвестиции по приватизационен договор от 27.03.1997г. за продажба на акции от капитала на [фирма] /преобразувано в [фирма] /,с купувач [фирма].
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е заявил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да приеме предявения иск за основателен и потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел като безспорно между страните и установено с надлежни доказателства по делото,че по силата на сключения на основание ЗППДОбП/отм./ между М. и [фирма] договор от 27.03.1997г. , последното дружество е придобило акции в размер на 70% от капитала на [фирма] /преобразувано в [фирма] / и,поради неизпълнение на задълженията му да извърши инвестиции в приватизираното дружество в полза на Д. е възникнало правото на вземане за неустойка, за обезпечаване удовлетворяването на което на основание §8 от ПР на ЗИДЗПСК /отменен с ДВ бр.34/12.05.15г./ е вписана в полза на [фирма] законна ипотека върху имущество на приватизираното дружество, представляващо поземлен имот със сградите , построени в него. Като спорен е определен въпросът за приложимостта на §8 от ПР на ЗИДЗПСК към момента на вписването на законната ипотека, с оглед въведените в производството /още с исковата молба/ възражения за противоречието му с чл.63 §1 ДФЕС. При разрешаването на този въпрос съдът е приложил принципа за приоритет на общностното право пред националните правни норми, като е констатирал,че въведеното с §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК основание за вписване на ипотеката,е в противоречие със забраната, установена с разпоредбата на чл.63 §1 ДФЕС, за ограничаване свободното движение на капитали между държавите-членки.Посочил е,че с общностното право не са предвидени норми,поставящи определени правни субекти,в частност Държавата, в привилегировано положение за удовлетворяване на частно-правните й вземания срещу купувача по приватизационен договор,инвестирал чрез закупуване на акции от капитала на приватизираното дружество,в т.ч. и чрез механизъм за учредяване на законна ипотека върху имущество на последното. С оглед предоставената му от разпоредбата на чл.272 ГПК правна възможност, въззивният съд е препратил към вече изложените в същия аспект мотиви на окръжния съд.Последният се е обосновал с практика на СЕС, приемаща,че понятието „движения на капитали“ по смисъла на чл.63 ал.1 ДФЕС обхваща в частност всички видове инвестиции на физически или юридически лица,които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето,което предоставя капитала и предприятието,на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност,като тези връзки предполагат ефективно участие на акционера в управлението на дружеството или контрола върху него. Цитирани са решения на СЕС,с които е разтълкуван и смисълът, вложен в понятието „ограничения“,употребено в разпоредбата на чл.63 §1 ДФЕС – като такива следва да се считат националните мерки,които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции или дялове от предприятията или да възпрат или разубедят инвеститорите от държави-членки да инвестират в техния капитал,каквото би било напр. създаването на особени права и привилегии за държавата във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерни дружества за сметка на правата и интересите на частно-правните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й. В продължение на обосноваването на решението си първоинстанционният съд се е позовал и на съществуваща практика на ВКС – постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д.№3013/13г. на второ т.о./, с което е прието,че разпоредбата на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК създава предпоставки за ограничаване правата и интересите на акционерите,които са закупили акции от капитала на приватизираното дружество или на инвеститори,които след вписване на законната ипотека биха проявили интерес към закупуване на такива, възпирайки инвестиционните им намерения или реално поставяйки съществуващите акционери в опасност тези им намерения да не могат да бъдат осъществени в случай,че държавата-кредитор пристъпи към изпълнение върху имуществото на приватизираното дружество,служещо за обезпечение.Доколкото в закона липсва изискване към момента на вписването на ипотеката неизправният купувач да е все още акционер в дружеството,респ. правата му върху закупените акции е възможно да са прехвърлени, е заключено, че по този начин държавата се поставя в привилегировано положение да удовлетвори частно-правното си вземане към вече чуждо за приватизираното дружество лице-длъжник за сметка на участващите в него акционери – чрез изпълнение върху имущество на това дружество,което не е носител на облигационното задължение и,което имущество по начало,според принципната разпоредба на чл.133 ЗЗД, не обезпечава изпълнението чужди задължения. Неприложимостта на разпоредбата на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК , поради примата на общностното право, на което същата противоречи, ПзОС е отрекъл да е налице основание за учредяването на законната ипотека, поради което е прогласил и нейната нищожност. Споделяйки всички тези съображения, въззивният съд е намерил за неоснователни и изложените във въззивната жалба доводи за приложимост на нормата на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК към конкретния случай по аргумент,че при него не се касае за чуждестранна инвестиция, тъй като, според въззивника,само в такъв случай биха намерили пряко приложение нормите на чл.63 §1 ДФЕС. По този въпрос съставът е приел,че ограничителната разпоредба на §8 от ПР на ЗИДЗПСК нарушава правата на всички инвеститори от Европейския съюз, какъвто статут имат и българските фирми от датата на присъединяването на страната като негова държава- членка /01.01.2007г./. Допълнителен аргумент съдът е извлякъл и от последващата отмяна /извършена през 2015г./ на преходната национална правна норма.
С твърдение, че, въпреки че въззивният съд е посочил,че не са налице данни за реално ограничаване придобиването на акции от капитала на [фирма] от реални инвеститори,същият е приел за доказан фактическият състав на чл.63 §1 ДФЕС, в изложението си по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е поставил като разрешен по този начин от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ въпроса „Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си на факти и обстоятелства,недоказани по делото?“.Като задължителна практика е посочено ППВС №1/10.11.1985г.,в което е прието,че втората инстанция проверява правилността на обжалваното решение на основата на данните,които се намират в делото.
Отново като разрешен в противоречие с практика на ВКС – приетото в решение№212/01.02.12г. по т.д.№1106/10г. на второ т.о. и задължителните указания в т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС,касаторът е поставил въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да изясни делото от фактическа страна и да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?“. Значимостта на същия за изхода на спора се обосновава с твърдения за липса на произнасяне на въззивния съд по направеното от касатора възражение,че нито дружеството-ищец,нито неговите акционери са със седалище и адрес на управление в държава-членка на ЕС,за да би била приложима в случая разпоредбата на чл.63 §1 ДФЕС.
С допълнително основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът формулира въпросите „Следва ли понятието „инвестиции“,включено в дадената от СЕС дефиниция на понятието „движение на капитали“,да е налице по отношение на дружеството,претендиращо обезщетение за вреди,за да бъде уважен предявеният иск за нарушение на чл.63 ДФЕС?“ ; „Следва ли дружеството – ищец да има седалище и адрес на управление в държава-членка на ЕС,за да е „чуждестранно лице“ по смисъла на дефиницията на чл.63 ДФЕС?“ и „Представлява ли ограничение върху движението на капитали или ограничение върху плащанията по смисъла на чл.63 ДФЕС вписването на законна ипотека,собственост на ищеца по иск за нарушение на чл.63 ДФЕС?“. Наличието на сочения допълнителен критерий се обосновава с липса на практика на ВКС и необходимост от такава,поради значителния брой еднотипни дела,които са образувани или предстои да се заведат от страна на приватизирани дружества,върху чието имущество са вписани законни ипотеки по реда на отменената разпоредба на §8 от ПР на ЗИДЗПСК.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че не са налице изискуемите от закона предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Общо основание за допускане на касационно обжалване в посочения смисъл не е налице по отношение на първия от поставените въпроси.В мотивите на въззивното решение липсва извод,обусловил изхода на спора,в твърдяния от касатора смисъл.Разрешенията , дадени от ПАС, са основани на принципни положения за съотношението между разпоредба на общностното право и националната такава на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК при констатирано противоречие,рефлектиращо върху приложимостта на последната. Съображенията на съдилищата /в т.ч. и първоинстанционния, чиито мотиви са споделени изцяло от въззивния съд и поради това се приемат като част от тези на въззивното решение/ са насочени в посока на неприложимост изобщо на националната разпоредба, като такава, изначално установяваща ограничения за движението на капитали по смисъла на чл.63 §1 от ДФЕС и съобразно тълкуването на вложените в последната понятия, извършено в задължителната за националните съдилища практика на СЕС. Поради това и, доколкото противоречието с тази разпоредба е основание за неприлагане на националната такава изобщо,което следва да бъде съобразявано от националните съдилища и институции, с оглед статута на България като държава-членка на ЕС, липсата или наличието на данни в конкретния казус дали и как реално са ограничени права на определен инвеститор или акционер, е обстоятелство, ирелевантно за основателността на предявения иск.
Не представлява основание за приложимост на общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК и вторият,формулиран в изложението въпрос от процесуален характер. Поставянето му е обосновано с твърдение за липса на произнасяне на съда по възражение във въззивната жалба, каквато в действителност не се констатира. В решението си въззивният съд изрично е посочил,че ограничителната разпоредба на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК нарушава правата на всички инвеститори на ЕС,какъвто статут имат и българските фирми от датата на присъединяването на РБългария като държава-членка.
От останалите три въпроса като обуславящ /след известна корекция и конкретизация/ би могъл да се приеме само последният. Първият е неразбираем и изцяло неотносим както към предмета на спора, който касае установителен иск за нищожност на законна ипотека,а не осъдителен за обезщетение за вреди, така и към решаващите изводи на въззивния съд. В нормата на чл.63 §1 ДФЕС липсва както употребено понятие „чуждестранно лице“,така и негова дефиниция,поради което вторият въпрос съдържа неверни твърдения за наличие на конкретно законодателно уреждане, а разрешение на така поставен въпрос не се съдържа в мотивите на въззивното решение.Не е ясен и смисълът,в който се поставя въпросът, с оглед постигането на друг,различен от постигнатия правен резултат. Обстоятелството,че дружеството –ищец /приватизираното дружество,върху чието имущество тегне учредената ипотека и,което има правен интерес от обявяването на нищожността й с предявения иск/ е юридическо лице със седалище в РБългария /която е и държава-членка на ЕС от 2007г./ не би могло да дерогира прякото приложение на разпоредбата на чл.63 §1 ДФЕС,прокламираща принципа за свободно движение на капитали в рамките на съюза и, чиято цел е да се противодейства на каквито и да било национални мерки,предприети от държава-членка, включително в приватизационния процес,които биха могли да доведат до препятстване правата и интересите на всякакви частно-правни субекти от държавите–членки,осъществяващи или възнамеряващи да осъществяват стопанска дейност на територията й.
Доколкото с решенията на двете инстанции се приема,че учредяването въз основа на разпоредбата на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК на законна ипотека върху имущество на приватизирано дружество в обезпечение на задължение на купувача по приватизационния договор,представлява ограничение върху движението на капитали по смисъла на чл.63 §1 ДФЕС от последния формулиран от касатора въпрос би могъл да се извлече такъв,който да осъществява общия критерий за допустимост на обжалването пред ВКС. Липсва обоснована във връзка с него допълнителна предпоставка за осъществяването на селекцията в сочената от него хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. С цитираното от съдилищата решение на ВКС по т.д.№3013/13г. на второ т.о. е създадена казуална практика,която се споделя и от настоящия състав.Със същото е тълкувана разпоредбата на чл.63 §1 ДФЕС , в съответствие с извършеното от СЕС тълкуване на употребените в нея понятия,а приложено към националното законодателство и в частност – към нормата на §8 /отм./ от ПР на ЗИДЗПСК, това тълкуване не е нито неточно, нито остаряло , за да би била налице необходимост от осъвременяването му. Не е налице и непълнота, неяснота или противоречие на закона,за да би могло да се приеме,че допускането на обжалването би било от значение за развитието на правото. Към момента на произнасянето на състава с настоящото определение служебно се констатира и наличие на практика, обвързваща по задължителен за съдилищата начин,с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №37/30.06.17г. по т.д.№2637/14г.,с което в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е прието изрично ,че разпоредбата на §8 /отм./ ПР на ЗИДЗПСК противоречи на чл.63 §1 ДФЕС,което води до неприложимост на националната норма. Решението на въззивния съд е постановено изцяло в съответствие с това принципно разрешение.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на САС.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №287/31.10.2017г. по т.д.№337/17г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.