О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр. София, 11.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2146 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Румен Генов Попов от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. Валентин Тодоров срещу решение № 1433 от 04.03.2014г. по в. гр. дело № 6308/2013г. на Софийски градски съд, ГО, IV-В въззивен състав, с което е потвърдено решение от 21.02.2013г. по гр. дело № 44512/2011г. на Софийски районен съд, ГО, 58 състав в обжалваната му част и Румен Генов Попов е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с ал. 3 ГПК сумата 725,22 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С първоинстанционното решение в потвърдената му обжалвана част е признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че Румен Генов Попов дължи на [фирма] сумата 13 746,08 лв. на основание чл. 213, ал. 1 КЗ, представляваща невъзстановено обезщетение за вреди, причинени от ПТП на 20.11.2009г., ведно със законната лихва от 24.01.2011г. до изплащането, и ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер 1 094,43 лв. на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В допълнително представена молба е направил искане за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по следните материалноправни въпроси:
„1. Длъжен ли е застрахователят да спазва собствените си общи условия при определяне и изплащане на щетите на увреденото лице и по специално разпоредбите на чл. 13, ал. 8 и ал. 13 от процесните общи условия?
2. Може ли застрахователят да извлича регресни права за себе си, като изплаща многократно по-голямо обезщетение, отколкото е длъжен по договор и дали му се следва тази част от вредите, които е „съпричинил“ с недобросъвестното си поведение и с неполагане на грижата на „добрия търговец“?
3. Приложима ли е Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени от МПС по задължителна застраховка „ГО“, която е приложение към чл. 15, ал. 4 от Наредба № 24/08.03.2006г. на КФН за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 КЗ, по имуществена застраховка „Каско“ при липса на валидна застраховка „ГО“ за автомобила, управляван от прекия причинител на вредата, към настъпване на събитието /ПТП/?“
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Деница Димитрова оспорва касационната жалба и прави възражения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не прави разграничение между основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК. Поддържа становище, че приложената с касационната жалба съдебна практика не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът не е представил съдебна практика, в която въпросите да се решават противоречиво от съдилищата, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не е посочил разпоредба на закона, която според него е неправилно приложена и се нуждае от тълкуване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод за основателност на предявения иск, въззивният съд е препратил към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК и е приел, че са налице предпоставките на чл. 213, ал. 1 КЗ за встъпване на ищеца застраховател в правата на увреденото лице срещу делинквента поради извършеното обезщетяване на пострадалия от застрахователя в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения. Съдебният състав е установил наличието на валиден договор за имуществено застраховане на лек автомобил „Дайхатцу Териус“ с рег. [рег.номер на МПС] , сключен между ищеца и [фирма] при общи условия, с които застрахованото дружество се е съгласило. Възражението на ответника по иска, че общите условия не са били одобрени от управителния орган на ищеца, е прието за неоснователно поради приемането им от Съвета на директорите на застрахователното дружество. Въззивният съд след обсъждане на събраните доказателства /протокол за ПТП и заключения на автотехническа експертиза/ е констатирал, че на 20.11.2009г. е настъпило застрахователно събитие – ПТП, причинено от ответника по иска /касатор в настоящото производство/ като водач на лек автомобил „Волво 940“ с рег. [рег.номер на МПС] поради нарушение на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП при извършването на маневри. Приел е, че застрахователят е изплатил на застрахования на 07.04.2010г. обезщетение за застрахованото имущество в размер 13 761,08 лв. Относно размера на дължимото обезщетение съдебният състав е изложил съображения, че са меродавни средните пазарни цени, по които може да се извърши възстановяване на автомобила, включително цените на нуждаещите се от подмяна части, към момента на настъпване на вредите съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ. Неоснователността на възражението на ответника по иска, че застрахователят не е осъществил процедурата по чл. 288, ал. 7 и ал. 11 КЗ, е аргументирана с обстоятелството, че Гаранционният фонд не е трето лице по смисъла на чл. 213 КЗ и с алтернативността на правото на увредения да получи обезщетение от Гаранционния фонд за причинените му вреди от виновния водач, който няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и правото на деликтно обезщетение. Въззивният съд е приел, че възражението на ответника по иска, че процесното МПС не е преминало технически преглед, поради което застрахователят не е имал основание да заплати обезщетение, е останало недоказано.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, както и да изложи точно и мотивирано касационните основания по чл. 281 ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. При преценка дали следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния съдебен акт касационната инстанция е обвързана от предмета на жалбата, отнасящ се до фазата на нейното селектиране – по отношение на релевираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси и посочените от него основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съдържащи се в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което може да бъде инкорпорирано и в самата касационна жалба. В настоящия случай касаторът независимо, че е формулирал материалноправни въпроси от значение за делото, не е изложил основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, въз основа на които според него следва да се допусне касационно обжалване на решението на СГС. Предвид обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и липсата на такива в конкретния случай се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер 706,79 лв., изчислено съгласно разпоредбите на чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1433 от 04.03.2014г. по в. гр. дело № 6308/2013г. на Софийски градски съд, ГО, IV-В въззивен състав.
ОСЪЖДА Румен Генов Попов с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 5 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 706,79 лв. /седемстотин и шест лева и седемдесет и девет стотинки/ – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.