7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
гр. София, 09.05.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 389 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Г. А. П. срещу решение № 656 от 22.12.2011г. по в. гр. дело № 904/2011г. на Плевенски окръжен съд, IV гр. състав, с което е потвърдено решение № 1118 от 06.07.2011г. по гр. дело № 6315/2010г. на Плевенски районен съд, V гр. състав, с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 422 ГПК иск за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], Е. Г. Ц. и М. Р. П., двамата от [населено място], че дължат солидарно на [фирма], [населено място] сумата 8 243.82 евро, ведно със законната лихва от 31.05.2010г. до окончателното плащане и разноски, за която са издадени заповед за изпълнение № 2419/01.06.2010г. и изпълнителен лист от 16.06.2010г. по ч. гр. дело № 3536/2010г. на Плевенски районен съд и представляваща претендирано плащане по запис на заповед от 21.06.2007г. за 20 005.49 евро, издаден от [фирма] и авалиран от Е. Г. Ц. и М. Р. П., като неоснователен и недоказан, ищецът е осъден да заплати на ответниците направените от тях разноски, както следва: на [фирма] и Е. Г. Ц. – по 130 лв. и на М. Р. П. – 80 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Относно приложението на чл. 272 ГПК – може ли въззивната инстанция да потвърди първоинстанционното решение при положение, че не споделя мотивите към същото, и потвърждавайки изцяло първоинстанционното решение, да постигне същия правен резултат без да излага мотиви за решението си; според касатора този въпрос е решен в противоречие с определение № 223/06.04.2011г. по т. д. № 938/2010г. на ВКС, определение № 501/26.04.2011г. по т. д. № 1316/2010г. на ВКС, определение № 462/04.05.2011г. по т. д. № 1340/2010г. на ВКС.
2/ Дали запис на заповед, издаден на база на един договор /в конкретния случай договор за финансов лизинг/, може да служи като способ за облекчено принудително изпълнение в полза на поемателя за задълженията и по останалите сключени със същия кредитор договори /в случая за лизинг/, при условие, че в договорите изрично е предвидена взаимната обвързаност на неизпълнението по същите; възможно ли е този запис на заповед да се използва за събирането на главните задължения по договора/договорите /в конкретния случай задълженията за лизингови вноски/ без да има възможност да се събират акцесорните задължения по същите /задълженията за лихви, застраховки, неустойки и др./; според касатора тези въпроси се решават противоречиво от други съдилища по идентични казуси – решение № 135/01.04.2011г. по гр. д. № 659/2010г. на Пазарджишки окръжен съд и решение № 8/20.04.2011г. по т. д. № 736/2009г. на Старозагорски окръжен съд.
3/ Допустимо ли е съдебните инстанции да разглеждат непредявени от ответните страни, но потенциално възможни възражения срещу основателността на иска /извън случаите на нищожност, недопустимост и противоречие със закона и добрите нрави, за които съдилищата следят служебно/, които не са били предмет на доклада по делото нито на претенции на ответните страни, респективно ищецът не е бил запознат с тях, и на база на тези непредявени от защитата на ответниците възражения да отхвърлят предявен иск като неоснователен.
Ответникът М. Р. П. чрез процесуалния си представител адв. А. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага становище, че въззивният съд е изложил и собствени мотиви в обжалвания съдебен акт, а представените решения касаят подобни, но не идентични случаи, тъй като става въпрос за наличие на Рамково споразумение за стоково финансиране и Рамков договор за финансов лизинг към които рамкови споразумения са включени отделните договори за лизинг, но при предварително договорени в рамковото споразумение условия. Относно третото основание за допускане на касационно обжалване поддържа, че не е налице, тъй като при наведени твърдения от ответниците, потвърдени и от касатора, за наличие на каузална сделка между страните, правилно и в съответствие с установената от съдилищата практика, съдът е разгледал възражението на ответниците, основаващо се на каузалните отношения между страните.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че записът на заповед от 21.06.2007г. с издател [фирма], [населено място] и авалисти Е. Ц. и М. П. за сумата 20 005.49 евро, дължима при предявяване, което е следвало да бъде не по-късно от 30.07.2011г., е редовен от външна страна по смисъла на чл. 535 ТЗ. След обсъждане на представените писмени доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивната инстанция е приела, че записът на заповед от 21.06.2007г. има гаранционно-обезпечителна функция само по отношение на договора за финансов лизинг от 21.06.2007г. за 2 броя нови автомобили Dacia-L. за плащането само на лизинговите вноски, но не и по отношение на лихвите върху лизинговите вноски, данък МПС, нотариални такси, застраховка „каско“ и неустойки. Процесният запис на заповед не обезпечава вземанията по договора за финансов лизинг от 12.11.2007г. за лекотоварен автомобил Рено Мастер, по който има издаден друг запис на заповед. Решаващият съдебен състав е анализирал клаузите на чл. 10 и чл. 11 от договорите за лизинг и е направил извод, че неизпълнението по един от договорите за лизинг е основание за разваляне, респективно прекратяване на всички лизингови договори, но не и основание да се кумулират претенции по една абстрактна сделка, която има гаранционно-обезпечителна функция само по един от договорите за лизинг, всички претенции по сключените договори за лизинг.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на първия посочен от касатора правен въпрос по приложението на чл. 272 ГПК не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по т. 2 на същата разпоредба. От една страна, този въпрос не е коректно формулиран от касатора, тъй като въззивният съд е мотивирал постановеното от него решение – обсъждайки събраните доказателства, е установил фактическата обстановка, изложил е правните си доводи и е направил извод за правилност на първоинстанционното решение. От друга страна, е налице трайноустановена практика на ВКС в смисъл, че въззивният съд може да потвърди първоинстанционното решение с други мотиви, когато крайният извод в обжалвания съдебен акт е правилен. Въззивната инстанция следва да обсъди оплакванията във въззивната жалба и да изложи свои мотиви по съществото на спора с оглед релевираните пороци на решението. Изложеният от касатора правен въпрос не е решен в противоречие с определение № 223/06.04.2011г. по т. д. № 938/2010г. на ВКС, определение № 501/26.04.2011г. по т. д. № 1316/2010г. на ВКС и определение № 462/04.05.2011г. по т. д. № 1340/2010г. на ВКС, тъй като съдебните актове са постановени при различна фактическа обстановка и в настоящия случай не се касае до препращане изцяло към мотивите на решението на първоинстанционния съд, без излагане на собствени доводи на въззивната инстанция.
Вторият формулиран от касатора въпрос „дали запис на заповед, издаден на база на един договор /в конкретния случай договор за финансов лизинг/, може да служи като способ за облекчено принудително изпълнение в полза на поемателя за задълженията и по останалите сключени със същия кредитор договори /в случая за лизинг/, при условие, че в договорите изрично е предвидена взаимната обвързаност на неизпълнението по същите, както и възможно ли е този запис на заповед да се използва за събирането на главните задължения по договора/договорите /в конкретния случай задълженията за лизингови вноски/ без да има възможност да се събират акцесорните задължения по същите /задълженията за лихви, застраховки, неустойки и др./“ е относим към предмета на делото и е свързан с правилността на въззивното решение, а отговорът му е обусловен от конкретните доказателства, от тълкуването от съда на приложимите договорни клаузи и установената фактическа обстановка. Оплакването за неправилно решаване на тези въпроси съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводът за противоречиво решаване на този въпрос от други съдилища по идентични казуси е неоснователен. Различният изход в решение № 135/01.04.2011г. по гр. д. № 659/2010г. на Пазарджишки окръжен съд, решение № 8/20.04.2011г. по т. д. № 736/2009г. на Старозагорски окръжен съд и обжалвания съдебен акт произтича от различните доказателства по всяко едно от делата. От друга страна, ако съдържанието на съответните клаузи в договорите за финансов лизинг, приложени по различните дела, е еднакво, а съдилищата при тяхното тълкуване са стигнали до различни изводи, то въпросът във връзка с правилността на тълкуването на договорните клаузи и връзката на последните с различните записи на заповед касае обосноваността, респективно необосноваността на въззивното решение и в този смисъл представлява основание за неговото касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос, е ирелевантен за спора, тъй като въззивният съд се е произнесъл по инвокирани в преклузивните срокове възражения и твърдения на страните относно наличието, респективно липсата на каузално правоотношение, за обезпечаване на задълженията по което е издаден процесният запис на заповед, разваляне на договорите, липса на действително задължение – отговор от 28.02.2011г., становище на ищеца и молба на ответницата, депозирани в съдебно заседание на 21.04.2011г.
От друга страна, по въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му е налице постоянна практика на ВКС, съгласно която независимо от абстрактния характер на записа на заповед, при възникнал между страните спор относно каузалното правоотношение трябва да се изследва основанието, на което е издаден менителничният ефект, какво вземане обезпечава, като кредиторът следва да докаже правопораждащите факти на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден менителничният ефект, а длъжникът да докаже погасяване на задължението по каузалното правоотношение. В производството по чл. 422 ГПК съдът извършва проверка за съществуването на каузално правоотношение, само ако длъжникът изложи конкретни факти и възражения във връзка с наличието/липсата на каузално правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед. Съдът е длъжен да изследва наличието на връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение в хипотезата на възникнал между страните спор по този въпрос. В този смисъл са решение № 5/02.02.2012г. по т. дело № 75/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 149/05.11.2010г. по т. дело № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 108/22.07.2011г. по т. дело № 813/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. В конкретния случай между страните е възникнал спор относно наличието на каузално правоотношение, поради което съдът е изследвал съществуването, респ. несъществуването на каузално отношение и връзката му със записа на заповед. Във връзка с възраженията на ответниците ищецът е изразил становище и представил доказателства с оглед установяване на твърдени от него каузални правоотношения, които са обсъдени от въззивната инстанция. Доколко установената от въззивната инстанция фактическа обстановка съответства на представените доказателства е въпрос, който касае обосноваността, респективно необосноваността на въззивното решение и оплакванията в тази насока не представляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответницата не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице доказателства, че такива са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 656 от 22.12.2011г. по в. гр. дело № 904/2011г. на Плевенски окръжен съд, IV гр. състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.