О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
16.06.2015г.
.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на дванадесети юни, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1365 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, вр. чл.396, ал.2, изр.3 от ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма] против определение от 19.02.2015 г. по гр.д.№619/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което след отмяна на определение от 20.01.2015 г. по т.д.№102/2015 г. на СГС, ТО, VI-22 с-в, е допуснато обезпечение на предявените от [фирма] срещу [фирма] искове: по чл.55, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 347 746.92 лв., заплатена сума при отпаднало основание, заедно със законната лихва от 30.12.2014 г. до окончателното изплащане и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 50 924.30 лв., законна лихва за забава за периода 23.07.2013 г. – 30.12.2014 г., по които е образувано т.д.№102/2015 г. на СГС, чрез последователно налагане на запори до общия размер на претенциите от 398 671.22 лв. върху банковите сметки на [фирма] в следните банки и клонове на чуждестранни банки в Република България: У. Б. АД; Банка Д. ЕАД; Обединена българска банка АД; Ю. България АД; Р. /България/ ЕАД; С. Женерал Е. АД; А. Б. България АД; Банка П. България АД; Първа инвестиционна банкаАД; С. ЕАД; Българо-американска кредитна банка АД; П. банк /България/АД; ТБ И. АД; ТБ В. АД; Ц. кооперативна банка АД; Общинска банка АД; Българска банка за развитие АД; И. А. Б. АД; Ч. Т. АД; Т. Б. АД; Ти Би Ай банк ЕАД; ИНГ Б. Н.В – клон С.; Б. П. С.А. – клон С.; А. Б. – клон България; С. Н.А. – клон С.; Те-Д.-З. Б. – клон С.; Ишбанк АГ – клон С..
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се посочва, че с него са обезпечени недопустими искове, без наличие на убедителни доказателства, установяващи вероятната им основателност и без наличие на обезпечителна нужда за ищеца, още повече че наложената обезпечителна мярка е неподходяща, а съдът не е определил и парична гаранция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване, са поставени следните въпроси: 1. Допустим ли е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, когато между страните има действащ валиден договор за услугата, цитирана в оспорваните фактури. 2. Може ли да се приеме за вероятно основателен иск на производител на ел. енергия срещу оператор на електропроизводителна мрежа, които според ЗЕ и Правилата за търговия, уреждат отношенията си с договор /дори да не е изричен писмен договор, какъвто в случая има, а и за неписмена сделка по смисъла на Правилата за търговия/, за връщане на заплатената за тази услуга цена, след като услугата е пълно, точно и периодично изпълняване, само въз основа на това, че индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който е бил определен размера й е отменен. 3. Законосъобразно ли е допускане на обезпечение без задължение за внасяне на гаранция при търговски спор с искане за връщане на суми, плащани периодично от производител на оператор на мрежа по ЗЕ, само въз основа на данни за отмяна на един от елементите на договорно по характера си правоотношение /решение на ДКЕВР/. 4. Може ли да се приеме, че дори и срещу лице със специален статут на имущество и недопустимост на откриване на производство по несъстоятелност, собственик на огромни по обем и цена активи, с които не може да се разпорежда, винаги е налице обезпечителна нужда, стига искът да е паричен. 5. Може ли да се приеме за относимо за вероятната основателност на иск за периода м.09.2012 г.- м.06.2013 г. по смисъла на чл.391 от ГПК, ценово решение на ДКЕВР от 13.03.2014 г., дори и същото да е обжалвано.
По отношение на първия от формулираните въпроси се поддържа решаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №451/15.07.2010 г. по гр.д.№844/2009 г. на ВКС и решение №246 от 27.05.2011 г. по т.д.№1265/2010 г. на ВКС, като спрямо останалите се поддържа селективното основание на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а по отношение на третия въпрос – и това по т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК, поради различното му решаване от въззивния съд спрямо разрешението, възприето в шест определения на различни по степен съдилища в страната.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] не за явява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.396 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел, че предявените от [фирма] срещу [фирма] искове по чл.55, ал.1 от ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, по които е било образувано т.д.№102/2015 г. на СГС са допустими, като с оглед представените към исковата молба доказателства, може да се направи извод за вероятно съществуване на твърдяните в исковата молба облигационни отношения и за вероятната дължимост на претендираните суми: 1. В размер на 347 746.92 лв., заплатена от ищеца цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за периода 01.09.2012 г. – 31.05.2013 г., при отпаднало основание – отмяна на решение №33/14.09.20122 г. на ДКЕВР, с което са били определени временни цени на достъп и 2. В размер на 50 924.30 лв., законна лихва за забава за периода 23.07.2013 г. – 30.12.2014 г. Изложил е съображения, че направеният извод за вероятна основателност на исковете се основава не само на отмяната на решение №33/14.09.20122 г. на ДКЕВР, но и на последващото решение №Ц-6/13.03.2-14 г. на ДКЕВР, с което е определена окончателна цена за достъп до мрежата на ответника за В., в размер на 0.00 лв., като е възприел наличие на обезпечителна нужда за ищеца, както и че исканата обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на ответника, е подходяща и съответна на обезпечителната нужда.
Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Въпросът, свързан с допустимостта на иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. На първо място в цитираните от касационния жалбоподател решения /решение №451/15.07.2010 г. по гр.д.№844/2009 г. на ВКС и решение №246 от 27.05.2011 г. по т.д.№1265/2010 г. на ВКС/ не се съдържа отговор на въпроса допустим ли е иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД при наличие на съществуващ между страните действащ договор. От друга страна, като е приел с обжалваното определение, че искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД е допустим, въззивният съд се е произнесъл изцяло в съответствие с формираната с определение №666/21.10.2014 г. по ч.т.д.№2384/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, задължителна съдебна практика, според която въпросите дали облигационната връзка съществува и дали е отпаднало задължението за плащане на цена за достъп, касаят основателността на иска и следва да се разглеждат по същество, а за да е редовна исковата молба по чл.55, ал.1 от ЗЗД, ищецът следва да посочи релевантните факти за спора по чл.55, ал.1 от ЗЗД, за които носи доказателствена тежест, а ответникът излага и доказва фактите, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото.
Останалите поставени от частния касатор въпроси нямат характер на обуславящи изхода на делото, с оглед разясненията, дадени с т.1 от ТР №1/10.2010 г. на ОСГТК на ВКС /според които въпросът следва да е обусловил решаващите правни, а не фактическите изводи на съда по конкретното дело, да е от значение за формирането им, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства/, а със същите по същество се оспорва обосноваността на направения от въззивния съд извод за вероятната основателност на обезпечените искове, на преценката му за липсата на необходимост от представяне на гаранция по чл.391 от ГПК и на извода му относно наличието на обезпечителна нужда. Ето защо и тъй като тези въпроси не попадат в обхвата на разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, поддържаните от жалбоподателя селективни основания не следва да бъдат обсъждани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 19.02.2015 г. по гр.д.№619/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.