5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр. София, 09.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1068 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма] срещу решение от 04.11.2013г. по в.гр.д. № 9947/2013г. на СГС, АО, ІІІ „Б” състав, с което след отмяна на решение № ІІ-79-41 от 02.08.2012г. по гр.д. № 50744/2010г. на СРС, 79 състав ЗАД [фирма] е осъдено да заплати по иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ на [фирма] сумата 23 783 лева – частичен иск от 28 788 лева – застрахователно обезщетение по застрахователен договор „Каско” № 07-0300/040/5000624 от 12.11.2007г. за претърпени вреди на автомобил „Фолксваген К.” с ДК [рег.номер на МПС] , настъпили при ПТП на 06.07.2008г., ведно със законната лихва от 06.07.2008г. до окончателното заплащане на посочената главница, както и да заплати сумата 2468,62 лева деловодни разноски пред СРС и сумата 1400 лева – деловодни разноски пред СГС.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като противоречи на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че гражданският съд не може да разгледа въпроса за употребата на алкохол от водача на лекия автомобил към момента на настъпване на ПТП, доколкото в образуваното наказателно производство нямало такава квалификация на деянието. Поддържа, че в наказателното производство не е разглеждан въпросът за определяне на действителните стойности на концентрацията на алкохол в кръвта на виновния водач и неизследването на алкохолното опиянение на водача от прокуратурата в пълен обем в рамките на досъдебното производство и съответно липсата на такова обвинение в обвинителния акт по никакъв начин не следва да обвързва ответника в настоящото производство. Касаторът поддържа, че не е могъл да участва в наказателното производство и в събирането на доказателства за установяване на употребата на алкохол от водача и след като на водача не е повдигано обвинение за управление на автомобил в състояние след употреба на алкохол и липсва произнасяне на наказателния съд за това има ли такова деяние, не е налице и присъда по този въпрос, която да обвързва гражданския съд. В тази връзка счита за неправилен и извода на въззивния съд за недопустимост на съдебномедицинските експертизи. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „Обвързва ли присъдата на наказателния съд гражданския съд, когато предмет на изследване на присъдата на наказателния съд е било едно деяние, а предмет на изследване /предмет на спора/ в исковия процес е било извършването на друго деяние?”. Позовава се на противоречие на въззивното решение с решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС – решение № 150 от 22.11.2011г. по т.д. № 1147/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., като решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава касаторът, не обосновава различен извод по отношение на деянието, тъй като повдигнатите въпроси в двете решения са различни. Излага и съображения за неоснователност по същество на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма] против [фирма] частичен иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение по застрахователен договор от 12.11.2007г. за застраховка „Каско” на л.а. „Фолксваген К.” с ДК [рег.номер на МПС] , въззивният съд е приел за установено сключването на договор за застраховка „Каско”, както и извършената цесия на вземането по него и прехвърлянето на застрахования лек автомобил в полза на ищеца. Приел е, че размерът на щетите от настъпилото ПТП е определен от САТЕ и възлиза на 23 783 лева, като с експертизата е потвърден и механизмът на ПТП. Въззивният съд е взел предвид влязлата в сила присъда № 99 от 14.09.2009г. по НОХД № 1067/09г. на Варненски окръжен съд, с която водачът П. Д. е осъден на основание чл.343, ал.1, б. „в” НК на пробация за причиняване по непредпазливост при управление на МПС на смърт на Т. Г. Я. и е приел, че тази присъда е задължителна за гражданския съд досежно всички признаци на престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието. Позовавайки се на решение № 150 от 22.11.2011г. по т.д. № 1147/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е изложил съображения, че гражданският съд не може да установява друг квалифициращ елемент на деянието на виновния за произшествието водач– в случая управление на МПС след употреба на алкохол по смисъла на чл.343, ал.3 /преди ал.2/ НК. Съобразявайки разясненията, дадени с ППВС № 1/1983г. и ТР на ОСНК на ВС № 19/1985г., че деецът се намира в „пияно състояние”, когато в организма му е констатирана алкохолна концентрация не по-малко от 0.5 промила и че това състояние обуславя по-тежка наказателна отговорност в случай на непредпазливо причиняване другиму тежка или средна телесна повреда, въззивният съд е приел, че този квалифициращ елемент има значение както за приложение на един от квалифицираните състави по чл.343, ал.3 /преди ал.2/ НК, така и за индивидуализация на наказанието. С оглед на това въззивният съд е приел, че при наличие на влязла в сила присъда е незаконосъобразно гражданският съд да допуска доказателства, с които се цели да се опровергае установеният в наказателния процес механизъм на ПТП или приетата концентрация на алкохол в организма на водача, като е недопустимо да се кредитират двете заключения на СТЕ и въз основа на тях да се приеме, че водачът на МПС го е управлявал в „пияно състояние”– с концентрация на алкохол над 0.5 промила.
Въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че съгласно т.7.3.1.2 от Общите условия е релевантна всяка – дори и най-минимална, концентрация на алкохол в кръвта на водача на МПС, като е изложил съображения, че и след изменението на чл.5, ал.2, т.3 ЗДвП трябва да се приеме, че е релевантна минимална граница от 0.5 промила, за да се счита, че водачът управлява МПС под въздействието на алкохол, позовавайки се на чл.171, ал.1, т.1, б. „б” ЗДвП и чл.174, ал.1 ЗДвП. Приел е, че тъй като според задължителната за страните присъда тази граница не е била надвишена, липсва основание да не бъде заплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско”.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не е относим към решаващите изводи на въззивния съд и към фактите по делото. Въпросът е формулиран с оглед довода на касатора, че предмет на изследване от наказателния съд е било едно деяние, а предмет на настоящото дело е извършването на друго деяние. Такова различие по отношение на деянието, което е било предмет на изследване в наказателното производство, и деянието, което е предмет на настоящото производство, не е налице. П. деяние на водача е едно и се изразява в причиняване на ПТП на 06.07.2008г. по пътя [населено място], обл. В. – [населено място], обл. Б. поради управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.1 ЗДвП, чл.20, ал.2 ЗДвП и чл.21, ал.1 ЗДвП. Твърдението на касатора, че водачът е причинил произшествието поради управление на МПС след употреба на алкохол, не може да се цени като въвеждане в процеса на твърдение за извършване на различно от посоченото по-горе противоправно деяние, тъй като причиняването на ПТП в „пияно състояние” представлява квалифициращ елемент, а не деяние, различно от причиняването на ПТП в нарушение на конкретните правила за движение по пътищата, за които водачът е признат за виновен в наказателното производство. Поради това формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
От друга страна, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се позовава на противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г- на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Разгледаната в решението хипотеза е на постановена оправдателна присъда на водача по обвинение в нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, която според състава на ВКС няма обвързваща гражданския съд сила относно друго различно от посоченото правонарушение, каквото е несъобразяване на водача с императивните правила на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП, обуславящо ангажиране на деликтната му отговорност по конкретното дело. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице противоречие между изводите на въззивния съд и цитираната задължителна практика, тъй като по изложените по-горе съображения приема, че деянието, което е предмет на доказване по делото, не е различно от деянието, предмет на присъдата по наказателното дело. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика, материализирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 150 от 22.11.2011г. по т.д. № 1147/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че предвид обхвата на задължителната сила на присъдата /споразумението/ за гражданския съд, разпростираща се и досежно всички признаци на престъпния състав и правната квалификация на деянието, в гражданското производство не може да се установява друг квалифициращ елемент на деянието на виновния за произшествието водач.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2 770 лева, чието заплащане е удостоверено в договора за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.11.2013г. по в.гр.д. № 9947/2013г. на СГС, АО, ІІІ „Б” състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], с адрес за призоваване: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.2, ет.1, офис 1, адв. Д. Ш. сумата 2 770 лева – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: