О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
гр. София, 17.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1247 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Д. Д. Я., чрез адвокат И. И., подадена срещу решение № 262 от 3.12.2018 г., постановено по гр. дело № 364 от 2018 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 24/9.03.2018 г. по гр. дело № 503/2017 г. на Районен съд – Каварна. С потвърденото първоинстанционно решение е допусната съдебна делба между Г. Г. С., Л. Г. Д., Д. Д. Я. и Е. Д. К. на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ……….. по КККР, одобрени със заповед № ………/30.03.2006 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [община], местността „П. Ш.“, с площ от 91 176 кв.м по скица, а по нотариален акт с площ от 91.165 дка, с начин на трайно предназначение на територията – земеделска, с начин на трайно ползване – нива, с номер по предходен план 17007, при съседи: имоти с идентификатори ………., ………, ……………, …………., …………., …………, …………….., …………., …………., …………., при делбени квоти – за Г. Г. С. – 1/6 ид.ч., за Л. Г. Д. – 1/6 ид.ч., за Д. Д. Я. – 2/6 ид.ч. и за Е. Д. К. – 2/6 ид.ч. Жалбоподателката счита въззивното решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Моли същото да бъде отменено.
В изложението към касационната жалба Д. Я. формулира следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Каква е доказателствената сила на официален свидетелстващ документ, който не се спори между страните и не е опроверган по съответния ред; 2. Следва ли съдът да кредитира СТЕ, която се основава на копие от подпис по документи (касаещо припознаването на Г. Д. Б. с декларация от 30.08.1988 г.), без да са събрани достатъчно данни за сравнителен материал от лицето, подписало документа за припознаването; 3. Възможно ли е материалната доказателствена сила на официален документ (удостоверение от [община] с рег.№ А. от 9.10.2018 г.) да бъде оборена без да е проведено главно и пълно доказване от страна на оспорващия; 4. Възможно ли е пълно запретено лице да припознава и да се грижи за своите припознати деца. В изложението се сочи, че доказването на релевантните за разглеждания спор факти се осъществява в гражданския процес с предвидените и уредени в закона доказателствени средства. Свидетелстващият документ материализира удостоверително изявление на своя издател като отразява неговото възприятие за фактите, които са възпроизведени в документа. Когато свидетелстващият документ е официален – издаден е от длъжностно лице, в кръга на служебните му задължения и удостоверява изявления или действия, извършени от него или пред него, съгласно чл.179, ал.1 ГПК той се ползва с материална доказателствена сила и съдът е задължен да приеме, че удостоверените в документа факти са се осъществили. С обвързваща материална доказателствена сила се ползва и официален свидетелстващ документ, в който е възпроизведен друг официален свидетелстващ документ, който е служебно известен на издателя – съдът е длъжен да приеме за доказано, че възпроизведеният документ е с посоченото съдържание. Страната, на която се противопоставя такъв официален свидетелстващ документ, може да обори законната му доказателствена сила като го оспори и докаже, че не е подписан от лицето, посочено като негов издател, или че възпроизведеният документ е с друго съдържание. Отделен е въпросът за доказателствената сила на възпроизведения документ, т.е. дали той е допустимо доказателство за фактите, за доказването на които се представя (решение № 168/20.01.2017 г. по гр. дело № 823/2016 г. на ВКС, І г.о.). Излага се, че в производството по оспорване на документа визираната в закона проверка следва да се извърши само с допустими от закона доказателствени средства, като в конкретния случай тази проверка не може да се базира на свидетелски показания, като не се обори доказателствената стойност на официалния документ. Ето защо се твърди, че оспорването на официалния свидетелстващ документ не е извършено по отношение на формалната и материалната му доказателствена сила, като не е открито производство по чл.193 ГПК. Недоказано е останало твърдението на ответните страни, че същите се явяват наследници на Г. Д. Я.. В изложението се навежда, че пълно запретеното лице не е дееспособно по смисъла на чл.47 СК (отм.) сега чл.50 СК. Същото не може да припознава малолетни лица, тъй като не може да се грижи за себе си. Сочи се, че в изготвената по делото съдебно-графическа експертиза от 14.10.2018 г., в частта относно декларацията на Г. Д. Я., вещото лице е констатирало, че в [община] не се намира оригиналът на декларацията, освен това подписът на декларатора не е отпечатан напълно, което е дало основание на вещото лице да изследва копие от подписа на Я.. Жалбоподателката счита, че всички тези констатации на вещото лице дават основание експертизата в тази й част да не бъде кредитирана. Ответниците по жалбата Г. Г. С. и Л. Г. Д. са депозирали отговор, съгласно който считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. С исковата молба Г. Г. С. и Л. Г. Д. са предявили срещу Д. Д. Я. и Е. Д. К. иск за делба на земеделски имот с идентификатор …………..по КК и КР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 91.165 дка, м. „П. Ш.“. Ищците твърдят, че страните по делото са наследници на Д. Я. Д., починал на 10.02.1983 г., като правото на собственост върху делбения имот било възстановено по реда на ЗСПЗЗ.
