О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
гр. София, 19.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: E. Т.
Членове: Д. ДРАГНЕВ
Г. НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 255 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, [населено място], [улица], чрез пълномощник адв. А. Д., срещу решение № 7178 от 26. 09. 2016г. по в. гр. дело № 14478/2015г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, с което е потвърдено решение от 12.06.2015г., постановено по гр. дело № 46562/2013г. на Софийски районен съд, 36 състав, в обжалваната му осъдителна част, с която касаторът е осъден да заплати на ищцата М. П. А., на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания от развиване на заболяване „тревожно депресивно разстройство на органичен терен“, в резултат на нападение и ухапване от безстопанствено куче на 07.08.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.11.2013 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради произнасяне и на двете съдебни инстанции по непредявен иск – ищцата в исковата молба е поискала обезщетение за неимуществени вреди от заболяване „органично тревожно разстройство“, а съдът й е присъдил обезщетение за различно заболяване – „тревожно депресивно разстройство на органичен терен“, каквото е установено по делото, че е проявено след процесното непозволено увреждане в причинно – следствена връзка с последното – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 ГПК. Релевира и неправилност на атакувания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в превратно тълкуване на доказателствения материал в процеса в нарушение на чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът – ответник поддържа, с оглед твърденията си за недопустимост на обжалваното въззивно решение, че СГС се е произнесъл по различно от надлежно релевираното с исковата молба фактическо основание на иска по чл. 49 ЗЗД, обуславящо служебни правомощия на касационния съд за допускане на касационно обжалване, като в този смисъл е посочил задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно решение № 192 от 19.04.20102г. по гр. дело № 825/2011 г. на ІV г.о. и решение № 494 от 15.06.2010 г. по гр. дело № 673/2010 г. на ІV г.о.. Релевира също основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение?“, по който поддържа разрешаването му в противоречие с решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 160 от 02.12.2015 г. по гр. дело № 2124/2014 г. на ІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – М. П. А. не подава писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена 15 000 лв., но не са налице общото и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставения процесуалноправен въпрос. Не са налице основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по служебен почин на съда в хипотезата на вероятна недопустимост на атакувания въззивен съдебен акт.
СГС е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на здравословното състояние на ищцата вследствие на непозволено увреждане /ухапване от безстопанствено куче на 07. 08. 2011г./, които не са включени в присъденото с влязло в сила съдебно решение обезщетение за неимуществени вреди от същия деликт по гр. дело № 47254/2011г. на СРС, 33 състав. Намерил е за установено по делото, че вследствие на настъпилото на 07.08.2011г. нападение от безстопанствено куче на територията на СО е настъпило влошаване на здравето на ищцата, изразяващо се в появата на състояние на „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“, при което ищцата е претърпяла нови неимуществени вреди, останали необезщетени с решението при първоначалното дело. Въззивният съд е посочил, че с оглед принципа за пълно обезщетяване за понесените при непозволено увреждане вреди /чл. 51, ал. 1 ЗЗД/, ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини, като при „ексцес“ обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание / ново обезщетение не се дължи когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и включено в присъденото от съда обезщетение/.
Констатирайки, че с влязло в сила решение № І-33-68 от 17.05.2012г. по гр. дело № 47254/2011г. на СРС, 33 състав, ответникът Столична община е осъден да заплати на ищцата М. П. А. сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане от 07.08.2011 г. /нападение от бездомно куче/, въззивният съд е зачел пределите на силата на пресъдено нещо на това решение, разпростираща се по отношение на съществуването на вземането, неговите субекти, основание и размер, и е приел за установено със сила на пресъдено нещо, че на 07.08.2011г. на територията на Столична община, ищцата е била нападната от бездомно куче, в резултат на което е получила рани на дясната ръка, охлузвания и кръвонасядания, за което, на основание чл. 49 ЗЗД, отговорност носи ответникът по делото – Столична община.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника Столична община за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск /по невъведено с исковата молба основание/. Намерил е, че наведените от ищцата твърдения в исковата молба за рязко влошаване на здравословното й състояние, причинено от процесното непозволено увреждане, са достатъчни като основание на предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, като не следва да бъде конкретизирано от ищцата определено болестно състояние, съставляващо влошаване на здравето, което като включено в предмета на доказване по иска, следва да бъде установено в процеса чрез прилагане на специални знания в областта на медицината от съдебни експерти. В гореизложения смисъл е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по наведеното от ищцата правно основание и поради това решението му е допустимо. За неоснователен е счетен и доводът за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че в исковата молба ищцата не е изложила твърдения за получено от нея след инцидента „тревожно депресивно разстройство на органичен терен“, а районният съд е приел наличието именно на такова заболяване. Позовавайки се на обясненията на вещите лица д-р П. и д-р С. Б., съгласно които в случая на „органично тревожно разстройство“ каквото е визирано в исковата молба, симптоматиката се дължи на мозъчно увреждане, докато при „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“ не е налице пряка връзка между това състояние и съществуващи мозъчни увреждания, а тази болест настъпва след конкретен стресов епизод, въззивният съд е приел, че действително между двете заболявания не съществува знак за равенство, но от заключенията на психиатричната експертиза на вещото лице В. П. пред СГС и на тройната психолого – психиатрична експертиза на вещите лица С. Б., К. М. и Д. З. – С. пред СРС се установява, че и при двете заболявания клиничната картина на тревожност е една и съща, като различията, най-общо казано, се изразяват в причините, които са довели до съответното заболяване. Счел е обаче, че посочените различия не са от такова естество, което да доведе до неоснователност на претенцията на ищцата, тъй като същите не биха могли да бъдат установени нито от ищцата, нито от съда, а предполагат специални знания, каквито съдът и страните не притежават.
Въззивният съд е приел, че болестното състояние, представляващо влошаване на здравето на ищцата, а именно „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“ не е съществувало преди процесния инцидент с безстопанственото куче, като той е отключващия фактор за развиване на заболяването, изразяващо се в напрежение, безпокойство, ангажираност със случилото се, страх от повторение и нагласа за избягващо поведение, панически атаки – факт, установен с всички приети по делото експертни заключения. По отношение на релевантния по делото въпрос: дали констатираното от вещите лица заболяване е в причинно – следствена връзка с инцидента на 07.08.2011г., СГС е намерил, че е налице изискуемата причинна връзка между нападението от бездомно куче и влошаването на здравословното състояние на ищцата, изразяващо се в „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“. Посочил е, че медицинските експертизи установяват, че „тревожно-депресивното разстройство на органичен терен“ се е появило не по време на инцидента, а след това, като инцидентът е бил отключващ момент за процесното депресивно състояние. Всичко гореизложено е мотивирало СГС да приеме предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от влошаване на здравословното състояние на ищцата вследствие на процесното непозволено увреждане за основателен.
Въззивният съд е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД. Като е съобразил следните конкретни обстоятелства: характера на влошаването на здравословното състояние на ищцата – настъпило състояние на „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“, изразяващо се в напрежение, безпокойство, ангажираност със случилото се, страх от повторение и нагласа за избягващо поведение, изцяло нарушеното социално функциониране, придружаващи панически атаки, както и обстоятелството, че състояние от такъв вид има потенциално траен характер, като с продължение на времето придобива неблагоприятен ход /вреди, които не са били предвидени и съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от същия деликт в решението от 17.05.2012 г. по гр. дело 47254/2011 г. на СРС, 33 състав/; вземайки предвид напредналата възраст на ищцата, родена на 25. 04. 1938г., както и наличието на множество дегенеративни заболявания със соматичен и неврологичен характер, в съответствие с ППВС № 4/1968г., въззивният съд е достигнал до извод, че дължимото от ответника претендирано обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде в размер на 5 000 лв., за който размер е приел иска за основателен.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а са наведени доводи за недопустимост и неправилност на атакуваното решение, които биха могли да бъдат обсъдени от касационната инстанция само ако след предварителната селекция на касационната жалба в настоящото производство, бъде допуснато касационно обжалване на основанията, посочени в чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед служебните правомощия на ВКС в производството по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване при съществуваща вероятност за нищожност и недопустимост на атакувания съдебен акт съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира горепосочената хипотеза за неосъществена. Основанието на предявеният иск е непозволено увреждане и то е посоченото от ищцата в исковата молба и зачетено от съда с оглед диспозитивното начало в гражданския процес. Влошаването на здравословното състояние на увредената от процесния деликт, невзето впредвид при определяне на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с влязлото в сила решение от 17.05.2012г. по гр. дело № 47254/2011г. на СРС, 33 състав, е изискуемото от ищцата индивидуализиращо основание /фактическо и правно/ на исковата претенция, като индивидуализирането на влошеното здраве като конкретна медицинска диагноза е част от предмета на доказване по предявения иск по чл. 49 ЗЗД и като такава подлежи на установяване с медицински експертизи от съдебни експерти, притежаващи специални знания, каквито нито ищцата, нито съдът притежават или са длъжни да притежават. Поради това изводът на въззивния съд в горепосочения смисъл и приемането на различно от посоченото в исковата молба заболяване на ищцата, но със същата или сходна симптоматика, като медицинско основание за влошеното здравословно състояние на пострадалата, по никакъв начин не се отразява на допустимостта или правилността на предявения иск, който и без посочена медицинска диагноза, при въвеждане на влошаване на здравето след настъпване на непозволеното увреждане, е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, по какъвто именно са се произнесли СРС и СГС. Следва да бъде посочено също, че горепосоченият правен извод на въззивния съд досежно основанието на иска, не е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика, вкл. сочената от касатора такава по чл. 290 ГПК, която освен това касае различни хипотези и разрешени различни правни въпроси /неиндивидуализирано въобще основание на осъдителни искове за парични притезания, които биха могли да бъдат претендирани на договорно или извъндоговорно основание/.
По отношение на процесуалноправния въпрос, посочен от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната му жалба, дори да се приеме, че той осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, макар и непрецизно формулиран, то той е разрешен изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. визираната от касатора, която между впрочем е формирана по различни правни въпроси. Въззивният съд е обсъдил всички приети по делото доказателства /писмени, гласни и заключения на вещи лица/, вкл. събраните от него в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, спазвайки нормите на чл. 12, чл. 154 и чл. 235 ГПК, след което е формирал своите фактически и правни изводи по делото, за да приеме за основателен предявеният иск по чл. 49 ЗЗД. Установеното влошено здравословно състояние на ищцата, обусловено от проявилото се след процесния инцидент с бездомното куче – „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“ е прието не за такова, датиращо отпреди инцидента, а за проявило се след него като негов отключващ фактор, в причинно – следствена връзка с процесния деликт, съобразно приетите медицинска документация и медицински експертизи по делото, според които действително още през 2005г. ищцата е била диагностицирана със заболяване „органично тревожно разстройство“, но то е различно от горепосоченото „тревожно-депресивно разстройство на органичен терен“, т.е. фактическите констатации са изведени съобразно действащите процесуални правила и без игнориране на приети по делото доказателства.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7178 от 26. 09. 2016г. по в. гр. дело № 14478/2015г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: