5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
София, 27.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3442 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 980 от 21.05.2013 год., по гр.д.№ 1027/2013 год., с което е потвърдено решение № 2176 / 17.12.2012 год., по гр.д.№ 1382/2011 год. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за сумата 80 067.65 лв., предмет на предприетото принудително изпълнение по изп. д.№ 2117800400063 по описа на ЧСИ В.Л., рег.№ 780 на КЧСИ, с район на действие СГС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че в производството по чл.439 ГПК не подлежи на обсъждане въпроса дали съдебно признатото вземане, за което е издаден изпълнителен лист е валидно възникнало и поради това несъществуващо, а се преценяват единствено факта за евентуалното му погасяване чрез съдебно признатите способи: плащане, прихващане, давност или други.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника [фирма], че ищецът не му дължи сума в общ размер от 80 067.65 лв. по издаден изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение от 19.04.2010 год., по арб.д.№ 89/2009 год. на Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация, за което е образувано цитираното в исковата молба изпълнително дело Софийски апелативен съд е споделил изцяло, като основан на закона и доказателствения материал по делото, извода на първостепенния съд, че след приключване на арбитражното производството в което е издадено изпълнителното основание не са настъпили факти, имащи погасителен ефект за кредиторовото вземане, предмет на същото, поради което исковата сума е дължима и по правилото на чл.272 ГПК е препратил към мотивите му.
Допълнително в тази вр. решаващият състав на Софийски апелативен съд е изложил съждения, че щом нито субективните предели на силата на присъдено нещо на влезлите в сила решения на Ломския районен съд по гр.д.№ 455/2007 год. и на Монтанския окръжен съд по гр.д.№ 423/2009 год., на които касаторът се позовава, се разпростират върху ЮЛ- ищец в настоящето производство, нито пък обективните предели на силата на присъдено нещо обхваща вземането, предмет на арбитражното производство, във вр. с което е образувано процесното изпълнително дело, то те не могат да установят погасяване вземането на [фирма], срещу [община], поради което нямат характер на новонастъпили факти по см. на чл.439 ГПК.
С оглед гореизложеното за неоснователно е прието и въведеното с въззивната жалба на [община] оплакване за процесуална незаконосъобразност на първоинстанционното решение.
Посочено е, че доколкото искът по чл. 439 ГПК не предвижда правна възможност за преценка валидността на съдебно признатото вземане, за което изпълнителното производство е образувано, отказът на първоинстанционния съд да разгледа предявения от ищеца инцидентен установителен иск относно основателността или не на заявените в арбитражното производство претенции на ответника е ирелевантен за крайния правен резултат по делото, поради което сам по себе си не би могъл да обуслови наличието на твърдяната процесуална незаконосъобразност на решението на СГС..
Отделен, според въззивния съд, остава въпросът, че въобще липсва на правна възможност за пререшаване на решен със сила на пресъдено нещо правен спор, какъвто е бил разгледаният от АС .
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право по см. на чл.280, ал.1 ГПК, който съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на въведеното от законодателя основно изискване за достъп до касационно обжалване, следва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за приетата фактическа обстановка по делото и за преценката на събрания доказателствен материал.
В случая анализирайки подробно правилността на обжалвания съдебен акт, [община], чрез процесуалния си представител, поддържа, че значим за изхода на делото е следният процесуалноправен въпрос – „ за съотношението между правните последици от прилагането на чл.297 ГПК и чл.298, ал.1 ГПК по отношение на Общината и по специално в хипотезата когато ищецът по иск, основан на чл.439, ал.2 ГПК е обвързан със СПН от решенията по арбитражни дела, но в последващите решения на исковия съд е лице, визирано в чл.297 ГПК, длъжно да зачете СПН на тези решения по отношение на [фирма], които отричат материалното право на собственост на това дружество върху активите на [фирма], по повод на които ответникът в минал момент с влязло в сила арбитражно решение е осъдил Общината да плати възнаграждение за извършени СМР с тези активи, може ли да се приеме че зачитането на СПН по чл.297 ГПК на съдебните решения, засягащи имуществената сфера на Общината са новонастъпили факти, изключващи изпълняемото право на ответника в настоящия процес”, който поради отсъствие на съдебна практика се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Същият този въпрос, обаче, не само,че не е релевантен за крайния изход на делото, но е и хипотетично поставен, доколкото въззивният съд въобще не се е произнасял за съотношението между цитираните процесуални норми, всяка от които регламентира правните последици на решението. Нещо повече, именно в контекста на уредената в чл.439 ГПК защита на страната, въззивният съд изрично е посочил, че поради специфичния и предмет, чрез нея не може успешно да бъде премахнат евентуално съществуващ порок в решението, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство срещу ищеца, а съществува друг правен способ и той не е избраният от последния.
Затова и само като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране съставът на Софийски апелативен съд е отбелязал, че като необходима последица от разрешен със сила на пресъдено нещо правен спор, какъвто е разгледаният от АС , е неговата непререшаемост.
При липса на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, въведените критерий за селекция не подлежат на обсъждане.
Само за прецизност в тази вр. следва да се отбележи, че наличието на задължителна съдебна практика, какъвто характер имат цитираните от касатора решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, по отношение на която липсва обществена и правна необходимост да бъде променена, въобще изключва приложимостта на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до възприетото в тази практика разрешение, според което разпоредбата на чл.439 ГПК предоставя възможност на длъжника чрез отрицателен установителен иск да оспори съществуването на изпълняемото право въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо т.е. новонастъпили факти, то същото е в пълно съгласие с изразеното от Софийски апелативен съд становище за предпоставките, при които този иск би могъл успешно да бъде упражнен. Правилността на преценката на отделните конкретни доказателства, обаче, срещу която касаторът основно възразява, е относима единствено към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 980 от 21.05.2013 год., по гр.д.№ 1027/2013 год., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: