О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
гр.София, 14.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4574 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 27.04.2017 год. по гр. д. № 518/2017 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 31.10.2016 год. по гр. д. № 13247/2015 год. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 5, ап. 24, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.540.430.1.24 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 3.06.2009 год. на изп. директор на АГКК, с предназначение на обекта – жилище – апартамент, с площ 38.12 кв. м., с прилежащо мазе 25, при описаните в решението съседи, между Р. А. П. с квота 1/4 ид. ч., Н. А. С. с квота 1/4 ид. ч. и М. А. Ф. с квота 2/4 ид. ч.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от Н. А. С. и М. А. Ф., чрез пълномощника им адв. Цв. Б. с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за отмяната му и постановяване на „окончателен справедлив съдебен акт, ведно с всички произтичащи от това последици”.
Съделителката Р. А. П., чрез пълномощника й адв. В. В., по съображенията в писмения й отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната съдебната делба между страните при посочените квоти от съсобствения имот, въззивният съд приел, че същият е придобит от ответниците като купувачи по нотариалния акт, срещу заплатената от тях цена, като по време на придобиването първият ответник е бил в брак с ищцата, т. е. придобитата от него идеална част е в режим на СИО. След прекратяване на брака им същата се е превърнала в обикновена съсобственост при равни права между бившите съпрузи. Възраженията на ответниците за липса на съсобственост поради плащане на цената единствено от втората ответница, като купувач на имота, както и за придобивна давност в нейна полза с оглед позоваването й на изключително право на собственост, са намерени от съда за неоснователни като недоказани.
Следователно, изводът на въззивният съд за наличие на съпружеска имуществена общност върху придобитата от ответника С. идеална част от имота и възникване на обикновена съсобственост след развода му с ищцата при равни права в рамките на придобитата част, е обусловен от направената преценка на събраните доказателства, установяващи момента на придобиване на собствеността на имота с нотариалния акт от 2005 год., обосноваващи приложението на презумпцията по чл. 21, ал. 1 СК, вр. с параграф 4, ал. 1 ПЗР СК и недоказаността на твърдението на ответниците за липса на съсобственост поради придобиване на имота в изключителна собственост от ответницата Ф. на релевираните основания-плащане на цената с нейни средства, евентуално придобиване по давност.
Касаторите се позовават в представената молба, съдържаща изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./ на допуснати процесуални нарушения от въззивния съд – необсъждане на събраните доказателства и доводите им. Считат, че по въпроса за допускане на делбата с оглед принципа на равнопоставеност на страните и защита на интересите им е налице противоречие с ТР № 4/2012 год. и ППВС № 5/72 год., както и с представеното Р № 129 от 4.05.2011 год. по гр. д. № 89/2010 год. на ІV г. о. на ВКС, ТР № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС. Позоваването на противоречие със задължителна съдебна практика обосновава извод за поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ редакцията преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./.
Касационно обжалване не може да се допусне, поради липса както на общото, така и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На първо място не е налице формулиран от касаторите правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед разясненията в тази насока по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен ясно и точно да формулира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Липсата на такъв формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване, представлява пречка то да бъде допуснато. Позоваването на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения представляват по своята същност касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а позоваването на противоречие с цитираната задължителна съдебна практика без да се поставени правни въпроси обуславя същия извод. Липсват правни въпроси, по които се поддържа противоречиво произнасяне, поради което и настоящата инстанция не може да се произнесе по въпроса за селекцията на касационната жалба, обусловена от изрично предвидените в закона основания. Спазване на принципа на равнопоставеността на страните в процеса с оглед защита на правата им не представлява правен въпрос, който да е обсъждан от съда, а и да е обусловил решаващата му воля, от една страна, а от друга – не се сочи, а и настоящият състав не констатира противоречие със сочената задължителна съдебна практика, която разглежда различни въпроси. Не е налице противоречие, напротив – произнасянето на въззивния съд кореспондира с разясненията в ППВС № 5/72 год. относно определяне момента на придобиването на имота с оглед общите правила за прехвърлителното действие на придобивния способ, обуславящ принадлежността на вещното право, тези относно изключенията в т. 3, каквато хипотеза не е налице в настоящия случай с оглед поддържаните от ответниците доводи за липса на съсобственост, приети от съда за недоказани. В тази връзка е и неотносимостта на представеното към изложението решение на ВКС, в което е обсъждан въпроса относно изключване на трансформацията на лично имущество за съпруг в хипотезата на придобиване на имота от другия съпруг. Същият извод се налага и с оглед позоваването на касатора на останалите тълкувателни решения.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса за придобиване на имота от единия съпруг по време на фактическата раздяла, обстоятелство, изключващо съвместния принос на двамата съпрузи, при положение, че настоящата инстанция приеме същият като поставен от касаторите с оглед изложените от тях съображения и при правомощието на касационния съд да уточни и конкретизира въпросите въз основа на обстоятелствената част на изложението, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Наличието на този факт подлежи на установяване, поради което и направеният от въззивния съд извод въз основа на събраните доказателства не може да обоснове произнасяне в противоречие със сочената съдебна практика. Прието е, че фактическата раздяла е настъпила в по-късен момент, след придобиването на имота, който извод е обоснован от преценка на събраните доказателства, проверката на която не може да се осъществи в настоящето производство.
Поради горните съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а с оглед този изход касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 512 от 27.04.2017 год. по гр. д. № 518/2017 год. по описа на Пловдивския окръжен съд, по подадената от Н. А. С. и М. А. Ф., чрез пълномощника им адв. Цв. Б., касационна жалба против него.
Осъжда Н. А. С., ЕГН [ЕГН] и М. А. Ф., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] да заплатят общо на Р. А. П. направените разноски в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: