О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 17.04.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3451/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. М., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат П. П., срещу решение №487 от 20.03.2018 г. по в. гр. дело № 145/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4338 от 27.10.2017 г. по гр. дело № 1462/2017 г. на Варненския районен съд. С първоинстанционното решение по предявения отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК, е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът А. Й. Я., в качеството му на длъжник по изпълнително дело № 20167130400076 по описа на ЧСИ Л. Т., с рег. № 713 и район на действие Окръжен съд – Варна, не дължи на ответника П. А. М., взискател по изпълнителното дело, сумата от 6371,07 лв., която се претендира от ответника въз основа на обратен изпълнителен лист, издаден на 17.07.2015 г. по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС, І г.о., поради отпадане на вземането предвид извършено погасяване на дълг на ответника в същия размер към трето лице, негов взискател по изпълнително дело № 20107170400880 по описа на ЧСИ Р. Т. на 09.12.2015 г. – след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителният титул.
Ответникът по касационната жалба А. Й. Я., [населено място], чрез пълномощника си адвокат К. М., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани четири въпроса, но има само формално позоваване на чл.280, ал.1 и ал. 2 ГПК. Не е посочено кой от въпросите е разрешен в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че е предявен е иск по реда чл. 439 ГПК от А. Й. Я. срещу П. А. М. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът, в качеството му на длъжник по изпълнително дело № 20167130400076 по описа на ЧСИ Л. Т., с рег. № 713 и район на действие Окръжен съд Варна, не дължи на ответника, взискател по изпълнителното дело, сумата от 6371,07 лв., която се претендира от ответника въз основа на обратен изпълнителен лист, издаден на 17.07.2015 г. по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС, І г.о., поради отпадане на вземането предвид извършено погасяване на дълг на ответника в същия размер към трето лице, негов взискател по изпълнително дело № 20107170400880 по описа на ЧСИ Р. Т. на 09.12.2015 г. – след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителният титул. Ответникът по иска е длъжник по изп. д. № 880/2010 г. по описа на ЧСИ Р. Т.. То е образувано по молба на взискателя Г. П. Г. за сумата от 5000 евро, представляваща главница по запис на заповед от 12.09.2008 г. и сумата от 2000 евро, представляваща главница по запис на заповед от 08.10.2008 г., за които е издаден изпълнителен лист от 26.10.2010 г. по ч. гр. дело № 16615/2010 г. на ВРС. На 17.07.2015 г. по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС е издаден обратен изпълнителен лист срещу А. Й. Я. (ищец в настоящото производство) за заплащане на П. А. М. (ответник в производството) на сумата от 6731,07 лв., платена преди това по изп. дело № 1154/2013 г. на ЧСИ З. Д.. Със запорно съобщение от 23.11.2015 г. по изп. д. № 880/2010 г. по описа на ЧСИ Р. Т. е наложен запор върху вземането на П. М., произтичащо от обратен изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 5278/2013 год. на ВКС. Същото е връчено лично на А. Я. на 09.12.2015 г., както и лично на П. М. на 14.12.2015 г. На 24.11.2015 г. ищецът платил на взискателя по изп. д. № 880/2010 г. по описа на ЧСИ Р. Т. (Г. Г.) сумата от 6731,07 лв., представляваща вземане на ответника (П. М.) по обратен изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС. За извършеното плащане е съставена разписка, подписана от Г. със задължение да уведоми ЧСИ Р. Т. по изп. д. № 880/2010 г. От представено извлечение на сметка на ЧСИ Р. Т. се установява, че на 11.02.2016 г. ответникът е извършил превод на сумата от 19707,07 лв. с посочено основание ИД № 880/2010 г. На 16.02.2016 г. на Г. М. (майка на ответника) е връчено съобщение, че по изпълнително дело № 880/2010 г. по описа на ЧСИ Р. Т. е постъпило заявление от взискателя, че е получил от третото задължено лице А. Я. сумата от 8159,53 лв., поради което длъжникът П. М. следва да посочи банкова сметка, по която да му бъде върната сума в същия размер. На 29.07.2016 г. сумата от 8159,53 лв. е преведена по посочена от П. М. банкова сметка. На същата дата изп. д. № 880/2010 г. по описа на ЧСИ Р. Т. е прекратено с постановление на съдебния изпълнител поради погасяване на задълженията на длъжника П. М..
От материалите по изпълнително дело № 76/2016 г. по описа на ЧСИ Л. Т. се установява, че същото е образувано на 11.02.2016 г. по молба на П. М. срещу А. Я. за принудително удовлетворяване на вземането за сумата от 6731,07 лв. по обратен изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС. До длъжника А. Я. (ищец в настоящото производство) е изпратена покана за доброволно изпълнение и е наложена възбрана върху собствен на същия недвижим имот.
Обжалването на действията на съдебния изпълнител по процесното изпълнително производство не съставлява процесуална пречка за провеждане на настоящото исково производство, доколкото обжалването на действията на съдебния изпълнител представлява защита срещу нарушени процесуални изисквания за законност на изпълнителния процес и не се формира сила на присъдено нещо по спора дали изпълняемото право съществува или е погасено. Според въззивния съд ищецът, обосновавайки предявения отрицателен установителен иск, е навел в исковата молба фактически твърдения, че след издаване на обратния изпълнителен лист по гр. дело № 5278/2013 г. на ВКС за сумата от 6731,07 лв., респ. след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, е удовлетворил това притезателно право чрез извършено плащане на трето оправомощено лице (кредитор на взискателя по изпълнителното дело), поради което счита, че изпълняемото право е погасено и не дължи сумата, обективирана в обратния изпълнителен лист, въз основа на който е образувано процесното изпълнително производство. Въззивният съд е приел също, че липсата на извършени изпълнителни действия, съответно липса на плащане на дълга по конкретното изпълнително дело, не водят до липса на правен интерес от защита на длъжника, тъй като целта е да се предотврати бъдещо незаконосъобразно принудително изпълнение. Приел е още, че в съответствие с разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК постановеното съдебно решение е допустимо и производството не следва да бъде прекратявано, каквото искане е отправил ответникът.
Въззивният съд е приел за спорни следните правни въпроси: налице ли е правен интерес за длъжника от защитата по чл. 439 ГПК (оспорване на изпълнението чрез иск) при липса на извършвани изпълнителни действия и плащания на дълга по конкретното изпълнително производство; наличието на разноски на кредитора и ЧСИ обуславя ли неоснователност на предявения иск, въпреки погасяването на главния дълг; знанието на взискателя за извършено плащане от длъжника на трето лице (кредитор на взискателя), след наложен запор по реда на чл. 450, ал. 3 ГПК, има ли значение за съществуването, респективно погасяването на дълга.
Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът има право да оспори с иск изпълнението срещу него, като претенцията му може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за оспорване на предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание изпълнително дело. Защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на вземането (изпълняемото право), т.е. целта е да се установи материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на искова защита не са разноските в изпълнителния процес, тъй като същите не се обхващат от силата на присъдено нещо на решението, което се изпълнява. Предмет на предявения иск по чл. 439 ГПК е единствено вземането по изпълнителното основание, което установява правото към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство и се ползва със сила на присъдено нещо между страните. В случая ищецът се позовава на извършено плащане в полза на кредитор на взискателя след наложен по реда на чл. 450, ал. 3 ГПК запор на вземането. Не е спорно между страните, че длъжникът по процесното изпълнително дело е платил изцяло задължението на кредитор на взискателя и плащането е извършено след като е наложен запор върху вземането на взискателя, който запор е наложен по реда на чл. 450, ал. 3 ГПК от ЧСИ Р. Т. по изп. д. № 880/2010 г. Запорът върху вземане обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, но осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника, и задължава третото лице да пази запорираните суми /чл. 507, ал. 3 ГПК/. Съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент третото задължено лице има задълженията на пазач по отношение на сумите съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК. Съобразно разпоредбата на чл. 507, ал. 2 ГПК в запорното съобщение се забранява на третото задължено лице (какъвто е ищецът в настоящото производство) да предава дължимите от него суми на длъжника (негов кредитор). Ако длъжникът изпълни на своя кредитор (в настоящия случай въззивникът и взискател по процесното изпълнително дело), то извършеното разпореждане е относително недействително спрямо взискателя по другото изпълнително дело, който може да иска повторно плащане въпреки плащането, което третото задължено лице е направило на длъжника, след като му е връчено запорното съобщение (чл. 452, ал. 1 и ал. 3 ГПК). Връчването на запорното съобщение оправомощава кредитора по другото изпълнително дело да получи изпълнение, вместо титуляря на вземането. Независимо дали плащането е по сметка на съдебния изпълнител или директно на кредитора, при извършването му настъпва погасителен ефект по отношение на задължението на третото задължено лице към неговия кредитор, тъй като целта на разпоредбата 508, ал. 3 ГПК е кредиторът по другото изпълнително дело да бъде удовлетворен. От момента на налагане на запора с получаване на съобщението длъжникът (взискател по процесното изпълнително дело) се лишава от правото да се разпорежда с вземането, но това не се отразява на погасителния ефект на плащането – по арг. от чл. 75, ал. 1, пр. 4 ЗЗД и чл. 508, ал. 3 ГПК, тъй като е извършено на овластено от закона лице.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК процесуалният представител на касатора е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение в хипотезите на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК по следните въпроси:
1. Възможно ли е да се доказват със свидетелски показания плащания по изпълнителни дела.
2. Допустим ли е иск за оспорване на изпълнението с основание плащане на сумата, при извършено плащане и получаване на сумата след образуване на самото изпълнително дело.
3. Дължими ли са разноски по образувано изпълнително дело при извършено плащане след образуването му.
4. Допустимо ли е воденето на иск по чл. 439 ГПК при наличието на отхвърлена от окръжен съд като неоснователна жалба на длъжника срещу изпълнението на същите основания.
Изложени са доводи, че предходните инстанции не са разгледали твърденията за недопустимост на иска. Твърди се още, че искът е неоснователен. Отправена е молба да не бъдат кредитирани показанията на разпитания по делото свидетел.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №487 от 20.03.2018 г. по в. гр. дело № 145/2018 г. на Варненския окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. С разпореждане №3080/03.05.2018 г. е оставена без движение касационната жалба и на П. А. М. е указано да обоснове предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Въпреки това в изложението въобще не е посочено коя от хипотезите на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, нито защо обжалваното решение е очевидно неправилно. Не са изпълнени дадените указания, като не е цитирана съдебна практика по чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК, не е посочен конкретен акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, нито е налице каквато и да било обосновка относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователни са и твърденията на касатора за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /очевидна неправилност/ на обжалваното решение. Няма никаква доводи, защо обжалваното решение е очевидно неправилно. Без аргументирано изложение от страна на касатора на конкретни пороци, които обуславят извод за твърде голяма степен на възможност твърдяната неправилност на въззивното решение действително да е налице, не може да се допусни касационно обжалване на това основание.
Съобразно изхода на спора, на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1000 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №487 от 20.03.2018 г. по в. гр. дело № 145/2018 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. А. М., със съдебен адрес – [населено място], да заплати на А. Й. Я., [населено място], 1000 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.