Ответницата Д. Д. Я. е оспорила иска за делба, като се е позовала на влязло в сила съдебно решение по гр. дело № 4075/2001 г. на Районен съд – Варна, с което вече бил разрешаван спор за съдебна делба на имота. Оспорила е качеството на ищците на съделители в процеса, като е навела доводи, че те не са наследници на Г. Д. Я. (син на Д. Я. Д.), защото не са негови рождени деца, а тъй като същият бил недееспособен, не е могъл валидно да ги припознае за такива.
Ответницата Е. К. е заявила становище, че желае делбата да бъде допусната, но при определена за нея квота в размер на 5/12 ид.ч., включваща частта й по наследство от 4/12 ид.ч. и придобита по давност 1/12 ид.ч.
Въззивният съд е приел, че всички страни по делото са наследници на Д. Я. Д. и са легитимирани за участие в производството за делба на наследството му. Определил е правата на страните в наследството на общия наследодател по реда на чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН – по равно за всяко от трите му деца Д. Д. Я., Е. Д. К. и Г. Д. Я. (починал на 17.07.1989 г.), и съпругата Л. А. Д. (починала на 11.06.1998 г.), правата на които по наследяване са преминали по правилата на чл.5, ал.1 и чл.10,ал.1 и ал.3 ЗН към низходящите на първия починал наследник – Г. Г. С. и Л. Г. Д. (по равно) и към низходящите на втората починала наследница – Д. Д. Я., Е. Д. К., Г. Г. С. и Л. Г. Д. (по равно за всяка една от низходящите от първа степен и общо за низходящите от втора степен от коляното на Г. Д. Я.). Посочил е, че процесният имот не е бил предмет на друго дело за делба.
Съдът е изложил, че в производството за делба и без изричното оспорване на удостоверението за наследници, в качеството му на официален свидетелстващ документ, верността на съдържанието му може да бъде проверена и съобразно с всички останали представени по делото данни относно релевантните факти и обстоятелства, а именно дали едно лице е наследник по закон на даден наследодател (в този смисъл решение № 100/2.03.2011 г. по гр. дело № 1820/2009 г. на ВКС, І г.о.). Визирал е, че делбеното производство е регламентирано като особено исково производство, съдържащо редица специални правила, едно от които е възможността съгласно чл.343 ГПК да се правят оспорвания на произхода и извършени припознавания.
Съдът е приел за неоснователни всички възражения и оспорвания на съделителката Д. Д. Я. срещу правата на ищците.
Съдът се е позовал на извършено припознаване от Г. Д. Я., с декларация от 17.06.1986 г., на Л. Д. Б. за негово дете, което да носи името Л. Г. Д., както и на извършено припознаване от Г. Д. Я., с декларация от 30.08.1988 г., на Г. Д. Б. за негово дете, което да носи името Г. Г. Я. (и двете припознавания – извършени със съгласието на майката Д. Д. Б. и вписани в актовете за раждане на децата в графа „Бележки“). Кредитирал е заключението от назначената по делото съдебно-графическа експертиза, съгласно което подписът за декларатор в декларацията от 17.06.1986 г. е положен от Г. Д. Я., а копието на подписа за декларатор в декларацията от 30.08.1988 г. се явява копие на подпис, изпълнен от Г. Д. Я.. Вещото лице е изготвило заключението си, като е работило по оригинала на декларацията от 17.06.1986 г., намиращ се в [община], район А., в отдела по Гражданско състояние. Поради липса на оригинал на втората декларация, вещото лице е изследвало представеното по делото ксерокопие на същата. За сравнителен материал е използвало два договора (единия с нотариална заверка на подписите), три фактури и авизо нареждане, всичките с дати в периода 1983 – 1989 г.
Съгласно изложените от ОС – Добрич мотиви припознаването е акт, чрез който деклараторът заявява, че е родител на детето, като така се установява произходът му. То е личен, едностранен, формален, декларативен и неотменим акт на признаване от родителя, че определено дете е негово. Липсата на кръвна връзка между него и детето не прави припознаването нищожно (така Постановление № 5 от 21.02.1079 г. на Пленума на ВС). Припознаващ може да бъде само дееспособно лице. Припознаването е волеизявление и като всяко друго може да бъде извършено при порок във волята или недостатъци на формата на извършването му. Съгласно чл.36 СК от 1985 г. (отм.) и чл.36 от Наредбата за гражданското състояние, действала в периода 1975-2004 г., припознаването се извършва: 1) лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или 2) с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние, като в конкретния казус припознаването от Г. Д. Я. на двете му деца (ищците по делото) е било извършено в първата хипотеза.
Съдът е счел за неоснователно възражението, че документът по чл.36 СК от 1985 г. (отм.) и чл.36 от Наредбата за гражданското състояние от 1975 г., подаден до длъжностното лице по гражданското състояние, е неистински, тъй като подписът върху него не е положен от Г. Д. Я.. Посочил е, че авторството на декларацията от 17.06.1986 г. е било установено по безспорен начин от вещото лице по делото. Въпреки липсата на оригинал на декларацията от 30.08.1988 г., е зачел законната доказателствена сила на официален документ – акта за раждане на Г. Д. Б. (където в частта „Бележки” на 30.08.1988 г. е било вписано припознаването от Г. Д. Я.), за отразеното в него за това, което се е осъществило пред длъжностното лице по гражданското състояние и то го е възприело лично, а именно личното подаване и подписване на декларацията (заявлението) от припознаващия, т.е. истинност на данните за неговото авторство. Съдът е посочил, че след като изявлението е било направено от лицето, посочено като издател на документа, документът е автентичен (така определение № 537/29.06.2018 г. по гр. дело № 625/2018 г. на ВКС, III г.о. и определение № 238/20.09.2016 г. по ч. гр. дело № 2938/2016 г. на ВКС, І г.о.).
Въззивният съд е изложил, че възражението, че припознаването не е валидно, тъй като не е осъществено в предписаната от закона (чл.36 СК от 1985 г.) форма, респективно волеизявлението за припознаване е извършено при порок на волята от лице, поставено под пълно запрещение, черпи правното си основание в разпоредбите на чл.26, ал.2, пр. второ и трето от ЗЗД, във вр. с чл. 44 ЗЗД (така решение № 1117/28.12.1999 г. по гр. дело № 425/1999 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 813/7.09.2011 г. по гр. дело № 256/2010 г. на BKC, IV г.о., решение № 382/12.05.1995 г. по гр. дело № 722/1994 г. на ВС, 5-членен състав, решение № 2706/15.09.1980 г. по гр. дело № 2241/1980 г. на ВС, II г.о. Заключил е, че в случая не е налице порок на формата, тъй като е установено, че припозналият е подписал пред длъжностното лице по гражданското състояние писмено заявление, макар наименовано декларация, а нотариална заверка на подписа на припознаващия извънбрачното си дете баща е необходима, само ако той изпраща заявлението си до съответното длъжностно лице, но не и когато лично го представя (така решение № 123/28.11.1985 г. по гр. дело № 97/1985 г. на ОСГК на ВС). Направил е извод и че не е налице порок и на волята – липса на такава по причина припозналият да е бил поставен под пълно запрещение, като е посочил, че поставяне под запрещение се постановява от съда с решение в нарочно уредено в ГПК производство, данни за провеждането на каквото по делото не са събрани.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК и постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обща предпоставка за допускане на касационно обжалване е формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно посочената правна норма изисква наличието и на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, които следва да бъдат обосновани от жалбоподателя.
В конкретния случай, относно първия формулиран в изложението към касационната жалба въпрос, от жалбоподателката не са изложени доводи за кой конкретен официален свидетелстващ документ става дума, за да се прецени дали той има отношение към решаващите мотиви на съда по спора. Не е визирано и кое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК намира приложение. Ако основанието е по т.1, предвид цитираното съдебно решение по гр. дело № 823/2016 г.. на ВКС, І г.о., не става ясно с какво обжалваното въззивно решение противоречи на съдебната практика.
По отношение на втория формулиран въпрос също не са посочени допълнителни основания за касационно обжалване. Освен това, не е вярно, че съдебно-графическата експертиза е работила без достатъчно сравнителен материал. Видно от същата, вещото лице е ползвало шест документа, от които един – с нотариална заверка на подписа на Г. Д. Я., като при приемане на заключението никоя от страните не го е оспорила, нито е възразила срещу ползвания сравнителен материал.
По третия въпрос от изложението също не са посочени допълнителни основания за касационно обжалване. Същевременно настоящият съдебен състав намира, че по отношение на него не са налице и общите основания за допускане на касационно обжалване. Спорно по делото е дали Г. Д. Я. е могъл да припознава към 1986 и 1988 г. (когато са подадени процесните декларации). При липса на данни в удостоверение с рег.№ А. от 9.10.2018 г. кога Г. Я. е бил поставен под пълно запрещение, формулираният в изложението към касационната жалба трети въпрос се явява правно ирелевантен.
Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като последният не е направил извод, че Г. Д. Я. е бил поставен под пълно запрещение. Обратното – съдът е заключил, че доказателствата по делото не позволяват да се приеме наличието на такова ограничение на лицето. Правилността на тези изводи на ОС – Добрич може да бъде проверена едва след допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 3.12.2018 г., постановено по гр. дело № 364 от 2018 г. на Окръжен съд – Добрич.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: