10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр. София, 15.05.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадасета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Б. т.д. № 2245 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. П. и А. Д. П., представлявани от адв. П. К., срещу решение № 1172 от 23.05.2017г. по гр.д. № 969/2017г. на САС, 7 състав в частта, в която е потвърдено решение № 6029 от 14.08.2015г. по гр.д. № 3736/2013г. на СГС, I-11 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторите против [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на дъщеря им Е. А. П. при ПТП на 21.05.2008г. за разликата над 60 000 лева до 110 000 лева.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържат, че съдът е приел съпричиняване на пострадалата в обем 30% въз основа на негодни доказателства и неправилно ценене на обстоятелства, които нямат никаква връзка със съпричиняването, като са игнорирани действително годните такива, без са се сочи точно с кое действие коя правна норма съдът намира за нарушена от пострадалата. Сочат, че при изследване на механизма на произшествието съдът не е взел предвид факта, че пострадалата не е навлязла внезапно на пътното платно, а е събирала разпилените бутилки и се е намирала на пътното платно за периода на навлизане и допълнително за времето на събиране на бутилките, както и че ударът е от дясната страна на пешеходката, поради което съгласно заключението на вещото лице ударът е бил предотвратим. Считат още, че съдът е приложил неправилно принципа на справедливост, като не е отчел в пълнота и правилно тежестта на понесените от родителите болки и страдания от смъртта на тяхното дете и по този начин се е отклонил от задължителната съдебна практика. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочат следните правни въпроси:
I. По въпроса за правилното приложение на принципа на справедливост:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?
2. Длъжен ли и е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика и ППВС 4/68г.
Твърдят, че по тези въпроси решението противоречи на постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013 на ВКС, ТК, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г на ВКС, ТК, II т.о.
3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.
4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива води ли до определяне на несправедливо обезщетение? По този въпрос твърди противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите? Твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „ГО“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Твърдят противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретната връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 184 от 08.11.2011г. по т.д. № 217/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
8. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „ГО“? Твърдят, че въззивният съд се е отклонил от разрешението, дадено с решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о.
9. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? Твърдят, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
10. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи, и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Считат, че по въпроса е налице противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
II. По приетото съпричиняване:
1. Може ли съдът да се мотивира с доказателства, събрани по друго дело – протоколи за разпит от наказателното дело; налице ли е липса на мотиви по въпроса, защо съдът не кредитира налични по настоящото дело доказателства – свидетелски показания и заключение на А., ведно с дадените при приемането пояснения, като се позовава на негодни доказателства по делото, свидетелски показания, дадени по друго дело, в случая наказателното дело? Сочат, че по въпроса е налице противоречие с решение № 55 от 2009г. по т.д. № 728/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 157 от 13.02.2012г. по гр.д. № 953/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни – игнорирани са изводи на автоексперт, както и свидетелски показания; може ли съдът при обсъждане на дадено доказателство – в случая А., да обсъди и приеме част от заключението, а друга част – да игнорира напълно, без да изложи мотиви защо приема само част от заключението? Считат, че въпросът е разрешен в противоречие с определение № 26 от 19.01.2009г. и решение № 24 от 2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 221 от 2001г. по гр.д. № 677/2001г. на ВКС, I г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. Може ли едно и също нарушение на пострадал да се подвежда под текста на различни правни норми и да се отчита като неспазване на няколко законови текста, като същевременно с това се увеличава процентът на съпричиняване – подвеждането под няколко правни норми основание ли е за увеличаване проценка на съпричиняване, ако това изобщо е допустимо? Твърдят, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е разрешен в нарушение на посочената съдебна практика.
4. При приемане на съпричиняване от страна на пострадал, длъжен ли е съдът да посочи точната правна норма, която счита, че не е спазена от последния?
5. Какви са последиците, ако съдът не е посочил правилната правна норма при сочено нарушение, прието за допуснато от страна на пострадалия, и описаното нарушение очевидно не съвпада със сочения от съда законов текст – допуснато ли е съществено нарушение на процесуалния и материалния закон?
Твърдят, че двата въпроса са решени в противоречие с посочената съдебна практика, а също са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
6. Какви са предпоставките за приемане на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия – при липса на категорични доказателства в процеса за действия или бездействия, с които обективно пострадалият да е създал предпоставки за настъпване на увреждането може ли да се приложи съпричиняване; длъжен ли е ответникът да докаже при условие на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
7. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП? Считат, че този въпрос е решен в противоречие с установената съдебна практика, като сочат решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по н.д. № 1359/67г. на ВС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г. по н.д. № 234/73г. на ВС, III н.о., решение № 407 от 1987г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260 от 1983г. по н.д. № 216/83г. на ВС.
Ответникът Застрахователна компания [фирма] оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, тъй като касаторите не са посочили конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като са формулирани общи принципни въпроси относно приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и относно реда на определяне на размера на обезщетението в контекста на определените лимити на отговорност на застрахователя, по които вече е налице значителна по обем практика на ВКС. Сочи, че част от въпросите не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд, както и че липсва противоречие с практиката на ВКС. Поддържа още, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата е съобразен с постоянната съдебна практика, според която съпричиняването има обективен характер и такова ще е налице, когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно установено наличието на валидно застрахователно правоотношение към момента на инцидента и причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените на ищците неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания от смъртта на тяхната дъщеря. Посочил е, че спорът във въззивното производство е концентриран върху това дали първоинстанционният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и за това дали е налице съпричиняване от страна на пострадалата и в какъв размер.
Въззивният съд е приел, че претърпените от ищците болки и страдания са доказани със свидетелските показания на свидетелката А. М. – техен съсед, която сочи за много близките отношения между родители и починалото им дете, както и че ищците постоянно плачели и все приказвали за дъщеря си, вече не празнували. Приел е, че с оглед практиката на ВКС и присъдените с нея обезщетения за периода на настъпване на процесното ПТП справедливо е обезщетение в размер на 90 000 лева за всеки от ищците, което е съобразено и с установените по делото отношения между пострадалата и родителите й – отношения на взаимна обич, привързаност и подкрепа.
Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване, изразяващ се в това, че към момента на удара от автомобила пострадалата е била на пътното платно /прав пътен участък между [населено място] и [населено място]/, където по признанията на самите ищци, направени и във въззивната жалба, „събирала разпилени бутилки за вода“. Посочил е, че от приобщените като писмени доказателства към гражданското дело копия от протоколи за разпити на свидетели по досъдебното производство, съдържащи се и в нохд № 120/2012г. по описа на ОС – Хасково, е видно, че пострадалата е изскочила внезапно на пътното платно, което е забранено от нормата на чл.114, т.1 ЗДвП. Приел е още, че произшествието е реализирано на междуградски път, извън населено място, при което се прилагат и разпоредбите на чл.113, ал.2 вр. чл.113, ал.1, т.т.1, 2 и 3 ЗДвП, от чието тълкуване следва, че пешеходците имат съответни задължения при пресичане на платното. Изложил е съображения, че в случая не става дума за пресичане, а за едно по-продължително пребиваване на самото пътно платно от пешеходеца с една ненужна цел и липса на необходимост от такова продължително пребиваване – събиране на разпилени предмети на ниска стойност, с което поведение пострадалата сама се е поставила в сериозен риск. С оглед на това въззивният съд е приел, че е налице принос, който следва да се определи на 1/3 /по-малък от определения от първоинстанционния съд принос в размер на 2/5/. Този извод е обоснован с данните от изслушаната в първа инстанция САТЕ, според която водачът на лекия автомобил се е движил с превишена скорост в пътния участък /70 км/ч при разрешена скорост 60 км/ч/, довело до опасна зона за спиране от 56 метра, вместо от 47 м., със съдебната практика при определяне на процента на съпричиняване на пострадал пешеходец и с възрастта на пострадалата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касаторите въпроси относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Въпросът по т.I.9 не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, а въпросът по т.I.10 по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, тъй като е предпоставен от твърдението на касатора за определяне на обезщетение в занижен размер. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по формулираните въпроси е създадена задължителна съдебна практика, не са налице сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Поставените въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалата пешеходка, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. При произнасяне по тези въпроси въззивният съд не се отклонил от формираната по тях постоянна съдебна практика. Въззивният съд е приел, че произшествието е реализирано на междуградски път, извън населено място, както и че към момента на удара от автомобила пострадалата е била на пътното платно, където по признанията на самите ищци, направени и във въззивната жалба, „събирала разпилени бутилки за вода“. Въз основа на тези факти е достигнал до извод, че следва да намерят приложение разпоредбите на чл.113, ал.2 вр. чл.113, ал.1, т.т.1, 2 и 3 ЗДвП, съобразно които пешеходците имат съответни задължения при пресичане на платното. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване, като е извършил съвкупната преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалата е в нарушение на чл.113, ал.2 вр. чл.113, ал.1, т.т.1, 2 и 3 ЗДвП и е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалата и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Действително въззивния съд е ценил доказателства, събрани в наказателния процес – протоколи за разпити на свидетели по досъдебното производство, но извода му относно поведението на пострадалата, допринесло за настъпване на процесното ПТП, е изграден не въз основа на тези доказателства, а с оглед всички събрани по делото доказателства и неоспорения от ищците факт, че към момента на удара от автомобила пострадалата е била на пътното платно, където е събирала разпилени бутилки за вода. Крайните изводи на въззивния съд във връзка със съпричиняването от страна на пострадалата и неговия размер не са обосновани с факта на внезапното й навлизане на пътното платно, установен с протоколите за разпити на свидетели по досъдебното производство, поради което поставените във връзка с годността на тези доказателства въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Твърденията на касаторите за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалата, с които да е съпричинила увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Въпросът по т. II.2 съдържа в себе си твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на доказателства и неизлагане на мотиви във връзка с възприемане на доказателствата, което не съответства на мотивите на въззивното решение. Въпросът по т.II.3 също не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като размерът на приетото за доказано съпричиняване на пострадалата е занижен, а не завишен спрямо определения от първоинстанционния съд. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е осъществена и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1172 от 23.05.2017г. по гр.д. № 969/2017г. на САС, 7 състав.
ОСЪЖДА А. Д. П., ЕГН [ЕГН] и А. Д. П., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], офис 10, адв. П. К. да заплатят на Застрахователна компания [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: