3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
С., 04.04.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1214/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат Р. Б. – пълномощник на Ц. П. Г., срещу въззивното решение № 342 от 18.01.2010 г. по в. гр. д. N 2392/2009 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация К. Н. Г. не е подал писмен отговор.
При произнасянето по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на касация е въззивното решение на Софийския градски съд в частта, с която в сила е оставено решението от 26.11.2008 г. по гр. д. № 1369/2002 г. на Софийския районен съд в частта, с която делбата на един апартамент в[населено място], ж. к. “Б. брези”, е извършена по реда на чл. 292 ГПК /отм./ по инвестиционен проект, одобрен с решение по протокол № 09 от 24.04.2008 г.; първоинстанционното решение е изменено в частта за уравнение на дяловете, като съделителят Г. е осъден да заплати на съделителката Г. още 1 916.67 лева /или общо 5 587.97 лева/, а след частична отмяна по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, Г. е осъдена да заплати на Г. 5 578.40 лева за периода 06.10.2004 г. – 16.10.2007 г., ведно със законните лихви от 16.10.2007 г.
Въззивният съд приел, че при липса на спор между съделителите относно начина на извършване на делбата – чрез разпределение по чл. 292 ГПК /отм./, стоящият за решаване спор е породен от двата инвестиционни проекта, одобрени по реда на чл. 203 ЗУТ. Като обсъдил представените в двете инстанции заключения на съдебно-техническите експертизи и изявленията на вещото лице, съдът приел, че с по-добри функционални възможности и икономически по-ефективен е одобреният проект, приет от районния съд, по който и следва да се извърши делбата. Неравенството в дяловете съдът уравнил в пари при стойност на уравнението 5 587.97 лева.
По иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС въззивният съд взел предвид обема на ползуването, което Г. е осъществявала, предвид предоставената й част от семейното жилище – малката стая, при общо ползуване на холната стая, кухнята и сервизните помещения с родените от брака деца, на които е предоставено ползуването на по-голямата стая. Съобразил наличието на писмена покана от претендиращия ползуването съсобственик, който съгласно влязлото в сила решение по гр. д. № 479/1998 г. на Софийския районен съд за прекратяване на брака между съделителите с развод /което е основание и за прекратяване на съпружеската имуществена общност и възникване на съсобственост върху делбения имот/ е бил длъжен да напусне семейното жилище. При наличието на учредено със съдебното решение право на ползуване и зачитане на същото от страна на другия съсобственик, съдът намерил за правноирелевантно обстоятелството дали след получаване на поканата ползващата общия апартамент е създала с поведението си пречки и другият съсобственик да се ползува от него. По отношение размера на обезщетението съдът взел предвид заключението на техническата експертиза и при липса на други доказателства заключил, че съответният пазарен наем на ползваната от Г. част е равен на 10 125.50 лева /половината от определения за целия апартамент от 20 251 лева/, а дължимото обезщетение е 5 578.40 лева.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси по възприетия от съда инвестиционен проект, които касаят приложението на чл. 203 ЗУТ, и по дължимите суми за уравнение на дяловете.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част не е налице, тъй като жалбоподателката не е представила доказателства за наличието й, а именно влезли в сила съдебни актове, в които да са формирани противоречиви изводи по въпроса за съдебния контрол за законосъобразност на инвестиционния проект и избрания вариант за делба. В този смисъл са указанията, дадени в т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Свързан с възприетия от въззивния съд инвестиционен проект и оценката на дяловете е въпросът за размера на паричното уравнение, но и по приложението на чл. 69, ал. 2, изр. 2 ЗН жалбоподателката не е представила противоречива съдебна практика.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението по чл. 203, ал. 2 ЗУТ има формирана съдебна практика, която е постоянна, а и жалбоподателката не е посочила с какво разглеждането от Върховния касационен съд на касационната жалба по същество ще допринесе за изясняване, допълване или промяна на същата.
Изложените от жалбоподателката доводи по въпроса по кой от двата одобрени инвестиционни проекта следва да се извърши делбата, по своята същност са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК /впрочем, същото е прието и с определение № 419/10 от 23.09.2010 г. по ч. гр. д. № 305/2010 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., с което е потвърдено определението от 31.03.2010 г. на въззивния съд за оставяне на молбата за поправка на очевидна фактическа грешка без разглеждане, по съображения, че въпросът по кой от двата проекта следва да се извърши делбата, не е такъв на очевидна фактическа грешка, а е оплакване за необоснованост на въззивното решение/. По такива оплаквания Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая такава предпоставка липсва.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа и, че въззивният съд не е взел предвид разпределението на ползуването на семейното жилище, извършено с решението по брачното дело и така, в противоречие на практиката на съдилищата, е определил обезщетение и за помещенията, за които тя няма права.
Видно от представеното с изложението решение № 401 от 29.06.1977 г. по гр. д. № 305/1977 г. на Върховния съд, I.-то г. о., взето е предвид обстоятелството, че единият от ищците – съсобственици на обитаваното от ответницата и детето й жилище, е баща на детето. Затова по отношение на този съсобственик съдът е намалил наполовина дължимата за обезщетение и наем сума, изхождайки от задължението на родителя да осигури жилище на своите низходящи, като е приел, че майката и детето ползуват по равно обитаваната жилищна площ. В разглеждания случай въззивният съд също е съобразил посочените обстоятелства и е дал същото разрешение, като при определяне размера на обезщетението изрично е посочил, че отчита неблагоприятните последици за Г., чиято е доказателствената тежест, от липсата на събрани доказателства за частта, която тя ползува въз основа на брачното решение. Затова и не се констатира противоречиво разрешаван въпрос, съответно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
На следващо място жалбоподателката излага оплакване, че по делото не е доказано да е възпрепятствала другия съсобственик да ползува реално общия имот; нещо повече той е продължил да има ключ от жилището и да има възможността да живее в него. Позовава се на решение № 163 от 20.03.2002 г. по гр. д. № 622/2001 г. на ВКС, I-во г. о. При сравнение между този съдебен акт и обжалваното решение се вижда, че конкретният резултат е постановен с оглед на различните фактически обстоятелства. Така, с решението от 2002 г. е потвърдено въззивното решение за отхвърляне на иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение за лишаване от ползуване на съсобствен между съделителите – бивши съпрузи, лек автомобил. Установено е, че ищцата е разполагала с ключ за лекия автомобил и че ответникът не й е създавал пречки да го ползува съобразно правата й в съсобствеността, поради което искът е приет за неоснователен. В разглеждания случай страните са изправени пред друга хипотеза – бившият съпруг е бил лишен от ползуването на съсобствената вещ по силата на съдебно решение и липсват данни след отправената от него покана ползващата го съделителка да е изразила съгласие за съвместно ползуване. Затова и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. То не е обосновано и мотивирано, тъй като жалбоподателката не е посочила с какво разглеждането на делото от Върховния касационен съд ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочването на текста на закона не съставлява изпълнение на това изискване за допускане на касационно обжалване.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 342 от 18.01.2010 г. по в. гр. д. N 2392/2009 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: