5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр.София, 13.03.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4285 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „КРОЗ“ АД – гр.София, представлявано от изпълнителния директор И. М., срещу въззивно решение № 5318/12.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 8318/2018 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № 369905/23.03.2018 г. по гр.д. № 37914/ 2016 г. на Районен съд – София, касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищеца Х. А. К. сумата общо 6 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от две статии, публикувани през м.февруари и м.април 2016 г. във вестник „Галерия”. В останалата част, с която претенциите до предявения общ размер от 20 000 лв. са отхвърлени, въззивното решение е влязло в сила.
Касаторът е изложил доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част.
В представеното изложение се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства и да приложи точно принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД; противоправно ли е изказването на мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи публично известно лице. Сочи се противоречие на въззивното решение с т.2 от ППВС №4/1968 г. и решение №86/29.01.2010 г. по гр.д.№92/2009 г., III г.о. на ВКС.
В писмен отговор ответникът по жалбата Х. А. К. изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноските за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел, че ответното дружество е издател на вестник „Галерия” и като такъв е възложител на работата на журналистите от медията. За да счете за основателни претенциите за обезвреда, съдът е посочил, че изнесеното в процесните две статии – „Човек на К. в бандата на Кървавата Мила” и „Арестуван от ДЕА за кокаин доставял въглища на К.” – за близки бизнес и партийни отношения на ищеца с лица, разследвани за цитираните в публикациите престъпления (ДДС измами, търговия и притежание на кокаин), заедно със заглавията на статиите и снимките създават внушение за свързаност на Х.К. с посочените лица и с неправомерната им дейност. Разгледани в съвкупност, съдържанието, съпътстващото оформление на статиите – изписване с големи букви на името на ищеца и неговите снимки в близък план, заедно с използваните колажи внушават, че той е пряко свързан с лица, които извършват тежки умишлени престъпления и може да влияе непозволено, индиректно върху разследващите органи. Изнесената в публикациите информация не се установява да е получена в резултат на проведена добросъвестна журналистическа проверка, а използваните изразни средства са в едната си част с клеветнически характер, а в друга част със злепоставящ характер, предизвикват еднозначна негативна обществена реакция, надхвърлят пределите на свободата на словото и засягат доброто име, честта и достойнството на ищеца. Посочени и съобразени са възприетите в съдебната практика разрешения, че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, само ако не засягат достойнството на личността. В случая е прието, че използваните в статиите изрази и внушения сочат на недобросъвестно журналистическо поведение, нарушаващо етични норми, в разрез с принципите за предоставяне на обективна и точна информация въз основа на проверени и сигурни източници. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответното дружество като възложител на работата. Посочено е, че в резултат на публикациите ищецът претърпял стрес, безпокойство, тревожност, раздразнителност, нарушен бил нормалният му ритъм на работа и ежедневие, чувствал се злепоставен, с накърнено достойнство и авторитет в личния си и обществен живот. Отчитайки степента, интензитета и продължителността на изпитаните от ищеца негативни емоционални усещания и преживявания, претърпени в резултат на публикациите, въззивният съд е приел, че справедливият размер обезщетение за причинените му от двете статии неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 6 000 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Въпросите в изложението са правно релевантни, но не обуславят селектирането на жалбата. Въззивното решение не противоречи на установената съдебна практика (ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК) по проблема за приложението на чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се отчитат от съда. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики (характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, личността на увредения, обществено – икономически условия и др.), които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В процесуален аспект следва да се оценят всички относими за увредата обстоятелства, както е направил и въззивният съд в обжалваното решение. Релевантните за спора факти и обстоятелства са обсъдени, анализирани са доказателствата, посочено е кои от тях и защо се кредитират, респ. кои не се възприемат или не им се дава вяра. Несъгласието на страната с извършената преценка на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По втория въпрос в изложението въззивното решение също съответства на възприетите в практиката на ВКС правни разрешения (напр.- решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., IV г. о.; решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011г., IV г. о., решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. и др.), в т.ч. и на цитираното от касатора – решение №86/29.01.2010 г. по гр.д.№92/2009 г., III г.о. на ВКС. Безпротиворечиво е приетото, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез медиите могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39 ал.2 от Конституцията на РБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е., ако не осъществяват състав на престъплението обида). В този смисъл, дали дадено поведение (действие или бездействие) представлява деликт е въпрос на конкретно установените факти и обстоятелства по спора във всеки отделен случай. Издателят на печатна или електронна медия отговаря по реда на чл.49 ЗЗД, в качеството си на възложител на работата на журналистите за вредите, произтекли от техни неправомерни действия при разпространяването на информация чрез медията. Отговорност за вреди от изнесената информация се носи, като се преценява, освен изложеното по-горе, още и дали тази информация е получена в резултат на добросъвестна журналистическа проверка, при спазване на общоприетите стандарти за добра журналистическа практика. Така, в решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III г.о. на ВКС е посочено, че издателят чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали. Тези принципни разрешения са съобразени от въззивния съд в обжалвания акт – прието е, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, поради установено неизпълнение на общоприети стандарти за добра журналистическа практика и действия, надхвърлящи рамките на конституционно установените права за свобода на словото и разпространение на информация.
С оглед на изложеното, не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за настоящото производство е основателно и доказано за сумата 720 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5318 от 12.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 8318/2018 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „КРОЗ“ АД – гр.София, с ЕИК – 200869182, представлявано от изпълнителния директор И. М., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Х. А. К., с ЕГН – [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на сумата 720 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.