5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 10.05.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2554/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. М. от [населено място] срещу решение № 2527 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 4380/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски окръжен съд решение № 102 от 31.07.2015г. по т. д. № 2/2014 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу касатора обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 50 000 лв. – предоставена по договор за заем от 15.04.2009 г. и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 428.11 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от 07.01.2011 г. до 07.01.2014 г. (датата на исковата молба).
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Счита, че в резултат от повърхностен и предимно теоретичен анализ на събраните по делото доказателства и на заявените от него доводи и възражения съдът е приел дължимост на исковата сума по главницата въз основа на договор за заем, без да отчете, че това задължение е новирано в менителнично по издадения запис на заповед и без да изследва действителните отношения между страните. В касационната жалба са релевирани оплаквания и срещу извода, че процесният договор за заем не е нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и че не е унищожаем като сключен при заплаха. Според касатора, в нарушение на процесуалния закон съдът е отказал да допусне разпит на поисканите в тази връзка свидетели, независимо от факта, че невъзможността да бъдат разпитани в първоинстанционното производство се дължи на непровеждане на съдебното заседание поради сигнал за бомбена опасност. Несъгласие е изразено и срещу приетата от решаващия състав връзка между договора за заем и издадения на същата дата и за същата сума запис на заповед.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че решаването им е „от съществено значение за развитието на правото“, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За съотношението между записа на заповед и договора за заем, когато се касае за претендирана по делото една и съща сума, която обаче е предмет както на договор за заем, така и на запис на заповед; 2. Доколко и дали съдът може да приеме, че издаден запис на заповед служи само и единствено за обезпечение връщането на сума, която е посочена в договор за заем, или напротив – наличието на запис на заповед, последващ договор за заем, означава възникването на едно ново правоотношение по каузална сделка, т. е. налице ли е новиране на задължението и превръщането му от договорно в менителнично с всички последици от това; 3. Доколко са задължителни реквизитите на документ за плащане – разходен ордер, за да може същият да изпълнява удостоверяваща функция досежно предоставяни суми от търговско дружество на физическо лице, което не е служител на дружеството-заемодател“.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] срещу А. Х. М. от [населено място] обективно съединени искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено по делото, че: На 15.04.2009 г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответника в заем сумата 50 000 лева за срок от два месеца с уговорката за заплащане на законна лихва за забава след падежа; В чл. 2 на договора е удостоверено обстоятелството, че към датата на подписването му сумата е била предоставена; Съгласно чл. 4 от договора, на 15.04.2009 г. ответникът е издал в полза на ищеца-заемодател запис на заповед за сумата 50 000 лв. с падеж на определен ден – 15.06.2009 г., който служи като обезпечение за изпълнението на задължението за връщане на заетата сума.
Като неоснователни решаващият състав е преценил всички направени от ответника възражения срещу предявените искове. На първо място, не е споделен доводът за нищожност на процесния договор за заем поради противоречие със закона, нарушение на добрите нрави и като привиден, прикриващ други действителни правоотношения между страните. Според съда, ответникът не е провел каквото и да било доказване за тяхното съществуване. Поради недоказаност не е уважено и възражението за унищожаемост на договора за заем. Съдебният състав е приел, че независимо от изрично дадените му в доклада по чл. 146 ГПК указания, ответникът не е доказал твърдението си, че е сключил сделката поради заплаха. Доколкото допуснатите му в тази връзка свидетели не са доведени за две поредни заседания без уважителни причини, е счетено, че не е налице твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение. Предвид факта, че предаването на заетата сума е установено в самия договор, като ирелевантни за процеса са преценени доводите на ответника за отсъствие на задължителните реквизити на разходния ордер, удостоверяващо реалното предаване на сумата.
По отношение твърдението за новация на задължението, възникнало от процесния договор за заем, в такова по запис на заповед, въззивният съд е счел, че същото е неоснователно, от една страна – поради липсата на елементите от фактическия състав на новацията по чл. 107 ЗЗД и доколкото издаването на записа на заповед е уговорено като обезпечение в самия договор, а от друга страна – тъй като връзката му със заемното правоотношение се установява от еднаквите парични суми и срока за изпълнение на задълженията по договора за заем и по менителничния ефект. Предвид неплащането на заетата сума на уговорения падеж, решаващият състав е счел за основателна и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за посочения от ищеца период.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Първите два въпроса са свързани с издадения от ответника запис на заповед и преценката му като обезпечаващ изпълнението на задължението по процесния договор за заем. Изводът на въззивния съд, че менителничният ефект има обезпечаващ характер, а не е самостоятелно правоотношение, заместващо заемното след новирането му, е направен с оглед данните по делото и с оглед изричната уговорка по т. 4 от договора за заем, т. е. същият е резултат от обсъждането на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е въпрос, относим изцяло към правилността на обжалвания акт, а не към допускането на касационния контрол.
Без значение за изхода на конкретното дело е и третият въпрос. Въззивният съд е приел, че предаването на заетата сума е удостоверено в самия договор за заем (т. 2), поради което е преценил възраженията във връзка с реквизитите на разходния ордер за предаване на същата сума за ирелевантни за спора. От липсата на произнасяне по този въпрос произтича и изводът за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Независимо от изложеното, напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване е и обстоятелството, че единственото поддържано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е ненадлежно заявено. Съгласно разясненията по т. 4 от цитирания тълкувателен акт, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационния контрол, докато в случая с твърдението си (и то напълно неаргументирано), че поставените въпроси са „от значение за развитието на правото” касаторът поддържа наличие само на част от това основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2527 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 4380/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: