1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр.София, 20.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4615/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. (К.) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 121 от 23.06.2016 г. по гр.д.№ 285/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 2433/ 2015 г. и като краен резултат К., като правоприемник на К. (К.), е осъдена да заплати на А. В. Ш. 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно внесено от К. от А. Ш., дъщеря й и зет й, по което е образувано гр.д.№ 1952/ 2009 г. на Пловдивски окръжен съд и от допуснатото във връзка с това искане обезпечение чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, като за разликата до пълния предявен размер от 130 000 лв искът е отхвърлен.
К. обжалва решението в уважаващата иска негова част. Останалите страни в производството не са подали жалби, поради което в частта, в която претенцията на А. Ш. е отхвърлена за разликата над уважения размер от 5 000 лв до пълния предявен размер от 130 000 лв, валидното въззивно решение е влязло в сила.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат прецизирани (при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: за действието във времето на материалноправната норма на чл.2а ЗОДОВ, за приложимостта й по отношение на факти, осъществили се при действието на ЗОПДИППД (отм.) и преди влизане в сила на ЗОПДНПИ и за правната квалификация на иска за обезщетяване на вреди, търпени от действия на държавни органи по приложението на ЗОПДИППД (отм.); за значението относно отговорността на К., като правоприемник на К., на обстоятелството, че проверяваното лице е представило доказателства за оборване на предположението за придобиване на имуществото със средства от престъпна дейност едва в хода на съдебното производство, образувано по внесено срещу него искане по чл.28 ЗОПДИППД (отм.); за възможността при предявен иск за обезщетяване на вреди съдът да презумира, без да изисква категорично доказване, на причинната връзка между претендираните вреди и твърдяното вредоносно действие; за обвързаността на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД с конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да прецени при определяне на размера на обезщетението. Счита, че тези въпроси или са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна А. Ш. оспорва жалбата като поддържа, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че по въпросите, свързани с приложението на чл.2а ЗОДОВ, има формирана обвързваща практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. По въпроса за значението на обстоятелството, кога проверяваното лице е представило доказателства за законен източник на доход счита, че не може да бъде даден общ отговор, а това зависи от конкретиката на всеки отделен случай. По останалите въпроси поддържа, че същите нямат отношение към обжалваното решение, тъй като въззивният съд не е приел причинната връзка за презумирана, а за доказана и е съобразил конкретните обективно съществуващи обстоятелства досежно размера на справедливото обезщетение.
Прокурорът не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи (отчасти) предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, приел, че през 2008 г. срещу А. Ш. са били предприети действия по ЗОПДИППД (отм.) от К., като по искане на К. е било допуснато и обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на възбрана върху неин недвижим имот. През 2009 г. К. взела решение да внесе в Пловдивски окръжен съд искане за отнемане на възбранения имот, тъй като го счела за придобит със средства от престъпна дейност. Образувано е гр.д.№ 1952/ 2009 г., което е приключило окончателно на 27.01.2014 г. с отхвърляне на искането. Производството е продължило около 5 и половина години, през който период ищцата Ш. не е била в България, намирала се е на територията на съседна държава. Семейството й обаче поддържало контакти с нея и я осведомявало за хода на производството, което причинило на А. Ш. притеснения и страх във връзка с несигурността относно съдбата на имота й. Тя се срамувала и имала силни тревоги относно състоянието на дъщеря си, срещу която също било внесено искане за отнемане на имущество. При установените факти съдът извел, че са налице предпоставките по чл.2а ЗОДОВ и отговорността на държавата да обезщети причинените на А. Ш. неимуществени вреди е ангажирана. За определяне на размера на обезщетението съдът съобразил продължителността на производството срещу ищцата, обстоятелството, че е участвала лично в него, интензитетът на притесненията й, доказаната чрез медицинска експертиза липса на негативно въздействие върху здравословното й състояние. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът стигнал до извод, че обезщетение от 5 000 лв е адекватно на търпените вреди и уважил иска в този размер.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, материалноправните въпроси по приложението на чл.2а ЗОДОВ, са включени в предмета на делото и са разрешени в обжалваното решение. Те обаче нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, по тълк.д.№ 1/ 2009 г., такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, когато е необходимо да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по приложението на ЗОДОВ относно отговорността на държавата за вреди от незаконни действия по ЗОПДИППД (отм.) има установена от Върховния касационен съд обвързваща практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна (срв. определение № 305/ 29.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2099/ 2014 г., III г.о. и определение № 423/ 09.07.2014 г. по гр.д.№ 3914/ 2014 г., I г.о.). В тези актове е прието, че държавата, чрез К. като специализиран държавен орган, отговаря по реда на ЗОДОВ и при действието на отменения ЗОПДИППД, по силата на изричното препращане в чл.32 с.з. Когато се твърдят вреди от незаконна правозащитна дейност на К., искът за обезщетение подлежи на разглеждане на общо основание по реда на ЗОДОВ, срещу органа, от чиито незаконни действия са причинени вредите. С изменението на ЗОДОВ от 19.11.2012 г., отговорността на К., като субституент на държавата, е изведена в изрична разпоредба – чл.2а, но това не значи, че преди изменението К. не може да носи отговорност по същия закон.
Наличието на установена практика, с която обжалваното решение е съобразено, изключва възможността поставените въпроси по приложението на чл.2а ЗОДОВ да имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Обуславящ е и материалноправният въпрос за обвързаността на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД с конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да прецени при определяне на размера на обезщетението. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както поддържа касаторът. Установената задължителна практика изисква при определяне на размера на обезщетението съдът по същество да не разглежда понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД абстрактно, а да изведе справедливия размер на обезщетението от конкретните, обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Тези изисквания са спазени от въззивния съд, който е извършил конкретни установявания и е посочил какво е тяхното значение за размера на обезщетението. Касаторът всъщност се оплаква от правилността на изводите на съда, но тези оплаквания не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. В това производство се контролират само правните разрешения на инстанцията по същество, а касателно приложението на чл.52 ЗЗД тези разрешения са в съответствие с установената задължителна практика.
По останалите повдигнати в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като те не обуславят обжалваното решение. Инстанцията по същество не е постановила в акта си, че при иск за обезщетяване на вреди от неоснователни действия по ЗОПДИППД (отм.) не се изисква категорично доказване на причинната връзка между претендираните вреди и твърдяното вредоносно действие. Напротив, съдът изрично е посочил, че именно като последица от насочените против ищцата действия на К. по ЗОПДИППД (отм.) тя е търпяла притеснения, страх, други негативни изживявания. Щом съдът е установил несъмнено причинната връзка, то въпросът дали би могло тя да се презумира няма отношение към акта му.
Неотносим е и въпросът за значението (относно отговорността на К., като правоприемник на К.), на обстоятелството, че проверяваното лице е представило доказателства за оборване на предположението за придобиване на имуществото със средства от престъпна дейност едва в хода на съдебното производство, образувано по внесено срещу него искане по чл.28 ЗОПДИППД (отм.). Такъв въпрос въззивният съд не е разрешавал, защото той не е бил поставен пред него. Касаторът, като ответник в производството, нито е въвел такова фактическо възражение в отговора срещу исковата молба, нито е изложил правен довод в тази връзка във въззивната си жалба. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд контролира служебно единствено валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционния съдебен акт. По правилността му той е обвързан от посоченото в жалбата и не би могъл по своя инициатива да разглежда доводи и обстоятелства, които са в полза на въззивника. Заради това той не е обсъждал обстоятелството кога и своевременно ли А. Ш. е представила доказателства в производството по ЗОПДИПД (отм.), съответно правният въпрос какво е значението на това обстоятелство не е разрешен в обжалваното решение и не го обуславя.
По изложените съображения съдът намира, че по отношение на обжалваното решение не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 121 от 23.06.2016 г. по гр.д.№ 285/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: