О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 23.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4180/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на [община] чрез началника на отдел „Правен” в Дирекция „Правно нормиране” към общината, срещу решение № 919 от 22.06.2016 г. по в.гр.д. № 2643/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. С него, след отмяна на решение № 296 от 31.07.2015 г. по гр.д. № 1314/2014 г. на Районен съд- Асеновград, е постановено друго по същество на спора, с което е отхвърлен предявеният от [община] против Б. ставропигиална света обител ”У. Б.” – [населено място] иск с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР за установяване, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] през 2004 г. [община] е била собственик на местен път ІІ-86 /Бачково- Б.- м.”К.”/, с дължина 3 км и площ 14 682 кв.м, заснет неправилно като части от други имоти както следва: 115 кв.м в ПИ № 02974.12.16; 1475 кв.м в ПИ № 02974.12.21; 32 кв.м в ПИ № 02974.12.39; 409 кв.м в ПИ 02974.12.40; 7794 кв.м в ПИ № 02974.12.36 и 4875 кв.м в ПИ № 02974.12.38.
В касационната жалба са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че решението е основано на избирателно обсъдени от въззивния съд доказателства и доводи на страните, както и на доказателства / съдебно- техническа експертиза/, събрани от въззивната инстанция в нарушение на разпоредбата на чл.266, ал.2 ГПК.
Поставените в изложението правни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение са следните:1/ Трябва ли въззивното решение да съдържа преценка на всички ангажирани по делото доказателства и всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните. 2/ От какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по приетите по делото доказателства, имащи значение за правния спор и не е обсъдил аргументите и възраженията на страна по делото. 3/ Нарушаването на изискваните за мотивираност на въззивното решение основание ли е за неговата отмяна поради неправилност. 4/ Данните, съдържащи се в одобрените по ЗКИР кадастрална карта и кадастрални регистри към нея имат ли вещноправно действие и отразяват ли се върху действително притежаваните вещни права. 5/ Имат ли пряко действие върху действително притежаваните вещни права отразяванията в кадастралната карта и кадастралните регистри към нея, изработени на основание ЗКИР, в случаите, когато отразяването е извършено без документи, удостоверяващи правото на собственост. 6/ Приложим ли е общият принцип за събиране на доказателства при служебно назначаване на експертиза от въззивния съд. 7/ На кой следва да принадлежи инициативата- на съда или на страните, при служебно събиране на доказателства. 8/ При какви предпоставки е допустимо служебното събиране на доказателства във въззивната инстанция. 9/ При кредитиране на едното от две приети по делото заключения на вещо лице длъжен ли е съдът да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема едното заключение. 10/Необходимо ли е прилагането на процедури, предвидени ЗОбС и други нормативни актове по отношение на обектите, преминали в собственост на общините на основание § 7 от ПЗР на ЗМСМА. Твърдението на касатора е, че всички тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката, обективирана в сочените от него съдебни решения, което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация Б. ставропигиална обител „У. Б.”- [населено място], не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 3, ал.1 от Закона за пътищата, пътищата биват републикански и местни, като местните от своя страна са общински и частни, отворени за обществено ползване, които осигуряват транспортни връзки от местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците. Приел е, че съгласно чл. 3, ал.3 ЗП списъците на републиканските и общинските пътища и промените в тях се утвърждават от Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството след съгласуване с кметовете на общините. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че спорният недвижим имот не е включен в републиканската пътна мрежа и не фигурира в утвърдения от МС списък на общинските пътища. За да обоснове този извод съдът се е позовал на писмо от 13.12.2007 г. на Министерство на финансите, Фонд ”Републиканска пътна мрежа” и писма изх.№ 970 от 16.07.2004 г. и № 2024 от 14.12.2007 г. на Областно пътно управление Пловдив, в които се сочи, че отсечката от разклона на път ІІ-86, която минава покрай ресторант ”Водопада” и води до Б. манастир, не е включена в републиканската пътна мрежа, както и на писмо от 17.01.2008 г. на Министерство на транспорта, според което [община] е предложила този участък за включване в списъка на общинските пътища, но поради непредставяне на документ за собственост, той не е бил включен в утвърдения от Министерски съвет през 2007 г. списък, както и в допълнителен списък на още 438 броя общински пътища, съставен и утвърден след проведено през 2007 г. проучване на собствеността върху терените за невключени в списъка пътни трасета.
По делото е установено и не е било спорно между страните, че спорният участък преминава през ПИ № 02974.12.16, ПИ № 02974.12.21, ПИ № 02974.12.39, ПИ № 02974.12.40, ПИ № 02974.12.36 и ПИ № 02974.12.38, отразени в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] като собственост на Б. ставропигиална обител „У. Б.”. С приетото по делото заключение на съдебно- техническата експертиза, назначена от първата инстанция, е било установено, че спорният участък започва ресторант „Воденицата” на път ІІ- 86 Пловдив-Смолян, достига до Б. манастир, след което се насочва към Костницата на манастира, оттам към станция на В и К, Аязмото и достига до входа на природен парк” Червената стена”. Общата дължина на трасето е 3 км, като отделните негови участъци са с различна широчина и с положени различни настилки. Въз основа на приетите като доказателство по делото две окомерни скици от 1936 г. и от 1948 г., касаещи участъци от пътя от ресторант ”Водопада” до Б. манастир, които са били отдавани под наем от манастира по време на храмовия празник, и Летописни бележки за Б. света обител за периода 1961 г.- 1969 г., изготвени от архимандрит К. Р.-монах в манастира, вещото лице е стигнало до извод, че спорният терен е със статут на частен път, осигуряващ връзка между шосето Пловдив- Смолян и Манастира, както и че уличната настилка от паваж е направена от монаси на манастира / според Летописа- преди храмовия празник през 1963 г./. Вещото лице не е установило данни за отчуждаване на земи за нуждите на пътя.
При разглеждане на делото от въззивната инстанция е назначена съдебно- техническа експертиза, на която е поставена задача да даде отговор на въпросите, формулирани от жалбоподателя Б. ставропигиална света обител в двете въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, свързани с установяване предназначението на имотите, през които преминава процесния път, наличието или липсата на предвиждане по ЗРП на [населено място] за изграждане на път, наличието или липсата на отчуждаване през 1965 г. на манастирски имот за прокарване на път, бил ли е този път със статут на държавен републикански път и пр. За да допусне събирането на това доказателство въззивният съд е изложил съображения, че изясняването на посочените обстоятелства е от значение за правилното решаване на спора, доколкото оплакванията във въззивната жалба касаят именно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при преценка на заключението на приетата от него съдебно- техническа експертиза.
По тези въпроси вещото лице Е. Л. е дало заключение, че няма данни спорното трасе да е било държавен републикански път; че няма проведени отчуждителни процедури за отсечката „Ресторант Водопада- Бачковски манастир-м. К.”; че за трасето няма изготвен ПУП и не е предвидено строителство на път в имотите; че няма данни за извършени отчуждителни процедури на манастирски имоти през 1965 г. във връзка с изграждането на пътя ІІ-86 ”Пловдив- Смолян” в частта му след [населено място], обхващащ отсечката от разклона пред ресторант” Водопада” до края на трасето в имот № 02974.12.20. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че в участъка от Б. манастир до т.нар хлораторно /станция на ВиК/ има възможност за предвиждане на МПС, а оттам до края на пътя такъв е невъзможен, тъй като се осъществява по черен път и пътека с широчина на различни места от 0.80 м. до 2 м.
Двете заключения на съдебно- техническата са обсъдени от въззивния съд. Обратно на твърденията на касатора, въззивният съд не е кредитирал едното за сметка на другото, а е възприел съдържащите се в тях констатации относно релевантните за спора факти като обективни, тъй като те не си противоречат и не се изключват взаимно. Втората експертиза, на която съдът е възложил задача да извърши по- широка по обхват проверка, е потвърдила констациите на първата относно липсата на данни процесният път да е бил включен в одобрените от МС списъци на републиканските и общинските пътища, да е бил предвиден за изграждане със застроителен и регулационен план, за изграждането му да са провеждани отчуждителни процедури назад във времето и до предявяване на иска. Поради това поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси под №№ 7, 8 и 9, относно това при какви предпоставки е допустимо назначаване на съдебна експертиза от въззивната инстанция, по чия инициатива, както и относно задължението на съда да изложи съображения защо възприема едно от приетите по делото експертни заключения, а не възприема друго, като изведени извън конкретното съдържание на мотивите на обжалваното решение, не може да обосноват основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по останалите въпроси, повдигнати от касатора, тъй като те също не са обуславящи изхода на делото.
Искът по чл. 54, ал.2 ЗКИР по своя характер е положителен установителен иск за собственост. В тежест на ищеца по него е да докаже, че е придобил правото на собственост по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи и към момента на предявяване на иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР е собственик на недвижимия имот, за който твърди да не е заснет като самостоятелен или да е заснет с граници, несъответстващи на действително притежаваното правото на собственост, в одобрената кадастрална карта или кадастрален план.
В случая твърдението на касатора- ищец по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР е било, че е придобил правото на собственост върху спорния пътен участък по силата на § 7, ал.1, т.4 ЗМСМА, предвиждащ в редакция след изменението в ДВ бр.49/95 г., че с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините местните пътища. Към този момент са в сила Закон за пътищата от 1969 г./ отм./ и Правилник за приложението му. Според дадената в ППЗП/ отм/ дефиниция, „местните пътища” представляват допълнителни пътни връзки между населените места и свързват селищата с махали и други местности, а също и с републиканската пътна мрежа. Посочените нормативни актове определят и реда за тяхното проектиране и строителство, като предвиждат, че местните пътища се строят и поддържат от съответните общински съвети с бюджетни средства, парични вноски и доброволен труд от самооблагане на населението, както и че земите, принадлежащи на кооперативни и обществени организации и на граждани, необходими за изграждане на пътища, се отчуждават по реда на ЗС, съответно на ЗПИНМ/ отм./, а отчуждаването и предаването на обработваема земя става по реда на ЗОРЗ/ отм./. Предвидено е също общинските съвети да съставят списъци на местните и ведомствените пътища на територията на окръга. Тази нормативна уредба е мотивирала въззивния съд да приеме като релевантни към наведения от ищеца придобивен способ и подлежащи на доказване от него обстоятелствата относно изграждането на спорния пътен участък и включването му в списък на републиканските или на общинските пътища. Поради това и решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на така предявения иск са, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установя процесният имот да е бил предвиден, изграден и отразен в съответните списъци като републикански или общински по предвидения в Закона за пътищата ред. Становището на въззивния съд принципно е съобразено с практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на § 7, ал.1 и 2 ПЗР на ЗМСМА, в която се застъпва разбирането, че критериите за отделяне на общинската собственост от държавната изразяват целта на законодателя да преминат в собственост на общините тези имоти, които са изградени със средства от общинския бюджет, целеви средства по заеми на общините, или средства от самооблагане на населението, или с негов труд, или такива, които държавата е предоставила безвъзмездно на общините. В този смисъл е решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д. № 99/2009 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Касаторът не е твърдял, че земите, върху които е изграден спорния участък, са били държавни или включени в ТКЗС, нито че строителството му преди влизане в сила на ЗСПЗЗ е осъществено от държавата или от общинския съвет. Обстоятелството, че пътят преминава през земеделски земи, собственост на ответника, е обявено за безспорно между страните с доклада по чл. 146 ГПК. Установено е, че към настоящия момент същите са отразени в кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] като собственост на Б. ставропигиална света обител. Въззивният съд не е приел, че това записване има вещноправно действие, както се поддържа в касационната жалба, а че за отразените в кадастъра данни, включително и за правото на собственост върху недвижимите имоти, законодателят е създал оборима презумпция за вярност / чл. 2, ал.5 ЗКИР/ и че доказателствената тежест за опровергаването й е на страната, която твърди, че правото на собственост не е вярно отразено. Това разбиране за правното значение на кадастралната карта и кадастралните регистри е в съответствие с практиката на ВКС. Поради това повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси относно това дали кадастралната карта и кадастралните регистри имат вещноправно действие и дали пораждат промени във вещноправното положение на имотите, не могат да обоснован основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял и съответно, не са обуславящи изхода на спора.
Въпросите от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по приетите по делото доказателства, имащи значение за правния спор и не е обсъдил аргументите и възраженията на страна по делото и дали нарушаването на изискваните за мотивираност на въззивното решение основание ли е за неговата отмяна поради неправилност, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са извън предмета на разрешения от въззивния съд материалноправен спор.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 919 от 22.06.2016 г. по в.гр.д. № 2643/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: