О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
ГР. София, 17.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 22.02.16 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №513/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. Г. срещу въззивното решение на Окръжен съд София по гр.д. №305/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен частичният иск на касатора срещу М. Б. по чл.59 ЗЗД – за сумата от 25 000 лв. / при пълен размер на иска от 60 000 лв./, обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на търговски обект – ресторант – бистро в к.к. „Б.”, за периода 1.12.09 – 30.03.11 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решенвие и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Намира, че материалноправният въпрос от предмета на спора: Кой е собственик на вещта / търговски обект/ – движима или недвижима, с оглед на вида и характера й и на начина на построяване и следва ли се обезщетение от ползвателя на чуждата вещ – е решен противоречиво от районния и окръжния съд по делото, като изводите на последния противоречат и на цитираната практика на ВКС и е от значение за спора и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според указанията в ТР №1/19.02.10 г.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че ищецът е построил процесния търговски обект върху отдадения му под наем с договор от 1992 г. общински терен въз основа на издаденото му строително разрешение от същата година за поставяне на временен търговски обект срещу наемна цена. С издадените строителни разрешения е разрешено поставяне на обект по чл.197 З., отм. Ищецът не е установил, че му е отстъпено право на строеж върху общинския терен за построяване на процесния търговски обект. С приемането на пар.17 от ПР на ЗУТ е предвидена възможност временните строежи по чл.120, ал.4 ППЗТСУ да придобият траен устройствен статут в шестмесечен срок или до 2.07.01 г., след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията на закона; в противен случай временните строежи могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени в действащия подробен устройствен план, когато се премахват без да се заплащат. В настоящият случай временният строеж не е придобил траен градоустройствен статут – затова собственикът му има възможност да го ползва до настъпване на предпоставки за премахването му. Не му е учредено право на строеж по предвидения за това ред на пар.17 от ПР на ЗУТ. Това право не може да бъде придобито с осъществявано през посочения период владение върху временния строеж. Ищецът, след прекратяването на наемния договор през 2008 г. няма право на собственост или други права върху постройката, противопоставими на ответницата, която е закупила земята, върху която е построен обектът през същата 2008 г. При неустановеното право на собственост на ищеца искът по чл.59 ЗЗД е неоснователен и затова е отхвърлен.
Приетото не противоречи, а съответства на цитираните от касатора и във въззивното решение р. по гр.д. №831/09 г. на първо г.о. и по гр.д. №3190/14 г. на второ г.о. на ВКС. Решение по гр.д. №2792/04 г. на четвърто г.о. на ВКС е постановено при друга нормативна уредба / както е посочено в цитираното от касатора опр. по гр.д. №1392/10 г. на първо г.о. на ВКС/ и не представлява задължителна практика на ВКС, за разлика от цитираните по –горе решения по дела от 2009 и 2014 г. В тях е посочено, че собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут /както е в настоящия случай/ дава възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственикът на терена запазва правото на строеж. Нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж – възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план – изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж / р. по гр.д. №3190/14 г. на второ г.о. /
Не се установява противоречие и с цитираното от касатора р. по гр.д. №250/11 г. на първо г.о. на ВКС, в което е посочено: „В случай, че се установи, че сградата е с временен статут, предвид характеристиката й на павилион и начина на изпълнението й, то от това следва, че правото на собственост върху нея не може да бъде придобито на основание приращение. Тя подлежи на премахване по реда, установен в ЗУТ, а материалите, от които е построена, са собственост на този, който я е построил”. В случая ищецът претендира обезщетение за лишаване от ползването на постройката – търговски обект, а не за материалите, от които е изградена.
В трайната практика на ВКС и съдилищата / напр. опр. по гр.д. №1317/09 г. на трето г.о. на ВКС, с което не е допуснато обжалване на р. по гр.д. №476/09 г. на Пловдивски АС/ се приема, че градоустройственият статут по § 17, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, на който се позовава там касаторът осигурява възможност за запазване на строежите с временен устройствен статут, изградени по реда на отменената (ДВ, бр. 6 от 1998 г.) ал. 4 на чл. 120 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство /каквито са процесните/ върху земя – общинска собственост – до реализиране на строежите, предвидени с действащия подробен устройствен план, но сам по себе си не представлява годно правно основание за ползване по смисъла на чл. 59 от ЗЗД. Предвидената в § 17, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ процедура изисква след установяването на траен устройствен статут – на собствениците на съществуващите строежи- да им бъде учредено право на строеж при условията и по реда на Закона за общинската собственост, което вече би им осигурило правното основание, въз основа на което да ползват чуждия терен.
Противоречието между решенията на първоинстнационния и въззивния съд по едно и също дело не е основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.2 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд София по гр.д. №305/15 г. от 27.07.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: