О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№302
гр. София, 13.06.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 1030 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 460 от 21.11.2018г. постановено по гр.д. № 448/2018г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено решението № 169 от 22.03.2018г. на Хасковски районен съд по гр.д. № 2086/2017г. и вместо това е постановено: 1/ признаване за установено по отношение на С. Я. Г., че М. Б. Б. е собственик на 3/8 идеални части от апартамент №*, находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ от 44,61кв.м., заедно с избено помещение № 17 от 5 кв.м., ведно със съответните 1,299% ид.ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху държавно място, който имот по кадастралната карта на [населено място] съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****; 2/ на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № * от *** г., том *, рег.№*, дело № */* г. по описа на нотариус рег.№ *, с който С. Я. Г. е призната за собственик на 3/8 идеални части от същия апартамент; 3/ отхвърлен е искът за делба на гореописания недвижим имот между С. Я. Г. и М. Б. Б..
Касационната жалба е подадена от ищцата С. Я. Г., чрез пълномощника адвокат С. Б.. Поддържа се, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/нарушени ли са принципите на диспозитивното начало, на състезателност и равенство на страните, когато въззивния съд е приел и основал решението си върху представени от едната страна писмени документи, които не са поискани във въззивната жалба и не представляват новооткрити доказателства; 2/може ли въззивният съд да излиза извън предмета на делото, като в решението си разглежда доводи, които не са направени от ищеца и ответника; 3/може ли въззивният съд с решението си да размени /обърне/ разпределената доказателствена тежест с доклада на първоинстанционния съд, без във въззивната жалба да са въведени основания за процесуални нарушения и без съдът да е дал нови указания по доказването; 4/може ли съдът да приеме, че е доказан в процеса анимуса на съсобственика – владелец при предявен иск за собственост на основание изтекла придобивна давност спрямо другия съсобственик, въз основа на подадена данъчна декларация за целия имот или е необходимо да се проведе пълно и главно доказване на този факт. Касаторът счита, че въпросите са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която прилага.
Ответникът по касационната жалба М. Б. Б., чрез пълномощник адв. В. З., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по допускане на съдебна делба между С. Я. Г. и М. Б. Б.. Обект на делбата е апартамент в [населено място] в [жк]. Твърди се, че ищцата притежава 3/8 ид.ч. като дял от прекратена съпружеска общност върху имота, а ответникът притежава останалите идеални части по наследство от баща си Б. Б. П., бивш съпруг на ищцата, починал 2015г., От страна на ответника М. Б. е предявен инцидентен установителен иск, че той е собственик на претендираните от ищцата 3/8 ид.ч. от имота, които са придобити по давност още приживе от баща му.
Установено е, че ищцата С. Я. Г. и Б. Б. П. /баща на ответника/ са сключили брак през 1973г. и същият е прекратен през 1982г. Правото на собственост върху жилището е придобито по време на брака на името на Б. П. – с договор за дарение от 1980г. неговата майка му е дарила 1/4 ид.ч., а останалите 3/4 е придобил посредством договор за доброволна делба с нея при заплащане на парично уравнение. След развода бившите съпрузи са сключили на 26.07.1983г. три договора за доброволна делба, с които са уредили имуществените си отношения по отношение на придобитите по време на брака жилище, находящо се в [населено място], [улица], гараж и лек автомобил. В договора за делба на лекия автомобил е включена клауза, че съделителите за в бъдеще нямат да имат каквито и да било претенции по отношение на движими и недвижими имоти. На 19.04.2017г. ищцата С. Г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху 3/8 ид.ч. от делбения имот.
Не се спори, че придобиването от Б. Б. П. на 3/4 ид.ч. от апартамента въз основа на доброволна делба срещу заплащане на парично уравнение, обуславя статут на съпружеска имуществена общност на тази част и при прекратяването й с развода ищцата притежава 3/8 ид.ч. от имота. Спорът е съсредоточен върху това дали Б. П., който е останал да живее в жилището и е живял там до смъртта си, е придобил нейните идеални части по давност.
След анализ на писмените и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че бившите съпрузи са уредили изрично имуществените си отношения за съсобственото имущество, но процесният имот не е включен в договорите, понеже те са го считали за лична собственост на Б. Б. П., доколкото е придобит чрез дарение от неговата майка и доброволна делба с нея. Приел е също така, че от прекратяването на брака през 1982г. Б. Б. П. е установил трайна фактическа власт върху целият имот, като в продължение на 33 години, до смъртта си на 22.11.2015г., го е владял спокойно и необезпокоявано, демонстрирал се е като единствен собственик на имота, включително го е декларирал в данъчната служба като изключителна своя собственост. Според съда, няма данни в този период, а и след това, до снабдяването с констативния нотариален акт, С. Я. Г. да е показала, че счита този имот за свой и да е извършила действия, с които да е смущавала владението на Б. П. или на неговия син. Съдът е взел предвид установеното от свидетелите, че като единствен собственик на жилището те знаят Б.. Счел е, че инцидентните посещения на ищцата в имота не прекъсват владението, а и при тези ходения не е коментиран въпроса за собствеността. Показанията на Т. Ж., снаха на ищцата, съдът е намерил, че не следва напълно да се ценят поради нейната заинтересованост. Доводите на ищцата, че имотът е съставлявал семейно жилище са опровергани от решението за прекратяване на брака, в което е посочено друго жилище, както и от свидетелските показания. Твърдението й, че уговорката е била жилището да остане съсобствено и Б. да остане да живее в него, съдът е намерил за неподкрепено от доказателствата и нелогично предвид предприетите от съпрузите действия по уреждане на имуществените отношения относно съсобствените вещи с писмени правни актове. Въз основа на това съдът е заключил, че Б. П. е придобил по давност правото на собственост върху 3/8 ид.ч., което е наследено от ответника М. Б.. Затова е уважил инцидентния установителен иск и е отхвърлил иска за делба поради липса на съсобственост.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият правен въпрос касае нарушения на принципите на диспозитивното начало, на състезателност и на равенство между страните когато въззивния съд е приел и основал решението си върху представени от едната страна писмени документи, които не са поискани във въззивната жалба и не представляват новооткрити доказателства. Всъщност въпросът се свежда до оплакване за допуснато нарушение на чл. 266 ГПК при приемане на двата договора за доброволна делба, представени пред въззивния съд. Вярно е, че те са представени и приети във въззивното производство, като от страна на въззивника е заявено, че са новооткрити от него и са свързани с приложения от ищцата първи договор за доброволна делба на придобито по време на брака имущество. В съдебното заседание на 31.10.2018г. са изложени конкретните обстоятелства, при които въззивникът е открил тези документи и въз основа на които съдът е изградил извода си, че е налице хипотезата на чл.266, ал.2, т.1 ГПК за допускане на новите доказателства – че при положената грижа за добро водене на делото въззивникът не е могъл да узнае за тях и да ги представи своевременно. Предвид изложеното липсва противоречие с посочената съдебна практика – Решение № 101 от 09.07.2018г. по гр.-д. № 2191/2017г. на ІV г.о. Вторият въпрос е: може ли въззивният съд да излиза извън предмета на делото, като разглежда доводи, които не са направени от страните по делото. Той произтича от оплакването, че ответникът не е твърдял имотът да е лична собственост на Б. П. и не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, а съдът е приел, че невключването на имота в изричното уреждане на имуществените отношения след развода съставлява признание за личния му характер. Въпросът не съответства на данните по делото. Поддържаната от ответника по иска теза е, че уговорката между бившите съпрузи е била семейното жилище /на [улица]/ да остане за ищцата /за този апартамент е сключен договор за доброволна делба/, а процесният апартамент да остане за баща му, като тази уговорка е логично следствие от факта, че собствеността е придобита от неговата майка. Въз основа на това ответникът навежда и следващото си твърдение /предмет на инцидентния установителен иск/, че баща му е придобил по давност частта на ищцата. Насрещната теза на ищцата е, че между нея и бившия й съпруг имало уговорка апартаментът да не се дели и Б. да остане да живее в него. Съдът е обсъдил тези две тези и е приел, че тази на ищцата е лишена от житейска логика в конкретния случай. Затова е счел, че липсата на изричен договор за този апартамент е израз именно на признаването му за лична собственост на Б., което има своето обяснение в начина на придобиване. Ето защо, при тези обстоятелства не може да се приеме, че съдът е разгледал доводи, които не са направени от страните. Съответно, не е налице визираното противоречие със соченото Решение № 50 от 16.05.2018г. по гр.д. № 2104/2017г. на ІІІг.о., което подчертава, че при разглеждане на делото съдът е обвързан от очертания от страните предмет на делото.
На трето място е повдигнат въпроса за разместването на доказателствената тежест, извършено от съда, без да са дадени нови указания на страните. Хасковски окръжен съд не е допуснал такова разместване. Тежестта на доказване на придобиването по давност се носи от ответника, който се позовава на нея. Съдът е приел, че събраните доказателства подкрепят извода, че Б. П. е бил изключителен собственик на жилището – установил е трайна, спокойна и необезпокоявана фактическа власт, демонстрирал е собственическото си отношение и това е продължило 33 години. Изложените съпътстващи мотиви, че ищцата не е предявявала претенции, не е демонстрирала правата си, не е смущавала или прекъсвала владението на бившия си съпруг, са само един аспект от разсъжденията на съда, но не са израз на неправилно определена доказателствена тежест. По отношение на презумпцията на чл.69 ЗС съдът е приел, че се прилага и не е оборена, изхождайки от установеното съгласие на ищцата, че жилището е само на съпруга й, намерило израз в договорите за договорите за доброволна делба и клаузата за изчерпателно уреждане на имуществените отношения. Затова се е позовал и на разрешението в т.1, пр.1 и на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК.
Четвъртият въпрос е дали анимусът на съсобственик, позоваващ се на придобивна давност, може да бъде доказан само с подаването на данъчна декларация за целия имот. Отговорът на този въпрос в практиката е отрицателен, но въззивният съд не е действал в отклонение от нея. Той е посочил декларирането на имота от наследодателя на ответника като едно от обстоятелствата, наред с други такива, които имат значение за установяване на намерението за своене. В този смисъл са и разясненията в Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК, че във всеки отделен случай подлежат на доказване конкретни обстоятелства, от които може да се направи извод за манифестиране на намерение за своене.
При горните изводи следва да се откаже достъп до касационен контрол.
Ответникът има право на направените разноски за касационното производство. Видно от договора за правна помощ М. Б. Б. е заплатил 600/шестстотин/ лева за адвокатско възнаграждение и именно тази сума следва да му се присъди.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 460 от 21.11.2018г. постановено по гр.д. № 448/2018г. на Хасковския окръжен съд по касационната жалба на С. Я. Г..
ОСЪЖДА С. Я. Г. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.Б, ап.4 да заплати на М. Б. Б. от [населено място], [улица] сумата 600 /шестстотин/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: