О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 307
София, 08.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4727 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. М., подадена чрез адв. Р. Р., против решение от 07. 04. 2017 г. по гр. д. № 8554/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б състав, с което е оставено в сила решение от 02. 12. 2009 г. по гр. д. № 7989/2006 г. на Софийски районен съд, 40 с-в в частта, с която са отхвърлени предявените от В. С. М. срещу Е. Б. Н., А. А. Н., Г. Б. Л., Т. С. Л., И. М. Я., Г. Г. Л. искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на посочените ответници, че ищецът е собственик на недвижим имот с площ от 768 кв.м., включващ 767 кв. м. от поземлен имот 1688 и 1 кв.м. от поземлен имот 1698, находящ се в [населено място], м. „Бяла нива“, изобразен по букви АБВГ върху скица № 844/26. 01. 1999 г., както и предявеният от В. С. М. срещу А. Х. Т. иск по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху описания по-горе имот. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.
Ответниците по касационната жалба Е. Б. Н., А. А. Н., Г. Б. Л., Т. С. Л., И. М. Я., Г. Г. Л., чрез адв. М. Ц., САК, и ответницата А. Х. Т., чрез адв. Я. Я., САК, изразяват становище за правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Въззивното решение е постановено след повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, върнато с отменително решение № 445/12 от 18. 06. 2013 г. по гр. д. № 9/12г. на ВКС, 1 г.о.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът В. С. М. е наследник на М. П. В. /записван в различни документи и с имената М. С. П., М. С. Н./, починал на 27. 09. 1957 г. С писмен договор от 2. 06. 2019 г. М. П. В. купува нива в [населено място] от 4 дка, при съседи: М. С., С. С., К. Н. и селска мера, а с писмен договор от 29. 05. 1927 г. – нива от 1,7 дка, при съседи: К. Н., П. П., братя П., М. С.. С нотариално завещание от 17. 02. 1956 г. М. С. П. завещава на ищеца В. С. М. нива от 4 дка в м.“П.“, [населено място], при съседи: н-ци на К. Н., н-ци на С. С., н-ци на М. С., братя П., както и нива от 5 дка в м. „Лозето“, [населено място], при съседи: шосе София-С., Н. П. П., братя С. и зем. стопанство „В.“. Процесният имот е бил внесен в ТКЗС през 1958 г., от В. М.. С решение № 2031/11. 08. 2006 г. на В. С. М. е възстановена собствеността в стари реални граници върху нива от 3455 дка, находяща се в [населено място], м. „Бяла нива“, съставляваща части от няколко имота, включваща 0, 767 дка от имот № 1688 и 0,001 дка от имот № 1689. Въз основа на свидетелските показания е прието, че към образуване на ТКЗС през 1958 г. В. М. е владял нива от 3-4 дка в м. „П.“ /“Бяла нива“/, която е внесъл в ТКЗС.
Прието е, че с н.а. № 62/3. 11. 1967 г. Г. Б. Л. и Е. Б. Л. са признати за собственици на нива от 2 дка в м.“П.“, [населено място], при съседи: Б. и Т. К. П., П. К., блок на ДЗС, който имот им е бил даден от ТПС комисия в замяна срещу включен в блок на ДЗС – Г. техен земеделски имот – нива в [населено място], м. „Гигантски кладенец“. С н.а. № 11/30. 09. 1998 г. Е. Б. Н. и съпругът й А. А. Н. /последният починал и оставил за наследници Е. Н., А. Н. и К. Я./, Г. Б. Л. и съпругата му Т. С. Л. /след смъртта на Г. Б. Л. същият оставил наследници Т. С. Л., С. Г. Л. и Г. Г. Л./ продали на И. М. Я. /съпруг на К. А. Я./ и на Г. Г. Л. по 950 кв.м. от имот 1689, [населено място], м. „П.“. С н.а. № 58/25. 02. 2000 г. И. и К. Я. и Г. Г. Л. продали на А. Х. Т. имот № 1689, с площ от 1900 кв.м. Като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено, на осн. чл. 109, ал. 4 ГПК /отм./, обстоятелството, че А. Т. владее спорния имот.
Имотът, на който ищецът претендират да е собственик, се застъпва с имота, на който ответниците претендират да са собственици, като застъпващата се площ е 767 кв.м.
Въз основа на заключенията на едноличните и тричленни съдебнотехнически експертизи и служебна скица № 844 от 26. 01. 1999 г. е прието за установено, че имотът от 3, 455 дка, възстановен на ищеца с решение № 2031 от 11. 08. 2006 г. на ОСЗГ – П., е идентичен с имоти пл. № № 1688 и 1698 от стария кадастрален план на [населено място] от 1954 г. По действащия кадастрален план от 1985 г. имотът от 3,355 дка се включва в 13 бр. други имоти, като 768 кв.м. попадат в имот пл. № 1689. Имотите, описани в нотариални актове № № 62/67 г., 11/98 г. и 58/00г. са идентични с имот пл. № 1689 по кадастралния план от 1985 г. и с имот с идентификатор 37914.6848.1689 по одобрената КК от 2010 г. Не може да се установи идентичност между имотите, възстановени на ищеца с решение № 2031 от 11. 08. 2006 г. на ОСЗГ – П. и имотите, описани в писмени договори за покупко-продажба от 2. 06. 1919 г. и от 29. 05. 1927 г. и в нотариално завещание от 17. 02. 1956 г. Не може да се установи и идентичност между имотите, описани в решение № 2031 от 11. 08. 2006 г. на ОСЗГ – П. и нотариално завещание от 1956 г. и имотите, описани в нотариални актове № № 62/67 г., 11/98 г. и 58/00г. Част от имота, на който ищецът претендира да е собственик, се застъпва с част от имота, на който ответниците претендират да са собственици, като застъпващата се площ е 767 кв.м.
От правна страна съдът е приел, че при преценка основателността на иска следва да се изпълнят указанията, дадени в отменителното решение на ВКС. Според същото, реституционната процедура по възстановяване на собствеността по отношение на ищеца е приключила с влязло в сила решение на ОСЗГ – П., постановено на осн. чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, и скица към него. С решението са дадени указания при новото разглеждане на делото да се изследва собствеността на праводателя на ищеца – завещателя М. П. В.. Прието е, че в исковата и уточняващите молби като придобивно основание върху имота към образуване на ТКЗС 1958 г. ищецът В. С. М. сочи завещание от 1956 г., оставено в негова полза от М. П. В., който е бил собственик на основание сключените писмени договори за покупко-продажба от 2. 06. 2019 г. и от 29. 05. 1927 г. Прието е, че писмените договори не са прехвърлили собствеността върху описаните в тях имоти на завещателя М. П. В., тъй като при сключването им не е била спазена изискуемата от чл. 219 ЗЗД от 1982 г. /отм./ нотариална форма. Прието е, че по отношение на имотите, предмет на двата договора, не намират приложение законите за валидиране, при определени в тях условия, на сделки за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, сключени не в предписаната от закона форма – Закон за урегулиране неоформените с нотариални актове покупко-продажби на недвижими имоти, утв. с Указ 39/15. 07. 1920 г. /законът е приложим за договори, сключени до януари 1919 г., а процесните договори са сключени след 1. 01. 1919 г./, Закон за уреждане на правата на купувачите на недвижими имоти с частни писмени договори, обн. ДВ бр. 171/1947 г. /за договори сключени след 6. 12. 1941 г. до края на 1946 г./, Закон против спекулата с недвижими имоти /за договори, сключени в периода 1. 01. 1940 г. – 06. 12. 1941 г./. Прието е, че след като завещателят М. С. П. не е бил собственик на завещаните имоти към смъртта си 1957 г., то и ищецът В. С. М. не е придобил същите на основание завета през 1957 г. и не е бил техен собственик към включването им в ТКЗС през 1958 г.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:
а/. длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и прецени всички събрани по делото доказателства;
б/. допустимо ли е да се игнорира доказателствената сила на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността, постановено по реда на ЗСПЗЗ;
в/. приложима ли е разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, ако владението се основава на частни писмени договори от 1919 г. и 1927 г.;
г/. допустимо ли е придобиване от третите лица по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ на имоти, предоставени им от ТКЗС, ДЗС или други селскостопански и държавни организации, както и по давност.
Твърди се, че приетото по въпроса по т. „а“ противоречи на ППВС № 1/1953 г., както и на точки 1, 2 и 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът не е разгледал направеното от ищеца възражение за придобиване на собствеността от завещателя М. С. П. и по давност. Приетото по въпроса по т. „б“ противоречи на ТР № 1/97 г., според което реституционните решения по ЗСПЗЗ имат конститутивно действие. Приетото по въпроса по т. „в“ противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Приетото по въпроса по т. „г“ противоречи на ТР № 6/2006 г., т. 2.
Първият и третият въпроси /посочени по-горе в т. “а“ и „в“/ са поставени във връзка с оплакванията на касатора, че въззивната инстанция не е разгледала въведен от ищеца В. С. М. довод за придобиване на собствеността върху процесния имот от завещателя М. П. В. и по давност, че не са обсъдени доказателства, ангажирани във връзка с този довод, че не е приложена разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ.
Въпросите са неотносими към спорния предмет и разглеждането им не би повлияло на изхода на делото, тъй като ищецът не се е позовал на изтекла в полза на завещателя М. П. В. придобивна давност. От исковата молба, уточняващи молби от 21. 11. 2005 г., 24. 10. 2005 г., 22. 05. 2006 г., 2. 12. 2008 г., устни конкретизации на исковете в проведени на 16. 09. 2008 г. и на 10. 02. 2009 г. съдебни заседания е видно, че въведените от ищеца твърдения за придобивното основание на завещателя са сключени писмени договори за покупко-продажба от 2. 06. 1919 г. и 29. 05. 1927 г., а не придобивна давност. Вярно е, че в проведеното на 16. 09. 2008 г. заседание пълномощникът на ищеца е поискал да му бъде предоставена възможност за ангажиране на „доказателства за придобиване на имота и по давност с нотариален акт от 1957 г.“. С това изявление /твърде неясно и общо/ се прави доказателствено искане, а не се въвежда евентуално оригинерно придобивно основание – не се заявява завещателят ли е придобил имота по давност към смъртта си, настъпила 1957 г., преди включване на имота в ТКЗС, или ищецът-заветник се позовава на придобивна давност, изтекла в негова полза към включване на имота в ТКЗС през 1958 г. и непрекъсната с кооперирането му, чрез осъществявано от него след 1957 г. владение, присъединено към това на завещателя; не е посочен период на упражнявано владение от съответното лице. В подкрепа на извода за липса на позоваване на придобивна давност, изтекла в полза на завещателя на ищеца или в полза на заветника е и обстоятелството, че ищецът и процесуалният му представител в нито едно от писмените и устни становищата по делото, включително и в проведеното второ въззивно производство, нито в подадените две въззивни и първата касационна жалби са коментирали такова придобивно основание. Такова основание не е възприето като въведено в спорния предмет, нито е обсъждано от районния съд, от двата състава на въззивната инстанция и от състава на ВКС в определението по чл. 288 ГПК и отменителното решение по чл. 290 ГПК.
С оглед на горното, по първия и третия въпрос не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Изводите на въззивния съд по втория въпрос /посочен по-горе в точка „б“/ не противоречат на ТР № 1/1997 г., ОСГК на ВКС. В обжалваното въззивно решение не се приема декларативно действие на постановените по ЗСПЗЗ решения за възстановяване на собствеността, нито се отрича същите да имат доказателствена стойност равносилна на тази на констативните нотариални актове, а изследването на собствеността на праводателя на ищеца е в изпълнение дадените в отменителното решение на ВКС указания.
Последният въпрос /посочен по-горе в т. „г“/ не е обусловил решаващите изводи на въззивният съд. Искът е отхвърлен по съображения, че ищецът не е придобил собствеността върху процесния имот на посочените от него основания. Противопоставените от ответниците придобивни основания – две прехвърлителни сделки и замяна по ЗТПС относно праводателите по първата сделка, както и евентуално такова – придобивна давност, въобще не са обсъждани. Наличието на правно основание за упражняване от ответниците на фактическа власт върху имота би било от значение само в случай на установяване собствеността на ищеца върху същия.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, В. С. М. ще следва да бъде осъден да заплати на А. Х. Т. сумата 960 лв. разноски за настоящата инстанция. Останалите ответници по касационната жалба не претендират присъждане на деловодни разноски и няма данни да са направили такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07. 04. 2017 г. по гр. д. № 8554/2013 г. на Софийски градски съд, II Б с-в.
ОСЪЖДА В. С. М., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на А. Х. Т. сумата 960 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: