О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 19.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юли две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Като изслуша докладваното от съдия Богданова ч. гр. д. № 2605/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. М., чрез адвокат И. Ч. против определение № 872 от 19.04.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 3337/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
В частната касационна жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Навеждат се твърдения, че нито един от посочените актове не съдържа произнасяне по същество на поставения въпрос, а именно нищожна ли е делбата по гр. д. № 516/1993 г. на ПРС.
Ответникът [фирма], [населено място], чрез адвокат И. Б. е подал писмен отговор, в който излага подробни съображения за липсата на предпоставки касационната жалба да бъде допусната за разглеждане, евентуално излага твърдения за неоснователност. Претендира разноски.
ВКС допуска касационното обжалване на тези определения когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 11627 от 30.11.2015 г. по гр. д. № 13664/2015 г. на Пловдивския районен съд, 10 – ти състав, с което е върната искова молба вх. № 25570 от 05.06.2015 г. на В. Д. М. против [фирма], [населено място] за предаване владението на основание чл. 108 ЗС на магазин с площ от 125 кв. м., заемащ северната част от партерния етаж на четириетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица].
За да постанови този резултат, въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция, че предявеният иск е недопустим, тъй като въпросът за правото на собственост върху процесния имот е бил разрешен със сила на присъдено нещо в производството по съдебна делба по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивския районен съд, 6 гр. състав, както и по иск с правно основание чл. 108 ЗС по гр. д. № 4520/2000 г. на Районен съд – Пловдив, 14 гр. състав и решение по в. гр. д. № 2528/2002 г. на Окръжен съд – Пловдив. Така след като се е позовал на решение № 197 от 13.02.2006 г. по гр. д. № 516/1993 г. на ПРС, с което е извършена съдебна делба на магазина от 125 кв. м., описан в исковата молба и на предхождащото го решение № 232 от 10.02.1999 г. по допускането на делбата, въззивният съд е оставил в сила пъроинстанционното прекратително определение.
Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК.
Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно определение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК , съгласно дадените ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. разяснения.
В изпълнение изискванията на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към жалбата има приложено изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В същото обаче липсва правен въпрос с горепосочената характеризтика. Касаторът обосновава допускането до касация на обжалваното въззивно определение със следния въпрос: „Следва ли съдът немотивирано да игнорира доказателства за липсата на процесуални пречки пред разглеждането на иска на ищеца?“ Така изведеният правен въпрос е несъотносим към предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно определение, тъй като в случая става дума за процесуална недопустимост на исковата молба, а не се разглежда въпрос за вътрешното убеждение на съда при анализа на фактите и приложението на закона към тях, както и начина на формиране на това вътрешно убеждение. Така изведеният от касатора въпрос навежда оплаквания по съществото на спора, визирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Съшият би обосновал неправилност на обжалваното определение, но тази неправилност би могла да бъде проверена едва след като са налице общите основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. липсата на правен въпрос от значение за изхода по конкретното производство, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Предвид изхода на спора на ответника по касация следва да се заплатят разноски за настоящото производство, но доколкото последният в депозирания писмен отговор не е индивидуализирал размера на своята претенция и не е представил доказателства за реално извършено плащане за адвокатско възнаграждение, то настоящият съдебен състав намира, че претенцията за разноски следва да бъде отхвърлена.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 872 от 19.04.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 3337/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: