О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
гр. София, 11.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.д. № 1481/2019 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. И. С. и С. Г. С., лично и в качеството й на пълномощник на С. С., против определение № 46/28.01.2019 г. по ч.т.д. № 714/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Ответникът по жалбата – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], не депозира становище.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
В частната касационна жалба жалбоподателите посочват, че същата е насочена против „определение № 10/08.01.2019 г. на ВАпС по ч.т.д. № 714/2018 г. на ВАпС“. След като съобрази съдържанието на частната касационна жалба, разпореждане № 690/17.05.2019 г. на съдията докладчик по делото за администриране на същата, както и че по ч.т.д. № 714/2018 г. не е постановяван акт с посочения номер и дата, настоящият състав намира, че е сезиран с искане за осъществяване на касационен контрол на определение № 46/28.01.2019 г. по ч.т.д. № 714/2018 г. на Апелативен съд Варна. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд Варна е потвърдил разпореждане № 6791/12.07.2018 г. по т.д. № 243/2011 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която е поискано възстановяване на срока за внасяне на държавна такса по частна жалба вх. № 31661/10.11.2014 г. срещу определение от 06.10.2014 г. по т.д. № 243/2011 г. на Окръжен съд Варна. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че производството по възстановяване на срок предпоставя уведомяване на страната за пропускането му и подаване на искане за възстановяване на срока в едноседмичен срок от уведомлението. В случая срокът за подаване на молба за възстановяване срока за отстраняване на нередовностите на подадената частна жалба е започнал да тече от 21.01.2015 г., датата на връчване на жалбоподателите на препис от подлежащото на обжалване разпореждане № 230/08.01.2015 г., поради което срокът бил изтекъл на 28.01.2015 г. /вторник/. Констатирано е, че молба за възстановяването му с вх. № 7377 е депозирана на 06.03.2015 г., поради което същата е просрочена и съответно, недопустима. Обосновано е, че в разпореждане № 230/08.01.2015 г., с което е върната частната жалба срещу протоколно определение от 06.10.2014 г., е допусната техническа грешка в изписването на обжалвания акт, която обаче не обуславя нередовност на процедурата по призоваването, доколкото след постановяване на решението по делото през 2014 г. по него не било проведено друго открито съдебно заседание. В подкрепа на извода за знание на жалбоподателя относно съдържанието на разпореждането и коя е върнатата със същия жалба е посочено обстоятелството, че разпореждането е обжалвано от жалбоподателя и е било предмет на инстанционен контрол на ч.т.д. № 316/2015 г. на Апелативен съд Варна.
Съгласно чл. 278, ал. 4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване касаторите са поставили въпросите „Тече ли срок за изправяне на нередовности и обжалване, ако съдът посочва несъществуващ акт от друга дата?“ и „Следва ли съдът да дава на страните ясни и точни указания, по отстраняване на нередовности и при съобщаване на акта, от кога тече срокът за обжалване на несъобщения акт и неправилно съобщен такъв?“ Първият въпрос е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по втория въпрос страната е поддържала наличие на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед дадено разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно въззивното обжалване и даването на ясни указания и последиците от недаването на такива. Самостоятелно са, поддържали, че обжалваното определение е „вероятно”нищожно. Очевидна неправилност е изведена от противоречиви, според частните касатори изводи на различен състав на Апелативен съд Варна, обективирани в определение по ч.т.д. № 715/2018 г., с което било прието, че срокът за обжалване на протоколно определение от 06.10.2014 г., респективно подаване на молба по чл. 64 ГПК, не бил започнал да тече. Поради неточности в изписването на датата на протоколното определение /“06.11.2014 г.“ или „06.11.2015 г.“ вместо „06.10.2014 г.“/ страната е заявила и несъгласие с изводите на решаващия въззивен състав по ч.т.д. № 714/2018 г., че жалбите срещу същото са просрочени, като е извела свое разбиране, че срокът не бил започнал да тече, поради неяснота в дадените от съдилищата указания относно обжалвания акт. Позовали са се на нередовно и незаконосъобразно администриране на подадени от тях молби и частни жалби, от което са извели съмнение в безпристрастността на съдебните състави.
Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. В тази връзка формулираният в изложението първи въпрос, във връзка, с който жалбоподателите са възпроизвели текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, няма характер на правен с обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е релевиран изцяло с оглед защитната теза на жалбоподателите за нередовност на връчването на съдебни книжа поради техническа грешка в съобщението. Правилността на определението не подлежи на преценка в стадия за допускане на касационно обжалване, поради което не следва да се обсъждат и развитите в жалбата доводи в тази насока. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по този въпрос е и липсата на аргументация относно значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изяснен в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Общото позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не създава задължение за касационната инстанция да се произнася осъществено ли е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият от поставените въпроси също не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като процесуален въпрос за задължението на съда да дава ясни и точни указания на страната по отстраняване на нередовности по депозирана частна жалба изобщо не е разглеждан. Същият не е свързан с решаващите изводи на състава, а съставлява изявления и оплаквания на страната по администриране на частната й жалба. Не е обосновано соченото като допълнително основание за допускане до касационно обжалване противоречие с в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нито едно от дадените в десетте точки разяснения не е свързано с предмета на определение № 46/28.01.2019 г. по ч.т.д. № 714/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Касационно обжалване не може да се допусне и в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която е резултат от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това основание, в случая, частните касатори пространно са извели от обстоятелства, сочени като техни възприятия и твърдения, несъобразени от въззивния съд т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност.
Неоснователни са оплакванията на частните жалбоподатели за нищожност и недопустимост на обжалваното разпореждане в частта, с която е върната частната касационна жалба. Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Всички тези пороци могат да засегнат и определението и разпореждането, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. В случая не е налице нито един от пороците, които могат да обусловят нищожност на обжалваното определение – същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Определението е и допустимо като постановено по реда на инстанционния контрол по редовен от външна страна първоинстанционен акт.
В заключение, не следва да бъде разглеждано „особеното” искане на настоящите двама частни касатори по чл. 95 ГПК за предоставяне на безплатна правна помощ, тъй като обхватът на правната помощ е специфичен. Тя се предоставя превантивно, преди започване на делото /чл. 21, т. 1 ЗПП/, за подготовка на документи за завеждане на делото и процесуално представителство по същото /чл. 21, т. 2 и 3 ЗПП/, както и при задържане по ЗМВР, ЗМ или ЗДАНС /чл. 21, т. 4 ЗПП/. В настоящия случай не е налице нито една от тези хипотези. Съгласно чл. 94 ГПК правната помощ се състои в осигуряване на безплатна адвокатска защита. Видно от приложеното към съвместната им жалба нотариално заверено пълномощно от датата 8.VІ.2016 г. частната касаторка С. С. действа по отношение на частния касатор С. Ив. С. не само в качеството си на негова съпруга, но също и „като лице с адвокатски права”, т.е. като лице с правно образование, което изключва наличието на хипотезата на чл. 94 ГПК /в този смисъл определение № 423/19.10.2018 г. по ч.т.д. № 1977/2018 г./.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 46/28.01.2019 г. по ч.т.д. № 714/2018 г. на Апелативен съд Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: