О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
София, 27.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2663/2015г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Т. А. К.,гр.П., чрез пълномощника му адвокат М. Г. и от Т. К. Й., [населено място], чрез пълномощника и адвокат С. В., срещу въззивно решение №2161/16.12.2014г. по гр.дело №2217/2014г. на Пловдивския окръжен съд.
Касаторът Т. Костурски обжалва въззивното решение в частта относно определените квоти на страните в делбените имоти. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване. Твърди се, че в сочените хипотези въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос: при придобит недвижим имот от съпрузи по време на брака чрез отпуснат банков кредит, изплащан от майката на единия съпруг с дарствено намерение по отношение само на него, следва ли да се приеме, че придобитото със средствата на майката представлява СИО или съответните права са изключителна собственост само на надарения. В противоречие с практиката на ВКС въззивинят съд не е изложил свои мотиви за основните правнорелевантни факти, а е възпроизвел и препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Приложено е решение на Районен съд – Монтана по гр.д.№70314/2013г. като се твърди, че то установява противоречиво разрешение по поставения материалноправен въпрос като с него е прието, че моментът на придобиване правото на собственост може да не съвпадне с момента на влагане на средствата и за всеки конкретен случай следва да се прецени моментът и начинът на придобиване и последващите действия на съпрузите. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се поставят и следните въпроси : при данни за личен принос чрез средства, дарени лично на единия съпруг от неговата майка, ако не е установена пълна трансформация, съдът длъжен ли е да изследва наличието на по-голям принос в придобиването на вещното право и ако този принос не е незначителен, да определи и признае и съответната част от вещното право за лична собственост; при преценката за придобиване на имот в режим на СИО или като лично имущество, следва ли винаги да се вземе предвид и произходът на вложените при това парични средства; при определяне правата върху придобития по време на брака имот, ако е установено, че отпуснатият на съпрузите кредит е изплащан от майката на съпруга /в изпълнение желанието и да купи и подари на сина си апартамент в близост до себе си, но при липса на формалните изисквания от банката/, трябва ли това обстоятелство да се изследва от съда и да се отчете при определяне правата в собствеността; ако от значение е единствено моментът на придобиване на собствеността, то при положение, че кредитът бе отпуснат на майката /която го изплащала/ и същата бе предоставила средствата на сина си, не е ли равнозначно на отпуснат на страните кредит, пак погасяван от майката. Към изложението се прилагат цитираното решение на РС-Монтана и решения на ВКС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба на Т. К. Й. се твърди, че са налице основанията по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че е налице противоречива съдебна практика по съществени материалноправни въпроси по искове по чл.34 ЗС и направено възражение по чл.20,ал.1 СК /отм./ за трансформация на лични средства в придобиване на собственост върху недвижим имот. Твърди се, че въззивният съд напълно игнорирал безспорните писмени доказателства по делото, установяващи наличието на равни дялове на съпрузите. Касаторът е поддържал, че в резултат на съвместния принос е възникнала СИО, независимо на чие име е придобит имотът /ТР№5/2013г., ОСГТК/, следвало да се отчете обстоятелството, че купувачи по договора са и двамата съпрузи, поради което дори средствата да са изцяло или частично лични на единия съпруг, не може да се твърди частична или пълна трансформация на лично имущество, тъй като няма законово основание да се отрекат правата на другия съпруг /Р №164/2012г. по гр.д.№1258/2010г., ВКС/. Дарението на парична сума при закупуването на имота от родителите не на семейството, а само на единия съпруг /техния син/ не е общоизвестен факт и трябва да се докаже по делото, което не е изпълнено. Прилагат се решения на ВКС.
Т. К. оспорва касационната жалба на Т. Й. като неоснователна в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационните жалби са депозирани в срока по чл.283 ГПК и отговарят на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №1292/2014г. по гр.д.№6912/12г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба по отношение на недвижим имот – апартамент /подробно описан/, с идентификатор 56784.503.404.1.17, находящ се в [населено място], в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.503.404, между Т. К. Й. и Т. А. К. при квоти : 50/156 ид.ч. за Т. Й. и 106/156 ид.ч. за Т. К.. За да постанови решението си въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, непроменена във въззивното производство с нови доказателства, според която страните по делото са бивши съпрузи, чиито брак е сключен на 28.10.1995г., прекратен с развод с влязло в сила съдебна решение на 21.11.2011г.По време на брака съпрузите са придобили процесния апрартамент с договор за покупко-продажба по нот.акт №189/10.11.1998г. при цена 15 600 000 нед.лева. В деня на сделката са били изплатени 5 600 000 нед.лева в брой а остатъкът от продажната цена – чрез заем от ДСК”Жилищно строителство”. Видно от удостоверение, издадено от [фирма], на 11.11.1998г. на страните по делото по договор от 10.11.1998г. е отпуснат кредит за покупка и строеж на жилище в размер на 10 000 000 нед.лева, който е погасен на 13.02.2008г. Ответникът по иска за делба Т. К. е релевирал възражение за трансформация на лично имущество при придобиване на имота като с твърдение,че дяловете са : за ищцата 2,275/156 ид.ч., а за него 153,725/156 ид.ч. Заплатената в деня на сделката част от цената представлявала дарение, направено от майка му лично на него.Останалата част са негови лични средства, както следва: дарявани от майка му за изплащане на вноски по ипотечния заем за закупуване на апартамента и заемни средства за окончателното погасяване на кредита, които лично ищецът е погасявал впоследствие. Въззивният съд е приел, че към датата на договора платената част от цената в размер на 5 600ден.лева е дарена на Костурски от майка му, поради което възражението за трансформация на лични средства е доказано до тази сума. Наличието на пълна или частична трансформация се обуславя от влагането на лични на единия съпруг по смисъла на чл.20,ал.1 СК /отм./ средства към момента на придобиването на имота. Взетите от Костурски заеми след придобиването на имота са ирелевантни за квотите в собствеността, независимо дали са вложени в изплащане на кредита.
По жалбата на Т. К.. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Поставеният процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви при решаване на спора не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Не е налице противоречие с решение № 241/2012г. по гр.д.№850/2011г., ВКС, ІІ г.о. С последното не е дадено тълкуване на поставения въпрос по реда на чл.290 ГПК. С него са констатирани процесуални нарушения, изразяващи се в липса на фактически и правни съображения, както във въззивното, така и в първоинстанционното решение, поради което е прието, че при липса на мотиви във второто е недопустимо въззивният съд да се позове на разпоредбата на чл.272 ГПК. В разглеждания случай въззивният съд в изпълнение на процесуалните си задължения и задължителната съдебна практика, е обсъдил относимите доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, възприел е мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК като е изложил и самостоятелни съображения по съществото на спора. Той е съобразил установената съдебна практика по прилатане разпоредбата на чл.272 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да провери по същество, правилно ли е решението на първоинстанционния съд. Някои от действията на съда се проверяват служебно /спазването на императивни разпоредби на материалния закон/, а други – само ако са посочени във въззивната жалба /процесуалната законосъобразност на посочените процесуални действия и обосноваността на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд/. Ако във въззивната жалба са изложени оплаквания срещу правилността на обжалваното решение, въззивният съд трябва да им отговори в мотивите на своето решение, но съобразно разпоредбата на чл.272 ГПК не е длъжен да възпроизвежда мотивите на първоинстанционния съд, достатъчно е да препрати към тази част от тях, която споделя напълно. Освен това касаторът не сочи конкретни правно релевантни факти и обстоятелства, за които липсват съответни правни изводи във въззивното решение.
Не са налице сочените основания на чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по отношение материалноправните въпроси, касаещи момента, към който се преценява трансформацията на лично имущество при придобиване на вещно право от съпрузите и произхода на вложените средства. Няма данни приложеното решение на Районен съд – Монтана да е влязло в сила, поради което съгласно т.3 от ТР№1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС то не може да послужи за противоречива съдебна практика. Освен това въззивният съд е съобразил установената съдебна практика в т.ч. и ППВС №5/1972г., съгласно която придобитото по време на брака по възмезден начин и в резултат на съвместен принос, независимо на чие име е придобито, принадлежи на двамата съпрузи. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Презумпцията е оборима, ако съпругът, който твърди липса на съвместен принос, установи изключително право на собственост върху цялата вещ или част от нея чрез придобиване с лично имущество.Меродавен момент за влагането на личното имущество е този на юридическото придобиване на вещното право, съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. В случая апартаментът е закупен с определена сума, платена към момента на сделката и със заемни средства – теглен от съпрузите кредит от ДСК за покупка на жилище. Изплащането на заема /разходван за закупуването на имота, т.е. за семейни нужди/ към банката в по-късен момент на придобиването на апартамента, от родител на съпруга, представлява плащане на чуждо задължение и създава само облигационни отношения между съпрузите и платилия задължението. Последващото погасяване на заема към банката като част от цената създава само облигационни отношения между съпрузите и платилия задължението, съответно между тях двамата, но това няма значение за правото на собственост, което възниква в резултат на придобивната сделка. С оглед изложеното по тези въпроси, неотносими са приложените решения на ВКС, във връзка с твърдяното дарствено намерение на майката на жалбоподателя за парични суми, които му е предоставяла за погасяване на заема към банката. Тези решения разглеждат въпроси за това, дали се презюмира, че дарението от родител е извършено в полза и на двамата съпрузи, или на собственото му дете, каквито въпроси не са включени в предмета на делото. Неотносими към изхода на спора са и повдигнатите въпроси за задължението на съда да изследва наличието на по-голям принос в придобитото по време на брака вещно право, ако не се установи твърдяната от съпруга пълна трансформация. Според постоянната съдебна практика страната, която твърди, че има трансформация на лични парични средства, трябва да докаже факта на влагане на суми към момента на юридическото придобиване на правото на собственост. В случая след оценка на доказателствата във връзка с твърдението на жалбоподателя, че от него са вложени лични извънсемейни средства в размер на 15372 ден.лева за придобиване на апартамента е прието, че е доказана частично възражението за трансформация в размер на 5 600 ден.лева, т.е. налице е частична трансформация. При това положение след като не е сезиран с иск за липса на съвместен принос по чл.21,ал.4 СК или с иск за по-голям дял по чл.29,ал.1 СК, съдът не дължи произнасяне по тези въпроси. Разграничението на последния иск от иска /възражението/ по чл.23 СК е с оглед това, че правото на по-голям дял е неделимо и определящ е приносът, но не за всяка вещ, а общо за придобитото имущество по време на брака.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по касационната жалба на Т. Костурски.
По жалбата на Т. Й.. Според ТР №1/19.02.2010 по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.При липса на формулиран правнорелевантен въпрос не може да се допусне касационно обжалване на решението. В разглеждания случай в изложението се сочат само нарушения на материалния и процесуалния закон, които по своята същност не са формулирани ясни и конкретни правни въпроси по смисъла на цитираното ТР,а са касационни оплаквания. Те обаче не могат пряко да послужат като основания за допускане касационно обжалване на решението по реда на чл.280,ал.1 ГПК в производството по селекция на касационната жалба по реда на чл.288 ГПК.Доколкото при уточняване на изложеното може да се приеме, че този касатор поставя въпрос: когато двамата съпрузи са участвали в договора за придобиване на имота по време на брака, допустимо ли е да се установява трансформация на лично имущество, то този въпрос е решен в съответствие с ТР№ 5/2013г. по тълк.д. №5/2013г., ОСГТК, ВКС. С него е прието, че в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл.23,ал.1 и 2 СК /чл.21,ал.1 и 2 СК,отм./.
С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Предвид изхода на производството по двете касационни жалби, разноски не следва да присъждат, а те да останат за всяка от страните както са направени.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2161/16.12.2014г. по гр.дело №2217/2014г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: