О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми март , две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №4122/2018 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Н. И. В. срещу решение № 48 от 16.07.2018г по в.гр.дело № 137/2018г. на Окръжен съд –Монтана , с което е потвърдено решение от 26.02.2018г по гр.д № 845/2017г на РС-Берковица.Уважен е предявения срещу касаторката В. иск на Р. И. С. по чл. 240 ЗЗД за връщане на сумата 6000 лева дадени в заем , заедно с иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД , отхвърлен е предявения от В. насрещен иск на основание чл. 55 , ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 10000,98 лв, като получена без основание чрез нареждане на банков превод от сметка, заедно с иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД. За да приеме за основателен първоначално предявения иск въззивният съд не е приел възражението на ответницата ,че не е настъпило условието за връщане на заема ,посочено в договора. Условието за да настъпи падежа е В. да получи средства от ДФЗ.Доколкото обаче заемополучателката не е предприела действия да се регистрира като земеделски производител,да подаде заявление за подпомагане и да кандидатства в програмните периоди след получаване на заема,за което бездействие извинителни причини не са изтъкнати,същата сама е създала пречки за настъпването на условието, от което зависи изискуемостта. Поради това условието на чл.25,ал.1 изр. второ ЗЗД е прието за сбъднато , а искът за основателен.По насрещния иск е прието за установено ,че през 2008г С. е превела по банкова сметка на В. сумата 13 000 лева. През 2014г последната е упълномощила С. да извършва всякакви разпоредителни действия със средствата по същата банкова сметка.По силата на пълномощията, през 2015г С. е наредила исковата сума да бъде преведена от сметката на В., по своя лична сметка. Насрещният иск е отхвърлен поради несъстоятелност на твърдението на В.,че С. била договаряла със себе си при процесния превод, за което нямала изрично пълномощно.В тежест на ищцата по този иск е било да установи какъв договор е сключила С. , за да се изследва въпроса договаряла ли е със себе си. Въззивният съд е изследвал действителните отношения между страните. От доказателствата – обяснения по чл. 176 ГПК,заключение на вещо лице по ССЕ , показанията на управителката на съответния банков клон и писмените доказателства,вкл.признанието в договор от 13.09.2009г ,подписан от двете като обратно писмо е направил извод, че сумата 13 000 лева е била собствена на С. ,поверена на В. за съхранение,бил е прикрит действителния собственик. За процесния превод на 10 000,98 лв. С. е разполагала и с издадено пълномощно. Формално,С. е действала е в рамките на дадения й мандат и като пълномощник, в действителност е получила своите средства и не е налице неоснователно обогатяване при начална липса на основание.Въззивният съд не е разгледал възражение за прихващане ,което не е било заявено с срока по чл. 133 ГПК, а е било направено едва с въззивната жалба.
В приложеното към жалбата изложение се посочват всички основания на чл. 280,ал.1 ГПК и очевидна неправилност, чл.280, ал.2,предл трето ГПК. Противоречие с практиката на ВКС съгласно ТР№5/2016г по т.д № 5/2014г и основание по чл.280ал.1 т.1 ГПК има поради неправилно прилагане на чл.38 ЗЗД относно упълномощаването. Противоречие с ТР№1/2001г ОСГК има поради незаконосъобразно недопускане на доказателства на касаторката, своевременно поискани пред районния съд при допуснати такива за насрещната страна,също и противоречие с ТР№1/2013г на ОСГТК по същата причина , както и относно искането за прихващане
С посочване на чл. 280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК се поставят материалноправни въпроси за упълномощаването, свързани с насрещния иск , свеждащи се до защитата по чл. 38, чл. 43 ЗЗД на упълномощителя : имала ли е правото упълномощената да се разпореди с парите в своя полза , след като не й е давано изрично право.Изтъква се т.6 от ТР№5/2016г по т.д № 5/2014г ОСГТК, с довод,че за това действие пълномощникът е следвало изрично да бъде овластен , поставя се въпрос за приложимостта на т.1 от тълкувателното решение във връзка с чл. 38, чл. 43 и чл. 44 ЗЗД.Основание по чл. 280 ал.2 , предл трето ГПК се поддържа поради вече изложеното и тъй като чл. 38 ЗЗД, чл. 44 ЗЗД са императевни материолноправни норми, които са нарушени.
Отговор е постъпил от първоначалната ищца Р. И. С. . Оспорва се наличието на основание за допускане на касационната жалба, не е изпълнено изискването за точно и мотивирано изложение ,не са формулирани конкретни въпроси , не е посочено в какво се състои противоречието с практика на ВКС .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Въпросите има ли всеки упълномощител право да изразява изрична воля в пълномощното което дава , а закона да го коригира и след като като в пълномощното не е дадено изрично право на упълномощения да се разпорежда с „моите пари от моята банкова сметка”, ползва ли се упълномощителят от защитата на чл.38 и чл. 44 ЗЗД ; имала ли е право упълномощената да се разпореди в своя полза ; включва ли диспозитива по т.1 от ТР№5/2016г по т.д № 5/2014г.на ОСГТК чл.38,чл.43,чл.44 ЗЗД,като формулировка не отговарят на общото условие на чл. 280, ал.1 ГПК,тъй като няма да обусловят други изводи по спора в решаваща за изхода на делото насока, различни от вече направените по основанието на претенцията за връщане на исковата сума по насрещния иск като получена без основание(чл. 55,ал.1 предл. първо ЗЗД).Съдът не е приемал решаващо ,че ответницата по насрещния иск С. ,като надлежно упълномощена с пълномощното от 13.01.2014г безсрочно да извършва всякакви действия на разпореждане ,да внася и тегли суми от процесната сметка, открита на името на Н. И. В. в „Уникредит Булбанк” , е договаряла в своя полза при тегленето/превода на исковата сума,а тъкмо обратното. Съдът е отчел разликата между договаряне от името на представлявания лично със себе си (чл. 38 ЗЗД )и действие в рамките на овластяване,когато то е дадено за разпореждане с парични средства, налични по банкова сметка, открита на името на упълномощителя ,в резултат на което действие упълномощения превежда исковата сума по своя сметка. В изложението се поддържа неправилно прилагане на чл. 38 ,във вр чл. 44 ЗЗД, като не се отчита горната разлика и въобще разликата между договор , едностранно волеизявление и действие. В случая едностранно волеизявление по смисъла на чл. 44 ЗЗД е направила упълномощителката , а упълномощената е извършила действието. Отчитането на разликата не е в противоречие с цитираното ТР№5/2016г по т.д № 5/2014г. на ОСГТК, тя е предпоставена и при отговора по т.6 на тълкувателното решение. Неотносимо се формулира и въпрос(в т.3,т.4 от изложението) намират ли тълкувателните разяснения в т.д №5/2014г. на ОСГТК приложение,след като решаващите изводи на въззивния съд се основават на разкритите действителни отношения между страните , обосновали извода че паричната сума по сметката е била на ответницата-преведена е от нея и е съхранявана по тази сметка, което при събраните доказателства обяснява и разпоредителната й власт,дадена за разпореждане с парите без ограничения. Ето защо като израз на теза,че е налице договаряне със себе си от пълномощника без изрично овластяване, въпросите не кореспондират с установените релевантни факти, обусловили решаващите изводи на съда по основанието на насрещния иск.
Несъстоятелна е тезата на защитата, че след като правилото в нормата на чл.38 ЗЗД за необходимото съдържание на пълномощно при договаряне на пълномощник със себе си не е прието за относимо и приложимо от въззивния съд в настоящия случай, е нарушена „императивна” материалноправна норма и е налице очевидна неправилност на решението.
Въпроси от процесуалноправно естество не са формулирани в изложението. Посочване на противоречие „относно срока за възражения и доказателствата”, като едновременно и без обосновка се изтъкват ТР№1/2001г ОСГК и ТР№1/2013г на ОСГТК на ВКС , приети по въпроси на въззивните производства при действието на различни процесуални закони, не внася конкретност и сочи на неяснота в самата теза на защитата за допуснати процесуални нарушения от съда по допускане, или недопускане на доказателства и по своевременно направени ,или преклудирани искания.Приложени са и решения от практиката на ВКС по чл.290 ГПК, също без никакъв коментар.Касаторът следва да даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Върховен касационен съд даде тълкувателни указания в т.1 от ТР № 1 /2009г от 19.02.2010г на ОСГТК относно съдържаният критерии, като липсата на формулирани въпроси сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се обсъждат допълнителните основания за това.
Ответницата в производството е установила разноски в размер на 500 лева , които следва да се присъдят.
С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд ІІІ г.о .
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска до касационно обжалване решение № 48 от 16.07.2018г по в.гр.дело № 137/2018г. на Окръжен съд –Монтана
Осъжда Н. И. В. да заплати на Р. И. С. сумата 500 лева разноски в настоящето производство
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .