7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр. София, 16.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юни, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. ч. гр. дело № 2072 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. И. И. с адрес: [населено място], [община], [улица], ЦНСТ „Светлина“, приподписана от упълномощената лично от касатора И. адв. М. Д. с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, срещу определение от 12. 03. 2018г. по гр.д. № 19/2018г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение, първи състав, с което е прекратено въззивното производство поради недопустимост на въззивната жалба, по която е образувано, подадена от поставения под пълно запрещение и напълно недееспособен съгласно чл. 5 ЗЛС А. И. И..
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че въпросите за ограничаване на дееспособността и института на запрещението са регламентирани в чл. 5 ЗЛС, но спрямо тях пряко приложение намират и нормите на чл. 12 Конвенцията на О. за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България на 21. 04. 2012г., ратифицирана и от ЕС като колективен субект, както и Препоръка № R /99/ 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, приета на 23. 02. 1999г., и чл. 5 и чл. 6 ЕКПЧ, ратифицирана от България. Намира, че атакуваният съдебен акт, отричащ изцяло неговата процесуална дееспособност и правна възможност да обжалва първоинстанционното решение № 1232 от 19. 10. 2017г. по гр. д. № 2435/2016г. на Пловдивски окръжен съд, поради факта, че е поставен под пълно запрещение, противоречи на чл. 12 и чл. 13 Конвенцията за правата на хората с увреждания и на горепосочените относими международноправни актове, според които държавите следва да предприемат необходимите мерки за запазване в максимална степен на дееспособността, като мерките на защита не следва да имат за автоматична последица цялостно отнемане на дееспособността, а когато е възможно всяко пълнолетно лице трябва да може да извършва валидни правни сделки от ежедневен характер и да има регламентирано право на достъп до съд, на свобода и сигурност на личността и на справедлив процес. Касаторът счита, че е лишен изцяло от достъп до съд, от справедлив процес и изцяло е оставен на произвола на своя настойник, който взема решения къде да живее, за настаняването му в резидентна услуга, лишен е от възможността на упражнява фундаментални свои права, вкл. правото на труд. Релевира, че обжалваното определение противоречи на практиката на ЕСПЧ /делата С. срещу България; К. срещу Италия; Ф. срещу О. Кралство; Щ. срещу Русия/, според която макара правото на достъп до съд да не е абсолютно, прилаганите ограничения не могат да ограничат достъпа на хората по такъв начин или до такава степен, че правото да бъде накърнено в самата му същност, като ограничения са допустими само, ако има разумно пропорционално съотношение между използваните средства и поставената цел, а настаняването в специализирана институция, представено под формата на предписания на грижи в интерес на лицето, на практика е равнозначно на лишаване от свобода /делото С. срещу България/. В практиката на ЕСПЧ се приема според касатора, че за дадено лице, страдащо от психични разстройства, може да се счете, че е лишено от свобода в контекста на чл. 5, пар. 1 ЕКЗПЧ, когато е поставено под пълно запрещение, само ако не е изразило валидно съгласие да бъде затворено /затворено е в психиатрична клиника от неговия настойник и се е опитало безуспешно да я напусне или първоначално се е съгласило на престой в клиниката, но впоследствие се е опитало да избяга/. Частният жалбоподател поддържа също, че е недопустимо ограничаване на права досежно личното положение и съгласно чл. 6, ал. 2 вр. с чл. 51, ал. 3 Конституцията на РБ. Моли атакуваното определение да бъде отменено, делото – върнато за ново разглеждане на въззивната жалба от друг състав на Пловдивски апелативен съд, тъй като в противен случай, ще бъде лишен от възможността да се защити от нелигитимната форма на интервенция в личния му живот /невъзможността да бъде отменено или изменено поставянето му под пълно запрещение/.
Отговор на частната жалба е постъпил от настойника на касатора – П. И. И. /негова сестра/ и от майката на касатора – Р. П. И., които поддържат, че същата е недопустима с оглед изричните норми на чл. 5, ал. 3 и чл. 3, ал. 2 ЗЛС, според които поставените под пълно запрещение лица са юридически недееспособни и не могат да извършват правно валидни действия, в какъвто смисъл е и постановеното решение по конст. дело № 10/2014г. на КС на РБ. Евентуално считат частната жалба за неоснователна и молят да бъде оставена без уважение.
Апелативна прокуратура – П., инициирала чрез Окръжна прокуратура – П. производството с правно основание чл. 340 вр. с чл. 336 ГПК вр. с чл. 5, ал. 1 ЗЛС, не подава отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване определение на Пловдивски апелативен съд по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Окръжна прокуратура – П. за отмяна на пълното запрещение на А. И. И., под което е бил поставен с влязло в сила решение № 1388/06. 08. 2012г. по гр. д. № 1195/2012г. на П. Окръжен съд, след извършена проверка от органите на прокуратурата, при която са установени подобряване на здравословното състояние на запретеното лице и предпоставките на чл. 340 вр. с чл. 336 ГПК за отмяна на запрещението. Като ответници в исковото производство по искане на ищеца /Окръжна прокуратура – П./ са конституирани настойника на поставеното под пълно запрещение – неговата сестра П. И. И., назначена за настойник с протокол № 44 от 27. 11. 2012г. от органа по настойничество и попечителство при район „Т.“, [община], и майката на запретения – Р. П. И. /определение от з.з. от 26. 10 2016г. по гр.д. № 2435/2016г. на Пловдивски окръжен съд/. С определение № 2696 от з.з. от 22. 11. 2016г. по гр.д. № 2435/2016г. на Пловдивски окръжен съд, по молба на А. И. И. от 21. 11. 2016г., на основание чл. 95 ГПК вр. с чл. 23, ал. 2 вр. с чл. 21, т. 3 ЗПП, на поставения под пълно запрещение И., пребиваващ в Център за настаняване от семеен тип за възрастни хора с психични разстройства в [населено място], [община], е предоставена правна помощ под формата на процесуално представителство по исковото производство за отмяна на запрещението, като по този начин му е признато право на участие в исковия процес като страна. С разпореждане от 29. 11. 2016г. първоинстанционният съд е назначил за особен представител на поставения под пълно запрещение А. И., в изпълнение на предоставената горепосочена правна помощ по ЗПП, адв. Я. С. Т.. От този момент в първоинстанционното производство до приключването му с решение, А. И. участва лично като самостоятелна страна чрез процесуалния си представител – особения представител адв. Т.. В това му качество, на 01. 11. 2017г., му е връчено и съобщение за постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявеният от Окръжна прокуратура – П. иск за отмяна на запрещението му, доколкото не е установена промяна в обстоятелствата /здравословното състояние на запретения, страдащ от параноидна шизофрения/, при които е било допуснато поставянето му под пълно запрещение, довели до неспособност да разбира и оценява правилно житейските ситуации и да им дава адекватен отговор, за да му се признае наличие на способност да се грижи сам за работите си, при което отмяната на запрещението би могла само да навреди на И., а не да подпомогне връщането му към нормално функциониране.
Срещу горепосоченото първоинстанционно решение, в законния преклузивен срок, въззивна жалба е подал А. И. И., приподписана след дадените от администриращия съд указания от особения му представител адв. Т., на 07. 02. 2018г., след което в насроченото публично с.з. на 12. 03. 2018г., Пловдивски апелативен съд е счел така подадената въззивна жалба за недопустима поради това, че въззивникът И. е поставен под пълно запрещение и като такъв е недееспособен и няма право да извършва самостоятелни правни действия. Като е отрекъл правото на поставеното под пълно запрещение лице да бъде страна в производството по иска за отмяна на запрещението му, въззивният съд е намерил, че то няма право и на въззивна жалба срещу постановеното в това производство решение, поради което е освободил назначения му особен представител, приподписал въззивната жалба, поради изначална липса на основание за предоставяне на правната помощ, и е прекратил въззивното производство, образувано единствено по въззивната жалба на запретения И., като недопустимо.
Атакуваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено.
Константна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 124 от 26. 11. 2009г. по т.д. № 152 /2009г. на І т.о. по чл. 290 ГПК, решение № 257 от 27. 04. 2010г. по гр.д. № 4103/2008г. на ІV г.о. по чл. 290 ГПК и определение № 152 от 21. 03. 2017г. по ч.гр.д.№863/2017г. на ІV г.о. по чл. 274, ал. 2 ГПК, че в същинско исково производство недееспособният правен субект не е надлежна страна и ако той е единствен ищец или ответник, процесът би бил недопустим и производството по него би подлежало на прекратяване. В конкретния случай обаче не е осъществена горепосочената хипотеза, а е проведен един напълно допустим исков процес по инициатива на органите на прокуратурата на РБ, действащи като процесуален субституент на Държавата, за отмяна на пълно запрещение, в което първоинстанционният съд е признал право на участие като страна на лицето, поставено под пълно запрещение, което право на участие е осъществено чрез предоставяне на правна помощ по ЗПП под формата на процесуално представителство – чрез назначаване на особен представител на запретения. При положение, че последният е с призната процесуална легитимация в първоинстанционното производство, на него не може да му бъде отречено право на въззивно обжалване на постановеното първоинстанционно решение, както и право на касационно обжалване срещу въззивния съдебен акт, каквото е упражнено в настоящото частно касационно производство. Касае се за „процес относно процеса“, в рамките на който на участвалата в първоинстанционното производство страна, с призната от съда процесуална дееспособност /процесуална легитимация/, би било в нарушение на съдопроизводствените правила, съдържащи се в ГПК, да бъде отказано право на въззивно и касационно обжалване, в рамките на което да бъдат проконтролирани валидността, допустимостта и правилността на обжалвания съдебен акт. В този смисъл е и цитираната по – горе константна практика на ВКС. Поради това е неоснователно възражението за недопустимост на настоящата частна касационна жалба.
Гореизложеното е достатъчно основание, за да бъде отменено като неправилно обжалваното въззивно определение, а делото – върнато на въззивния съд за разглеждане на въззивната жалба на поставения под пълно запрещение И. и произнасяне с въззивно решение по валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение в производството за отмяна на пълното запрещение.
Отделно от това следва да бъде посочено, че конституирането като страна в първоинстанционното производство за отмяна на запрещение на самия поставен под пълно запрещение правен субект, при зачитане волята на българския законодател да не допуска иницииране на производството по чл. 340 ГПК от самия запретен, осигурява участие на поставеното под пълно запрещение лице в исковия процес, което участие е в съответствие с чл. 12 Конвенцията за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България със закон, приет от 41 НС на 26. 01. 2012г., обн. ДВ бр. 12 от 10. 02.2012г., в сила от 21. 04. 2012г., Препоръка № R /99/ 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, приета на 23. 02. 1999г. и чл. 5 и 6 ЕКЗПЧ. Според последните ограничаването в дееспособността на лица с увреждания е възможно като изключение, когато е очевидно необходимо за защита на лицето и във всички случаи трябва да е пропорционално на степента на дееспособността на лицето, да се прилага за възможно най – кратък срок и да подлежи на редовно преразглеждане от независим орган, вкл. чрез подходящи способи на обжалване от самите запретени. Правото на ограничено запретеният правен субект не само да участва в производството за отмяна на запрещението, но и да инициира това производство, е признато от българският законодател с изменението на чл. 340, ал. 2 ГПК, обн. в ДВ бр. 86 от 2017г..
В практиката си ЕСПЧ /решение от 17. 01. 2012г. по делото С. срещу България и решение от 17. 03. 2015г. по делото С. С. срещу България/, приемайки че чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧ гарантира на всеки правото на достъп до съд, което не е абсолютно, заключава че са възможни ограничения на това право в сферата на автономната регламентация на съответната държава, които обаче не могат да са в такава степен, която да накърнява правото в самата му същност, като ограниченията са в съответствие с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧ само ако преследват законна цел и е налице разумно пропорционално съотношение между използваните средства и поставената цел. Ограниченията на процедурните права на едно лице, поставено под запрещение, могат да бъдат оправдани, само когато се касае за неговата собствена защита и за защитата на интересите на друго лице, както и за доброто функциониране на правосъдието. Такова е и вложеното разбиране в мотивите на решение № 12 от 17. 07. 2014г. по конст. дело № 10/2014г. на КС на РБ, отхвърлящо искането на омбудсмана за установяване противоконституционността на чл. 5, ал. 1 ЗЛС относно думите „и стават недееспособни“ и на чл. 5, ал. 3 ЗЛС. Според цитираното решение разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 ЗЛС трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания /чл. 51, ал. 4 Конституцията на РБ/, каквато защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а „осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото“.
На основание изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение от 12. 03. 2018г. по гр.д. № 19/2018г. на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение, първи състав.
ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд, гражданско отделение, първи състав за разглеждане на въззивна жалба с вх. № 8310 от 13. 11. 2017г. с участието на особения представител на поставения под пълно запрещение А. И. И. – адв. Я. Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.