5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 12.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1214 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1620/26.07.2013г. по ч.гр.д. № 2649/2013г. на САС, ТО, с което е потвърдено разпореждане от 01.02.2013г. по гр.д. № 41/2013г. на Окръжен съд Благоевград, с което е разпоредено да се издаде изпълнителен лист в полза на [фирма] срещу [фирма] за сумата 15 416,82 евро главница, 3 726,21 евро присъдени лихви за забава и 1 053,61 евро разходи, на основание приложено европейско изпълнително основание – съдебно решение, постановено от съда в П., Италия, и е оставена без уважение молбата на [фирма] за обезсилване на издадения въз основа на разпореждането изпълнителен лист.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправило, тъй като е постановено при допуснато нарушение на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил процесуалния закон и по този начин се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос относно възможността българските съдилища да проверят достоверността и несъмнеността на представения документ, съставляващ европейско изпълнително основание. Поддържа, че по аргумент от чл.20, т.2 от Регламент на Европейския парламент и на Съвета (ЕО) № 805/2004 от 21.04.2004г. съдът по изпълнение следва да провери дали представените му решение и УЕИО са автентични, а в настоящия случай представеното УЕИО не съответства по съдържание на приложеното към него разпореждане, издадено от съда в П., тъй като в диспозитива на разпореждането не е посочен размерът на присъдените лихви, а в УЕИО те са посочени; в решението са присъдени разноски в размер на 864,75 евро, а в УЕИО – в размер на 1053,61 евро. Поради това счита, че десезирайки се от проверка за автентичността на УЕИО, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона: „Следва ли съдът да проверява автентичността на представено му УЕИО или не, при положение, че са налице несъответствия между двата акта – съдебното решение на страна-членка и издадено въз основа на него УЕИО”. Поддържа, че решението на въззивният съд е в противоречие и с практиката на ВКС – решение № 136 от 10.11.2011г. по т.д. № 867/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. , което следва да се квалифицира като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], със седалище в Италия, не представя писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд за издаване на изпълнителен лист на основание приложено европейско изпълнително основание – съдебно решение, постановено от съда в П., Италия, въззивният съд е съобразил предпоставките, предвидени в разпоредбите на Регламент на Европейския парламент и на Съвета (ЕО) № 805/2004 от 21.04.2004г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания, както и изискванията на разпоредбата на чл.406, ал.2 ГПК. Приел е, че молбата за издаване на изпълнителен лист е предявена пред компетентния окръжен съд по седалището на длъжника и че към молбата е представен препис от разпореждане за незабавно изпълнение от 23.06.2012г., издадено от съда в [населено място], Италия, заверен с печат на съда и придружен с удостоверение – апостил по чл.3 от Канвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове. Приел е, че този препис съставлява документ, чиято автентичност е удостоверена от компетентен държавен орган на държавата – членка по произход, в кръга на неговите правомощия, както и че към молбата е приложено и удостоверение по чл.9 от Регламент на Европейския парламент и на Съвета (ЕО) № 805/2004 от 21.04.2004г., издадено от същия съд, с което решението е удостоверено като европейско изпълнително основание за безспорно вземане, съдържащо всички задължителни реквизити, установени в регламента. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че е налице решение на съд на друга държава-членка на Европейския съюз, което е удостоверено като европейско изпълнително основание за безспорно вземане, и поради това са налице необходимите предпоставки за издаване на изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение от 23.06.2012г., издадено от съда в [населено място], Италия.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на жалбоподателя, че разпореждането на съда в [населено място] не съставлява решение по смисъла на чл.4, т.1 от Регламента, тъй като съгласно тази разпоредба решение по смисъла на този регламент е всеки съдебен акт, постановен от съд на държава-членка, независимо от неговото название. Приел е за неверни твърденията на жалбоподателя, че представеното по делото удостоверение за европейско изпълнително основание за безспорно вземане не е попълнено изцяло и поради това е нередовно, като е посочил, че всички задължителни полета от формуляра са попълнени, включително и тези по т.11,12 и 13, а верността на отразените в удостоверението обстоятелства за начина на призоваване на ответника не подлежи на проверка от съда в държавата-членка по изпълнение, като при неверни данни в удостоверението длъжникът може да иска неговото оттегляне от съда, който го е издал. Въззивният съд е изложил съображения, че в настоящото производство не следва да се осъществява проверка за наличието на несъответствия между диспозитива на съдебното решение на съда в [населено място] и издаденото удостоверение за европейско изпълнително основание, тъй като такива несъответствия не съставляват основания за отказ за изпълнение на съдебното решение, които са установени в чл.21 от Регламента. Позовал се е на чл.10 от Регламента, съгласно който несъответствията между решението и удостоверението следва да бъдат отстранени от съда по произход чрез поправяне или оттегляне на удостоверението, а образуваното производство по тази разпоредба съставлява основание за длъжника да иска спиране на принудителното изпълнение по реда на чл.22 от Регламента.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран с оглед решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд е изследвал и приел за установена автентичността на представените с молбата по чл.624 ГПК съдебно решение на съда в [населено място], Италия и удостоверение за европейско изпълнително основание /УЕИО/, но е приел, че в настоящото производство не следва да се осъществява проверка за наличието на несъответствия между диспозитива на съдебното решение на съда в [населено място] и издаденото удостоверение за европейско изпълнително основание, тъй като такива несъответствия не съставляват основания за отказ за изпълнение на съдебното решение, които са установени в чл.21 от Регламента, а следва съгласно чл.10 от Регламента да бъдат отстранени от съда по произход чрез поправяне или оттегляне на удостоверението. Поради това обуславяща решаващите изводи на въззивния съд е само втората част от формулирания въпрос – относно задължението на съда да следи за несъответствия между съдебното решение на страна-членка и издадено въз основа на него удостоверение за европейско изпълнително основание.
По отношение на този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд не противоречат на посоченото от касатора решение № 136 от 10.11.2011г. по т.д. № 867/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В това решение е прието, че представеното в съда по изпълнение решение и УЕИО не трябва за създават никакво съмнение за наличието на каквито и да било пороци, поради което принудително изпълнение не може да бъде допуснато, ако при една външна формална проверка се установи, че УЕИО е опорочено. Решението е постановено в хипотезата на представено УЕИО, за което прието, че няма доказателствена сила, тъй като не съответства по съдържание на приложеното към него решение /в диспозитива на осъдителното решение няма присъдена законна лихва, докато в УЕИО има такава; съдебното решение е датирано към 28.01.2005г., като след това е било изменено на 21.09.2006г., а в УЕИО като дата на съдебното решение е посочено единствено 28.01.2005г., но не и датата на измененото решение/; УЕИО не е попълнено изцяло; самото съдебно решение не отговаря на изискванията на регламента, тъй като е било изменено и самото съдържание на това изменение е неясно, а длъжникът не е бил надлежно уведомен за него, както и решението е неясно, тъй като в него са нанесени последващи корекции. В настоящия случай въззивният съд е извършил външна формална проверка на представените съдебно решение и УЕИО и е констатирал, че са автентични и не съдържат пороци /неясноти и последващи изменения и поправки/, а в УЕИО са попълнени всички задължителни полета, като изводите на въззивния съд относно обхвата на дължимата проверка съответстват на разпоредбите на чл.21 и чл.10 от Регламента.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В настоящия случай касаторът е посочили бланкетно, че разглеждането на касационната жалба е от значение за точното прилагане на закона, без да аргументира твърденията си. Поради това не може да се приеме, че в случая въведените от законодателя кумулативни изисквания за допускане на касационен контрол са налице.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1620/26.07.2013г. по ч.гр.д. № 2649/2013г. на САС, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: