О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр. София, 12.06. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3637/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. Б., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ф. М., срещу въззивно решение № 1163 от 22.05.2017 г. по гр. д. № 5929/2016 г. по описа на Апелативен съд – С..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК ( ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.). Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос е: длъжен ли е съдът, когато преценява доказателствата по делото, да установи не само фактите по делото, но и връзката между тях – чл. 153 ГПК, като прилага опитните правила и правилата на формалната логика. Сочи се противоречие с решение № 205/2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г., ВКС, І г. о. Вторият въпрос е: длъжен ли е съдът, при преценка на доказателствата, да съобрази логическите и опитните правила, тъй като в противен случай може да се стигне до несъответствие между фактическите изводи на съда и доказателствата по делото – твърди се противоречие с т. 12, ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, ВКС. Третият въпрос е: длъжен ли е съдът, при предявен по реда на чл. 23, ал. 2 СК иск да изследва какъв е произходът на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имотите, следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените средства, в тяхната съвкупност, както и ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение ли е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността. Сочи се противоречие с решение № 218/2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г., ВКС, І г. о. и с решение № 347/2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г., ВКС, ІV г. о. Касаторът твърди, че предвид представените по делото доказателства за доходите на страните, няма житейска и правна логика ответницата да е допринесла за изплащане на процесните имоти, придобити само два месеца след сключване на брака, не са налице нито нейни доходи през периода, нито полагани от нея грижи за децата или за домакинството, а изводите на съда за съвместен принос не почиват на правилата на формалната логика.
Ответникът по касация – М. Л. К., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат К. Х., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 7049 от 09.09.2016 г. по гр. дело № 14137/2012 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 21 СК от 1985 г. (отм.), предявен срещу М. Л. К., [населено място], че В. К. Б., [населено място], е носител над 1/2 (36/72 ид. части) ид. части до размер от 41/72 ид. части от следните, придобити по време на брака между страните, недвижими вещи: ателие № 1, намиращо се в [населено място], [улица], със застроена площ от 97,91м2, и гараж № 7, изграден в сутерена на същата сграда, със застроена площ от 29,16 м2, по силата на преобразуване (трансформация) на лично имущество, като вместо това изцяло е отхвърлен предявеният от В. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 21 СК от 1985 г. (отм.).
Въззивният съд е приел, че е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 21 СК от 1985 г. (отм.) за установяване между страните, че ищецът В. Б. е изключителен собственик на придобити по време на брака му с ответницата М. К. имоти (ателие и гараж), поради пълна трансформация на лично имущество. Сключеният между страните на 12.07.2003 г. граждански брак е прекратен чрез развод с решение № ІІІ-16-64/11.07.2008 г. по гр. д. № 3819/2006 г. по описа на СРС. С предварителен договор от 26.09.2003 г. съпрузите са поели задължение като купувачи да сключат с [фирма] договор за покупко – продажба на спорните недвижими имоти при уговорена продажна цена в размер на 75 000 евро, платима на вноски. С договор за покупко – продажба, обективиран в НА № 24/04.02.2004 г., те са придобили в бездялова съпружеска имуществена общност правото на собственост върху имотите при уговорена цена от 33 000 евро, заплатена както следва: 2 000 евро – в момента на сключване на окончателния договор, остатъкът в размер на 31 000 евро – чрез заемни средства от сключен между „Алфа Банк” – клон С. и ищеца Б. в качеството му на кредитополучател, и ответницата К. като поръчител, договор за банков кредит. Въззивният съд е приел, че е налице симулация на продажната цена за закупуване на процесните имоти в размер на 33 000 евро по окончателния договор за покупко – продажба и действителната такава е 72 000 евро. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че имотите са придобити през 2004 г. изцяло или отчасти със собствени средства, т. е. че е налице пълна или частична трансформация по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г. (отм.), вр. с чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) Не са представени доказателства за получения от него нетен доход през 2003 г., когато е сключен гражданският брак и е следвало да се заплати значителната част от цената за закупуване на имотите – на 26.09.2003 г. – 6 000 щатски долара, на 29.09.2003 г. – 23 000 евро, а на 15.10.2003 г. – 6 000 щатски долара, съгласно клаузите на предварителния договор. Не се установява, че със спестени преди сключване на гражданския брак средства той е заплатил продажната цена, респ. че с тях е погасявал паричното задължение по договора за банков кредит, с чийто средства е заплатена другата част от уговорената продажна цена. С оглед на обстоятелството, че от 21.12.2001 г. до 31.08.2004 г. В. Б. е заемал дипломатическа длъжност в служба „Икономически и търговски въпроси” в посолството на Република Гърция в [населено място], съдът е изложил съображения, че и през 2003 г. е получавал доходи от възнаграждения за положен труд в посолството на значителна стойност, сходни с получените през предходната и следващата календарни години: през 2002 г. – 57 856,46 щатски долара и 13 200,61 евро и за периода от 01.01.2004 г. до 31.08.2004 г. – 11 615,29 евро и 41 786,21 щатски долара. От представената спестовна книжка е установил, че на 11.04.2003 г. – три месеца преди сключване на гражданския брак, ищецът е изтеглил 23 000 евро от сметката си, остатъчното салдо е в размер на 148,71 евро, а на 26.09.2003 г., около 2 месеца и половина след сключване на брака, е внесъл 23 000 евро, които са изтеглени на 30.09.2003г. Ищецът е титуляр и на три съвместни банкови сметки със своя баща, открити, както следва: първата – преди 1996 г., втората – на 27.02.2003 г., а третата – на 20.01.2003 г. Съгласно императивната норма, уредена в чл. 19, ал. 1 СК от 1985 (отм.), представляваща действащо право през релевантния период, паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придобити. Съвместният принос за придобиване на спестените в банковите сметки по време на брака парични средства се предполага. Той може да се изрази не само във влагането на средства и труд, а и в грижи за децата и работа в домакинството, поради което ирелевантно е обстоятелството дали и какъв доход ответницата е получавала през процесния период. Сумата от 23 000 евро, с която е заплатена част от уговорената продажна цена, принадлежи общо на двамата съпрузи. Не се установява останалата част от цената, извън тази, финансирана чрез заемни средства по сключения договор за банков кредит в размер на 31 000 евро, да е заплатена изцяло или частично с лични, извънбрачни средства на ищеца. От откритата на негово име банкова сметка е извършвано плащане на съответните анюитетни вноски по процесния договор за банков кредит, но не се установява произходът на средствата, с които е изпълнявано това парично задължение. Погасяването на задължението по отпуснатия по време на брака кредит от единия съпруг би имало вещноправни последици, само ако изпълнението на това парично задължение е извършено с несемейни средства. В случая презумпцията за съвместен принос не е оборена. Правото на собственост върху процесните имоти е придобито изцяло от съпрузите по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност. Дори да се докаже, че погасителните вноски по учреденото кредитно правоотношение са заплащани от откритите в ТБ [фирма] банкови сметки на ищеца, не може да се приеме, че авоарите в тях са негови лични, тъй като тези сметки са съвместни – с неговия баща, не е установено, че правното основание за това имуществено разместване е дарение. С оглед на това при прекратяване на брака между страните е възникнала обикновена съсобственост в съотношение по 1/2 ид. част от правото на собственост върху спорните имоти.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. В случая първите два въпроса, касаещи процесуалното задължение на въззивния съд да установи фактите по делото и връзката между тях, както и да формира вътрешното си убеждение за основателността на предявения иск чрез съобразяване на норми от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно – теоретичното знание, засягат общи принципни позиции, при изследването на които следва да се съобразяват особеностите на конкретния случай. Преценката на доказателствата от въззивния съд следва да се формира при съблюдаване на общи правила, обезпечаващи истинността на направените по делото фактическите констатации /в този смисъл е т. 12, ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, ВКС/. Така формулирани процесуалноправните въпроси не са конкретни и не не могат да получат своя принципен отговор, тъй като представляват касационни оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради неговата необоснованост по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, и не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като са оплаквания по съществото на спора, касаещи преценката и обсъждането на доказателствата по делото, съответно обосноваността на изводите на съда, които са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Третият въпрос е обуславящ за правните изводи на съда относно липсата на трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 21 СК, във вр. с чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./. Въпросът за необходимостта и начина, по който следва да бъде извършена преценката каква част от цената на придобитите по време на брака имоти е платена с общи средства и каква част със средства, лични на единия съпруг обаче не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос. В практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, се приема, че при предявен по реда на чл. 23 СК иск /чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г., отм./, при извършване на преценката за придобиване на имот в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество, с оглед въведените от страните твърдения, следва да се обсъдят всички обстоятелства и доказателства по делото, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства в тяхната съвкупност, като изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства, включително и на извънбрачните такива /в този смисъл решение № 218/01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г., ВКС, I г. о., решение № 347/15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г., ВКС, IV г. о./. В случая въззивният съд е направил правните си изводи за неоснователността на предявения иск след като е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото, касаещи произхода на вложените за закупуване на процесните имоти средства, като е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Изследвал е стойността на получените от ищеца парични средства по периоди – през 2001 г., 2002 г., съответно от 01.01.2004 г. до м. 12.2004 г. – период, обхващащ времето преди сключване на продажбата и след заплащане на последната погасителна вноска, съответно каква част от тези средства са придобити като съпружеска имуществена общност между съпрузите по време на брака и каква част от тях са вложени за заплащане на всяка една от дължимите по договора за покупко – продажба вноски и за погасяване на отпуснатия за тази цел банков кредит. Обсъдил е данните от представените по делото удостоверения и справки от компетентни гръцки държавни органи към МВнР и министерство на финансите и икономиката, свидетелските показания и спестовната книжка № 011836/11.04.2003 г. на Б., като е приел, че част от внесените по нея суми, са съпружеска имуществена общност по смисъла на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, като парични влогове придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага. Приел е,че в случая законовата презумпция за съвместен принос не е опровергана от ищеца. Изложил е съображения, че средствата по трите банкови сметки, съгласно удостоверение, издадено от ТБ [фирма], не са лични на ищеца, а съвместни – с неговия баща, доколкото не се установява дарствено намерение. Не са налице условията за трансформация на лични средства и след развода правото на собственост върху процесните имоти е възникнало в съотношение по 1/2 ид. ч. за всеки от двамата съпрузи. За да достигне до този извод, въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт и в съответствие с установената съдебна практика. След като е налице формирана практика на ВКС по поставения въпрос и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсват и изложени съображения как отговорите на разгледаните от въззивния съд правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответницата по касационната жалба М. Л. К. в размер на 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лева/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1163 от 22.05.2017 г. по гр. д. № 5929/2016 г. по описа на Апелативен съд – С..
ОСЪЖДА В. К. Б. да заплати на М. Л. К. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 2 800 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: