О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.302
гр. София, 19.04.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1498 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] срещу решение №103 от 16.01.2015 г. по гр.д.№2371/2014 г. на Софийски апелативен съд. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №252 от 10.01.2014 г. по гр.д.№14675/11 г. на СГС в частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Т. Д. И. на основание чл.226, ал.1 от КЗ, сумата от 20 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 07.09.2010 г., ведно със законната лихва от 07.09.2010 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, първият от които доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Носи ли отговорност водачът на МПС, причинил ПТП, когато е починал при извършване на деликта, има ли значение за отговорността на застрахователя обстоятелството в кой момент е настъпила смъртта – преди, по време или след извършване на деликта, кой носи доказателствената тежест да го установи и може ли да се приеме, че деликт е осъществен с извършване на деянието, ако резултатът от него е настъпил след или в един и същи момент със смъртта на делинквента. 2. Противоречи ли съдебното решение на т.9 от ППВС №7/78 г., ако съдът уважи иск срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, при положение, че лицето, причинило вредата, не носи гражданска отговорност поради липса на правосубектност. 3. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД. 4. Длъжен ли е съдът да основе решението си на събраните по делото доказателства като разгледа възраженията на страните в процеса и конкретно възражението за съпричиняване.
Спрямо така формулираните въпроси се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването им в противоречие с ППВС №7/78 г., ППВС №4/68 г., решение № 532 от 24.06.2010 г. на ВКС, решение № 377 от 22.06.2010 г. на ВКС и ППВС №17/63 г., като по отношение на първия от въпросите евентуално се твърди, че решаването му има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация Т. Д. И. заявява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като е подал и касационна жалба срещу решение №103 от 16.01.2015 г. по гр.д.№2371/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №252 от 10.01.2014 г. по гр.д.№14675/11 г. на СГС за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 от КЗ за разликата до пълния предявен размер от 35 000 лв.
В жалбата се навеждат доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е аргументирано с произнасянето на въззивния съд по въпроса за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и по въпроса за значението на липсата на съпричиняване и липсата на доброволно плащане от застрахователя преди завеждане на делото, за размера на обезщетението. Поддържа се, че спрямо първия от формулираните въпроси са налице селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, а спрямо втория – това по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
ЗД [фирма] не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател, настъпилата след произшествието смърт на виновния за ПТП водач, в резултат на получените при произшествието телесни увреждания и наличието на причинна връзка между травматичните увреждания на ищеца Т. И. и процесното ПТП. По отношение на възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване и по въпроса за размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд, анализирайки доказателствата по делото е приел, че ищецът не е нарушил правилата за движение по пътищата и с поведението си не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Съобразявайки характера на уврежданията на ищеца /компресионно счупване на 12-ти гръден прешлен, охлузвания на лява подбедрица, дясно коляно, дясно седалище, кръвонасядания на дясна ръка/, продължителността на възстановителния период и проявленията на уврежданията /около осем – десет месеца трайно затруднено движение на снагата/, възрастта на пострадалия, отсъствието на остатъчни увреждания и законово определения лимит на застрахователно обезщетение към датата на ПТП, въззивният съд е определил като справедлив размер на обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД, сумата от 20 000 лв.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираните в изложението на касатора застраховател първи и втори въпроси не са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. С тези въпроси се презюмира настъпването на смъртта на виновния за ПТП водач преди осъществяването на ПТП, факт, който изобщо не е възприет от въззивния съд – както бе посочено съдът е приел, че делинквентът е починал след настъпването на ПТП и осъществяване на деликта. От друга страна дори и да се приеме, че въпросите са обуславящи, то не е осъществен посочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – в цитирана задължителна практика на ВКС не е дадено разрешение дали в хипотезата на смърт на делинквента, е осъществен фактическият състав на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя. Не е налице и бланкетно въведеното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – в теорията и съдебната практика не съществува съмнение, че отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” е договорна и е функционално свързана с отговорността на застрахования-делинквент. Тази отговорност възниква едновременно с възникването на отговорността на застрахования, като смъртта на последния след реализиране на деликта не е факт, погасяващ вече породената отговорност на застрахователя.
Четвъртият поставен в изложението на касатора ЗД [фирма] въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства във връзка с твърдяното съпричиняване, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания предмет на делото.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановените от касаторите въпроси за приложението на принципа за справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и свързания с тях въпрос на касатора И. за значението на липсата на съпричиняване и липсата на доброволно плащане от застрахователя преди завеждане на делото, за размера на обезщетението, са обусловили решаващата воля на съда, но в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в задължителната съдебна практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид, обсъдил е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №103 от 16.01.2015 г. по гр.д.№2371/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.