1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
гр.С., 23.02.2011г.
Върховният касационен съд на Р. Б.,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 586/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. В. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на В. апелативен съд № 171 от 08.12.2009 г. по гр.д.№ 398/ 2009 г. С обжалвания акт частично е отменено и частично е потвърдено решение на В. окръжен съд по гр.д.№ 1491/ 2008 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.45 ал.1 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди на С. С. Н. в размер 10 000 лв. Първоинстанционното решение в частта, в която М. М. е осъден да заплати на С. Н. обезщетение за имуществени вреди в размер 1 947,40 лв, не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила.
Касаторът М. В. М. атакува въззивният съдебен акт само в частта, в която размерът на присъденото обезщетение е увеличен от 5 000 лв на 10 000 лв. Поради това следва да се приеме, че въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в която искът за обезщетяване на имуществени вреди е уважен до размер 5 000 лв и в частта, в която е отхвърлен за разликата над 10 000 лв до пълния предявен размер от 45 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят М. М. поддържа, че за да увеличи обезщетението апелативният съд разрешил неправилно процесуалноправният въпрос за доказателствената стойност и начина на преценка на неоспорено от страните заключение на вещо лице и на писмените доказателства по делото. Освен това повдига и материалноправният въпрос за критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от средна телесна повреда. Счита, че по тези въпроси има противоречива съдебна практика, евентуално – че отговорите по тях са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На така посочените основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация С. С. Н. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос, а съдът няма право служебно да формулира такъв (освен в хипотезите на нищожност или недопустимост на обжалваното решение). Ако се позовава на наличие на противоречива практика по въпроса, касаторът трябва да представи доказателства за наличие на влезли в сила съдебни решения, с които същият въпрос е разрешен по различен начин в сравнение с правните изводи в обжалваното решение.
В конкретния случай по повдигнатите от касатора въпроси няма данни за съществуване на противоречива съдебна практика. Жалбоподателят се позовава на съдебни решения, които не са влезли в сила. Такива решения не се ползват със сила на пресъдено нещо и с тях не се разрешават по обвързващ начин правни въпроси, идентични като посочените от касаторите. Всички съдебни актове, на които касаторът се позовава и е приложил в незаверени копия към изложението си (по гр.д.№ 155/ 2009 г., 391/ 2008 г., 603/ 2008 г. и 696/ 2008 г.) подлежат на обжалване, т.е. не са влезли в сила и на основание задължителното тълкуване, дадено в цитираното по-горе ТР № 1, не могат да обусловят извод за наличие на противоречива съдебна практика, каквито и правни въпроси да са разрешени с тях.
Относно материалноправният въпрос за критерия за справедливост при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди от средна телесна повреда, касаторът поддържа и противоречие с ППВС № 4 от 1968 г., т.е. наличие на основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Такова противоречие обаче не е налице. Според постановлението понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства – възрастта на увредения, общественото му положение, начинът на извършването на увреждането и обстоятелствата, при които е извършено и др. В обжалваното решение обезщетението е определено по размер след като са отчетени продължителността на болките и страданията, тяхната интензивност и обстоятелството, че увреждането не е провокирано по никакъв начин от ищеца. Следователно при определяне на размера на обезщетението въззивният съд се е ръководел именно от критериите, дадени с посоченото постановление, а не е действал в разрез с даденото задължително тълкуване на закона.
Повдигнатите от касатора въпроси нямат значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос би имал такова значение, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нито една от тези предпоставки не е налице. По прилагането на чл.52 от ЗЗД има не само трайно установена практика, но и задължителна такава, включително цитираното от касатора ППВС № 4 от 1968 г., което е съобразено от въззивния съд при постановяването на обжалваното решение. Въпросът за доказателствената стойност на неоспорени доказателства по делото (писмени или заключения на вещо лице) също се решава от съдилищата без затруднения и еднозначно. Съдът е длъжен да обсъди заключението и писмените доказателства поотделно и в съвкупност и да посочи какви факти приема за установени от тях. Преценката се извършва по вътрешно убеждение, при спазване на утвърдените логически и опитни правила. Съдебната практика в този смисъл е установена и не се налага намесата на касационната инстанция за промяната или осъвременяването й.
Поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането на касатора следва да бъде отхвърлено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на В. апелативен съд № 171 от 08.12.2009 г. по гр.д.№ 398/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: