О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр. София, 24.07.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. д. № 487 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 19769 от 24.11.2014 г. на Л. И. Н. и Д. Д. Б. чрез адвокат А. Т. против решение № III – 102 от 16.10.2014 г. по в.гр.д.№ 1092/2014 г. на Окръжен съд – Бургас, трети граждански въззивен състав.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, придружена е от изложение по чл.280, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Ответникът по жалбата З. Д. Н. не подава отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция окръжният съд е потвърдил допълнително решение № 38 от 10.03.2014 г., постановено по гр.д.№ 259/2009 г. по описа на Районен съд – Несебър, с което са отхвърлени предявените от Л. И. Н. и Д. Д. Б. против З. Д. Н. претенции по сметки за суми от по 20 000 лв. за всяка една от тях, съставляващи приспадащата им се част от стойността на погинала сграда, допусната до делба, както и суми от по 6 000 лв. за всяка една от тях, представляващи дела им от реализирани от З. Д. Н. граждански плодове от делбения имот за летния сезон на 2010 и на 2011 г.
За да постанови този резултат, въззивният съд е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд, че след проведена през 2007 г. публична продан З. Д. Н. е придобил, а впоследствие – продал имота на трето за съсобствеността лице – [фирма], което е инициирало и провело събарянето на сградата, именно в качеството му собственик на същата. Досежно претенциите от по 6 000 лв., представляващи граждански плодове, съдът е приел, че действително Н. е получавал наеми, но по делото не се е установило дали тези наеми са получавани от него като физическо лице или като управител на [фирма], както и дали касаят спорния имот – доколкото от заключението на СИЕ е установено реализирането на приход от имот на [улица], а процесния имот е на адрес [улица]. Добавено е още, че за да се претендират наеми от съсобственик е необходимо да се направи предварително писмено поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, каквито доказателства по делото липсват.
В представеното изложение са формулирани следните правни въпроси, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно : (1) „Носи ли отговорност за погиването на делбения имот съделител – физическо лице, ако е съборил имота, действайки в качеството си на управител на търговско дружество ?”, като се поддържа, че разрешението на окръжния съд е в противоречие с ППВС № 7 от 1959 г. ; (2) „Следва ли съдът да постанови своето решение въз основа на съвкупна преценка и анализ на всички събрани по делото доказателствени средства ?” ; (3) „Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички оплаквания на въззивната страна ?” ; (4) „Как се разпределя доказателствената тежест при доказване на отрицателни факти ?” ; (5) „Длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК и да се допусне решаване на делото без съобразяване на всичките установени от съда факти с доказателствено значение ?” и (6) „Следва ли да се уважи претенцията на един съсобственик срещу друг съсобственик за съответната част от получените от последния наеми от съсобствената вещ, да се отправя покана за плащане по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС ?”, като се поддържа, че разрешенията на окръжния съд са в противоречие с постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК, цитирани и приложени към изложението.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по посочените въпроси по следните съображения:
Произнасянето по първия от поставените въпроси на първо място няма обуславящо значение за изхода на спора, защото е предпоставено от фактическа обстановка, различна от поддържаната от касаторите в обосновката към него. Според касаторите събарянето на сградата е резултат от привеждането в изпълнение на разрешение за премахване на сградата, издадено на името на З. Д. Н. на 08.08.2007 г., но от събраните по делото доказателства, надлежно обсъдени от въззивния съд се установява, че това не е така. Събарянето на сградата е проведено през 2010 г. – след закупуване на делбения имот от [фирма] и след издаване на разрешение за премахване на сградата от 19.08.2009 г. в полза на дружеството. Касаторите (в качеството им на ищци по предявените по реда на чл.286 ГПК /отм./ претенции) не са поддържали ангажиране на отговорността на З. Д. Н. във връзка с деликт, осъществен при условията на чл.49 ЗЗД, а установените по делото обстоятелства не обосновават приложението на чл.45 ЗЗД по отношение на този съсобственик. Отделно от това, делбата е допусната не само по отношение на терена, но и по отношение на изградената в дворното място двуетажна жилищна сграда, като именно така описания имот е изнесен на публична продан. Получените при провеждането на проданта суми подлежат на разпределяне между страните по делото съобразно квотите им в съсобствеността, включително стойността на сградата. По тази причина не е налице основание да се поддържа, че за касаторките е настъпила вреда в резултат от премахването на сградата през 2010 г., което изключва основателността на предявените от тях искове.
Вторият, третият и петият от поставените в изложението въпроси преповтарят оплаквания, заявени в касационната жалба във връзка с довода, че решението е неправилно по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Оплакванията срещу правилността на акта подлежат на обсъждане едва при положително произнасяне във фазата на селектиране по чл.288 ГПК и не са годни едновременно с това да обосноват допускане на касационното обжалване. Отделно от това, не се констатира противоречие между въззивното решение и цитираната съдебна практика (решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г., ВКС, І г.о. и решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр.д.№ 212/2014 г., ВКС, І г.о.), доколкото въззивният съд е постановил своето решение след преценка и анализ на всички събрани по делото доказателствени средства, както и е обсъдил и се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба. Разпоредбата на чл.176, ал.3 ГПК изобщо не намира приложение в случая, тъй като на основание § 2, ал.1 ПЗР ГПК настоящото дело е подлежало на разглеждане от първата и въззивната инстанции по правилата на отменения ГПК.
Произнасянето по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при доказване на отрицателни факти няма обуславящо значение за изхода на спора. Успешното провеждане на предявените от касаторките искове по чл.30, ал.3 ЗС възлага в тяхна тежест установяването на положителни факти, а именно – че З. Д. Н. в лично качество е реализирал приход от отдаването под наем именно на процесния (а не друг притежаван от него) имот, както и размера на прихода. В тази връзка по делото изобщо не стои въпроса за установяване на отрицателни от гледна точка на касаторките факти, поради което същият не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по въпроса необходимо ли е да се отправя покана за плащане по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС като предпоставка за уважаване претенцията на един съсобственик срещу друг съсобственик за съответната част от получените от последния наеми от съсобствената вещ, като при разрешаването му е допуснато смесване на отговорността по чл.30, ал.3 ЗС с тази по чл.31, ал.2 ЗС. Доколкото обаче решаващият мотив за отхвърляне на исковете по чл.30, ал.3 ЗС е липсата на доказателства за това, че З. Д. Н. е реализирал приход от отдаването под наем именно на процесния имот, както и размера на прихода, така допуснатото смесване на двата фактически състава не се е отразило на крайния резултат по спора и в този смисъл последният от поставените въпроси също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 19769 от 24.11.2014 г. на Л. И. Н. и Д. Д. Б. чрез адвокат А. Т. против решение № III – 102 от 16.10.2014 г. по в.гр.д.№ 1092/2014 г. на Окръжен съд – Бургас, трети граждански въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: