О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№304
гр. София, 12.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3630 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 5663 от 17.07.2017 г., подадена от Ц. В. П., П. И. И., Д. И. Д., М. П. И. и Д. П. П. чрез адвокат П. П. от АК – Л., против въззивно решение № 123 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 8/2017 г. по описа на ОС – Ловеч, ГО.
Ответницата по касация П. Т. С. е депозирала отговор чрез адвокат С. С. от АК – Л., като възразява срещу допускането на касационното обжалване. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 397 от 28.11.2016 г. по гр.д.№ 2015/2015 г. на Районен съд – Ловеч, с което са отхвърлени предявените от Ц. В. П., П. И. И., Д. И. Д., М. П. И. и Д. П. П. срещу П. Т. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС относно поземлен имот № 148 с площ от 927 кв.м. с идентификатор 77311.500.148 по КККР на [населено място], [община], за който е отреден УПИ IX-148 с площ от 923 кв.м. – за жилищно застрояване, незастроен, при описани граници, както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нотариален акт № 111 от 02.08.2012 г., том VII, peг.№ 3933, д.№ 569/2012 г. по описа на нотариус Н. Т. (peг.№ 481 на НК), с който П. Т. С. е призната за собственик на процесния поземлен имот.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, включително от показанията на разпитаните свидетели, не се установява през релевирания с исковата молба период след 24.09.1922 г. от страна на ищците и техните праводатели да е упражнявано владение върху имот, идентичен на процесния. Тъй като не са осъществени елементите от фактическия състав на заявеното придобивно основание – давностно владение от м. септември 1922 г. до датата на завеждане на исковата молба (06.11.2015 г.), то не е доказана първата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск. За сметка на това ответницата по иска П. Т. С. се легитимира като собственик с издадения констативен нотариален акт № 111 от 02.08.2012 г., чиято доказателствена сила не е оборена в процеса.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.). Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторите са развили своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля, без да формулират правни въпроси, които да съставляват общо основание за допускане на обжалването. С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК се прие, че допускането на касационното обжалване на първо място е предпоставено от наличието на питания, чиято цел е да се даде общо, принципно разрешение на конкретен правен проблем. В случая според касаторите изводите на въззивния съд не кореспондират със събраните гласни доказателства, като предлагат собствената си трактовка на доказателствата и разбирането, че действителните факти не съвпадат с приетите за установени от съда въз основа на извършения анализ на доказателствата. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо касационно основание правен въпрос, освен че следва да е изведен от страната-касатор, не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени и не следва да обсъжда дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като касационното обжалване не следва да се допуска.
За пълнота следва да се отбележи, че касаторите необосновано поддържат да е налице основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), аргументирано от тях с Р-2312-67-І и Р-1788-68-І, съгласно които давностно владение, установено в резултат от недействителна доброволна делба, може да се доказва със свидетелски показания. С атакуваното решение не е отречена допустимостта на свидетелските показания за установяване на фактите, формиращи основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС. Гласните доказателства са допуснати и събрани и изнесената от свидетелите информация е обсъдена от съда. Неблагоприятният изход от спора се дължи не на допуснати от съда нарушения в процеса на допускане, събиране и обсъждане на доказателствата, а на съдържанието на свидетелските показания, което (съобразено във връзка и с останалите доказателства, в частност – съдебно-техническата експертиза) е преценено като недостатъчно, за да се формира категоричен и несъмнен извод, че ищците и техните праводатели са упражнявали владение именно върху спорния имот. На следващо място следва да се има предвид, че въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика – ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което, като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Тъй като ответницата по иска се е легитимирала като собственик с издадения констативен нотариален акт № 111 от 02.08.2012 г., за да отпадне легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е била за оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, т.е. настоящите касатори. При липсата на убедителни доказателства за осъществени техни права, противопоставими на тези на титуляра на акта, или за опровергаване на фактите, обусловили посоченото в акта придобивно основание или че признатото право се е погасило или е било прехвърлено след издаване на акта, въззивният съд е бил длъжен да зачете обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост на ответницата по иска.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените разноски за защита в настоящото производство, а именно сумата 300 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, съобразно ДПЗС № 036262 от 08.08.2017 г. (л. 17).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 8/2017 г. по описа на ОС – Ловеч, ГО.
ОСЪЖДА Ц. В. П., П. И. И., Д. И. Д., М. П. И. и Д. П. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на П. Т. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: