ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 302
София, 22.05.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 426/2017 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1278 от 13.10.2016 г. по в. гр. д. № 1270/2016 г. Пловдивският окръжен съд потвърдил решение № 1026 от 23.03.2016 г. по гр. д. № 14682/2015 г. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на [община], че [фирма] с. гр. е собственик на основание договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 139/2008 г., на реална част от поземлен имот с идентификатор 56784.520.1226 на КККР на [населено място] от 2009 г., ограничена между точки 3,4,5,6,7,8,3 с площ от 29 кв. м., съгласно скица № 4 от приетата съдебно-техническа експертиза, и ответникът е осъден да предаде владението на имота на собственика му.
Касационна жалба е подадена от ответника, който счита въззивното решение за недопустимо и неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация – ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС на РБ, І-во г. о., намира следното:
Спорът по делото, с оглед предявената претенция за собственост, е дали съществуващата между имотите на страните ограда, която е от източната страна на имота на ищеца и съответно – от западната страна на имота на ответника, е по границата между двата имота и дали същата навлиза в имота на ищеца, като по този начин отнема част от площта му.
С доклада по чл. 146, ал. 1, т.т. 3 и 4 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата относно принадлежността на правото на собственост върху всеки от съседните имоти, както и обстоятелството, че ответникът, чрез Дом за деца, лишени от родителски грижи /който не е самостоятелно юридическо лице/, упражнява фактическа власт до изградена между имотите ограда. Спорно е съответствието на материализираната на място граница по съществуващата ограда с действителната граница между имотите. С помощта на техническа експертиза е установено, че имотната граница съвпада с регулационната линия между двата имота, а оградата се отклонява, като попада в имота на ищеца. С оглед на това част от имота на ищеца с площ от 29 кв. м., заключена между действителната граница на имотите и поставената на място ограда, се владее от ответника, който не е доказал правно основание за упражняваната фактическа власт. Разположението на оградата е установено и от представените по делото писмени доказателства: констативен акт № 5/10.02.2010 г. и констативен протокол по чл. 225 ЗУТ. Съобразно така установената фактическа обстановка въззивният съд приел наличие на пълно и главно доказване, че ищецът е собственик на спорната реална част, която се владее неправомерно от ответника, поради което искът с правно основание чл. 108 ЗС е основателен и доказан.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и недопустимост на въззивното решение като постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, са поставени следните въпроси при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по тях; 2. може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота; 3. как се разпределя доказателствената тежест в процеса и следва ли страната, върху която лежи доказателствената тежест, да докаже по несъмнен начин фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и ако не стори това, следва ли съдът да приеме за ненастъпила съответната правна последица.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са поставени въпросите: 1. правилно ли е приел съдът, че оградата е изградена от [община] в имот на дружеството, без да се установи дали тази ограда възпрепятства ползването на имота на ищеца по предназначение, достъпа му до имота и дали накърнява правото му на собственост, т. е. дали ищецът може да упражнява правото си на собственост в пълнота; 2. има ли основание съдът да приеме, че изградената ограда навлиза в имота на дружеството, след като имотната граница съвпада с регулационната линия между процесните имоти, както и че при сравнение между регулационния план от 1993 г. и кадастралната карта от 2009 г. границата между имотите е без промяна, а също по делото липсват доказателства по въпроса кой е изградил оградата; дали промяната в площта на урегулирания поземлен имот при действието на различни планове обуславя отхвърляне на искането за разпределяне на ползването.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. допустимо ли е съдът да отхвърли искането за разпределение на ползването, без да е изяснен актуалният статут на имота, наличието и вида на изградения обект /ограда/ и по какъв начин същите препятстват ползването на имота от ищеца.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК. Не се установява и да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. Ето защо въззивното решение е валидно и допустимо.
Първите два въпроса, поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаят дейността на съда при постановяване на решение по делото и са относими към разпоредбите на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК, а третият въпрос е по приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест. Въпросите съдържат питания, които са формулирани в общ аспект, без да са свързани със спецификата на разглеждания спор, поради което и общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Нито в изложението, нито в касационната жалба касаторът не е посочил кои искания и възражения на страните са останали без разглеждане и по кои от тях въззивният съд не е изложил правни изводи; не е уточнил кои доказателства са останали необсъдени в пълнота; не е посочил кои факти и обстоятелства са останали недоказани от страната, която носи доказателствената тежест за тях, тъй като извлича изгодни за себе си правни последици от доказаването им. Възражението, че не е изградена нова ограда, а е възстановена стара такава, поддържано и в отговора на исковата молба, е ирелевантно като неотносимо към предмета на спора, тъй като не влияе на правото на собственост и неговите предели, както е и прието от съда в двете инстанции.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос – той следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК въпроси не са правни, а са фактически, свързани са с възприемането на фактите по делото от въззивния съд и изискват преценка на събраните по делото доказателства, относими към формирания между страните правен спор. Това по същество са оплаквания, съставляващи касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението и не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това последната част от втория въпрос е неотносима към предмета на делото, защото касае искане за разпределяне на ползването, с каквото съдът в настоящия процес не е сезиран.
Последният въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също има предвид искане за разпределяне на ползването. Като поставен извън предмета на спора, този въпрос не обуславя правните изводи на съда, обективирани в обжалваното решение, и не обосновава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие от 22.12.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1278 от 13.10.2016 г. по в. гр. д. № 1270/2016 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Общината [населено място] със седалище и адрес: [населено място], пл. „С. С.” № 1, да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: