О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
София, 10.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2517/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Д. от [населено място] срещу решение № 191 от 25.07.2016 г. по в. т. д. № 139/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 28 от 12.02.2016 г. по т. д. № 71/2015 г. на Русенски окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146 З. за признаване за установено, че клаузата на т.11.1.3 от договор за банков кредит № 2134/12.12.2007г. е нищожна и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 31 018.71 лв., получена без правно основание възнаградителна лихва за периода от 05.03.2010 г. до 23.02.2015 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода на съда, че уговорката по т.11.1.3 от сключения между страните договор за банков кредит от 12.12.2007 г. не е неравноправна. Касаторът излага подробни съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество теза, че спорната клауза не е уговорена индивидуално и че е неравноправна, тъй като в противоречие с изискването за добросъвестност същата предвижда възможност само за увеличение на възнаградителната лихва при увеличаване на Базовия лихвен процент в полза на банката, но не и за намаляването й при намаляване на този процент, като при намаляване на Б. е добавен нов компонент – премия, без такъв изобщо да е бил уговорен между страните.
Като значими за спора и обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Прилагат ли се за клаузи, съдържащи се в ОУ към договор за банков кредит, касаещи увеличаване на лихвен процент, изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 З., ако договореният с договора Г. е обвързан с конкретен пазарен индекс – 1-месечен С. и ако в конкретната клауза от ОУ липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва и отделните компоненти в тази формула; 2. Индивидуално уговорена ли е клауза за промяна на лихвения процент по договор за банков кредит, ако не е част от договора, а е част от ОУ; 3. Допустимо ли е и попада ли в предвидената от чл. 58 ЗКИ възможност за банката едностранно изменение на договорения начин на формиране на Г. с добавяне на допълнителен компонент – премия, който не е описан и включен при подписване на договора, както и в ОУ на банката, а е приет само с последващи решения на УС на банката; Представлява ли това изменение неравноправна клауза; 4. Чия е доказателствената тежест за доказване индивидуалността на оспорената клауза“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което са посочени постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, обосновано с представеното с допълнителна молба вх. № 2614/08.03.2017 г. решение № 25 от 20.02.2017 г. по в. т. д. № 270/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 16.11.2016г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от Д. В. Д. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146 З. за признаване за установено, че клаузата на т.11.1.3 от договор за банков кредит № 2134/12.12.2007г. е нищожна и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 31 018.71 лв., въззивният съд е приел, че клаузата на т.11.1.3 от сключения между страните договор за банков кредит от 12.12.2007 г. не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, поради което с процесната сума ответникът не се е обогатил неоснователно. Решаващият състав е аргументирал този свой извод по съображения, че: Оспореният текст е включен в договора в условията на свободно договаряне; По делото липсват доказателства, че клаузите на договора са наложени на ищеца против свободно изразената му воля, без да се зачита неговото право на свободно договаряне, а напротив – от показанията на допуснатата до разпит свидетелка се установява, че на ищеца е била дадена възможност да се запознае с договора, коментирани са неговите клаузи и същият не се е противопоставил на съдържанието им; В чл. 58 от Закона за кредитните институции изрично е уредено правото на банката да променя лихвения процент, както и метода на изчисляване на лихвата при ясни условия, съобщени на ползващия финансовата услуга; Решенията на УС на банката във връзка с промяната на лихвения процент по кредитите са съобразени с Указания на БНБ за разпределение на разходите и ползите, свързани с ликвидността на банките; По делото съществуват доказателства, че кредитополучателят е бил уведомен за променения лихвен процент.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпроси № 1, № 3 и № 4 този извод произтича от обстоятелството, че същите изобщо не са обсъждани в мотивите на обжалваното решение. В действителност, произнасяне по тези въпроси се съдържа единствено в изложеното от докладчика по делото особено мнение към акта, което обаче е ирелевантно, доколкото сила на пресъдено нещо формира само решението, подписано от мнозинството на съдебния състав. По отношение на въпроса за това, дали спорната договорна клауза е индивидуално уговорена, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на обстоятелството, че решаването му е предпоставено от събраните по делото доказателства, доколкото направеният в тази насока извод е резултат от възприемането на показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка.
Дори обаче да се счете, че въпросите са релевантни за изхода на делото, касационният контрол на обжалвания въззивен акт отново не би могъл да бъде допуснат, тъй като не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Представеното от касатора решение № 25 от 20.02.2017 г. по в. т. д. № 270/2016 г. на Великотърновски апелативен съд (постановено по спор между същите страни във връзка с друг договор за кредит между тях) не доказва твърдяното противоречие в практиката на съдилищата поради обстоятелството, че същото не е влязло в сила и следователно не представлява „практика на съдилищата“ съгласно задължителните указания по т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение. С оглед относимостта им към въпроси, каквито не са разрешени в обжалвания акт, посочените от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 191 от 25.07.2016 г. по в. т. д. № 139/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: