6
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 735/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 308
гр.София, 10.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 735/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат А.В. от САК срещу решението на Варненския апелативен съд № 265/16.11.2011 год. по в.т.дело № 482/2011 год. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 337/14.04.2011 год. по гр.дело № 579/2010 год. апелативният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] и Д. М. В. от [населено място] установителен иск по чл.422 ГПК относно дължимостта на сумата, представляваща разликата над 50 631,49 евро до 82 300 евро по издадената в полза на ищеца по реда на чл.417, т.9 ГПК заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 8749/2009 год. на Пловдивския районен съд за посочената сума въз основа на запис на заповед от 22.08.2008 год. с издател ответното ООД и авалист физическото лице Д. В. за 103 647,14 евро, предявен за плащане с нот.покана, връчена на ответниците на 06.07.2009 год. В останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно уваженият установителен иск до размера на сумата 50 631,49 евро въззивното решение е влязло в законна сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че неправилно, възприемайки заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, апелативният съд е приел, че от общия размер на дължимите лизингови вноски следва да бъде приспадната изплатената от лизингополучателя сума от 30 062,95 евро. Излагат се доводи, че липсва направено от длъжника възражение за прихващане съгласно чл.104, ал.1 ЗЗД за посочената сума, поради което неправилно съдът служебно е направил посоченото „приспадане” от дължимата сума. Поддържа се още,че менителничното поръчителство е изцяло абстрактна сделка и задължението на авалиста има самостоятелен характер и не е обусловено от съществуването на обезпеченото вземане.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по поставените от касатора шест материалноправни и процесуални въпроси, които според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди и наличие на противоречие с практиката на ВКС, както и противоречивото им разрешаване от съдилищата, позовавайки се на приложените съдебни актове.
Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място] и Д. М. В. от [населено място] изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част апелативният съд е отменил частично първоинстанционното решение като е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор установителен иск по чл.422 ГПК за разликата над уважените с първоинстанционното решение като дължими 50 631,49 евро до предявения размер от 82 300 евро. По делото е безспорно установено, че процесният запис на заповед от 22.08.2008 год./послужил като основание за издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК на парично задължение за сумата 82 300 евро-предмет на предявения иск/, подписан от [фирма] и авалиран от физическото лице Д. В. обезпечава основното задължение по конкретна сделка – договор за лизинг № 005853-001/22.08.2008 год., сключен между ищеца-лизингодател и ответното дружество-лизингополучател. Това се потвърждава както от т.2.15 на договора, така и от пълното съответствие между сумата от 103 647,14 евро по записа на заповед и общият размер на уговорените лизингови вноски /вкл.главница – 102 258,38 евро и 1 022,58 евро-комисионна без ДДС/. В тази връзка първоинстанционният съд е направил решаващия извод, че обезпечителният характер на записа следва този договор, поради което издателят и авалиста отговарят солидарно за вземанията за лизинговата цена за периода до 06.07.2009 год. в размер на сумата 82 300 евро по записа на заповед от 22.08.2008 год. Изрично в мотивите на решението е посочено, че според уговорките на договора и Общите условия, обезпечението не „покрива” вземането за неустойка за забава, а само основното задължение за цената на сделката. За да отмени частично първоинстанционното решение и отхвърли предявения установителен иск за разликата над 50 631,49 евро до 82 300 евро апелативният съд е съобразил изискуемия размер на дължимите лизингови вноски, които съгласно заключението на вещото лице възлизат на сумата 80 694,44 евро, която сума е намалена със заплатените от лизингополучателя на лизингодателя в повече суми за първоначална вноска и комисионна в размер общо на 30 062,95 евро, погасяващи задължението му по каузалната сделка. Предмет на подадената касационна жалба е въззивното решение в отхвърлителната му част, тъй като в останалата му част, с която се потвърждава уважения установителен иск за сумата 50 631,49 евро, същото е влязло в законна сила.
С оглед на изложеното, поставеният от касатора в изложението му въпрос дали записът на заповед, издаден във връзка с каузално правоотношение по договор за лизинг обезпечава и неустойките за забавено плащане на главното задължение е ирелевантен за изхода на спора, тъй като е фактически, а не правен и е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело. В случая, тълкувайки съдържанието на клаузите на лизинговия договор и ОУ съпоставено с процесния запис на заповед съдът е достигнал до извода, че обезпечението обхваща цялата лизингова цена, която е основен предмет на договора, като процесното вземане /така както е заявено от самия лизингодател в заповедното производство и отправените покани до ответниците/ включва лизинговите вноски за периода до предявяването на записа на заповед на 06.07.2009 год. В тази връзка предмет на изследване в процеса по чл.422 ГПК е било само изпълнението на обезпеченото главно задължение, а не твърдяното от касатора в жалбата му акцесорно вземане за неустойка, каквато не е посочена в заявлението по чл.417 ГПК, нито е уточнена по размер – за забава на кои вноски и за какъв период се отнася. При тези фактически данни въобще не е налице основание за допускане на касационно обжалване, защото така формулираният въпрос е извън предмета на делото и по този въпрос липсва изрично произнасяне от страна на апелативния съд в обжалваното решение.
Аналогично е положението и по отношение на съдържащият се в т.2 от изложението въпрос „дали въззивният съд може служебно да извърши прихващане на претендираното от ищеца вземане с вземане на ответника когато не е направено насрещно възражение за прихващане, нито има наведени твърдения за извършено извънсъдебно прихващане на двете вземания”. Въпросът е некоректно поставен и е и звън предмета на делото. В случая въобще не се касае за прихващане на насрещни вземания по смисъла на чл.104 ЗЗД, а за установяване дължимостта и размера на претендираното от ищеца вземане, което е оспорено от ответниците както с възражението им по чл.415 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, така и в подадения в срок отговор на исковата молба /стр.66 от първоинстанционното дело/ в производството по иска по чл.422 ГПК. В този отговор без да се отрича връзката между договора за лизинг и процесния запис на заповед се оспорва размера на лизинговите вноски и периода, за който се дължат, като се иска назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, чрез която да се установи осчетоводена ли е при страните процесната сума от 82 300 евро, изплащани ли са суми по нея и какъв е неиздължения остатък. Никакви насрещни вземания чрез възражение или насрещен иск не са предявявани от страна на ответниците по иска, нито са били предмет на разглеждане и произнасяне от съда в това производство, в което подлежи на установяване дължимостта и размера на сумата по издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. В тази връзка сочената в касационната жалба съдебна практика на ВКС /т.9 от ППВС № 7/1973 год. и опр.№ 227/21.12.2009 год. по гр.дело № 1107/2009 год. на ВКС, ГК, ІV г.о./ в случая е неотносима, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените в т.3, т.4 и т.5 от изложението правни въпроси са релеванти по делото и обобщени се свеждат до следното: подлежи ли на изследване в производството по чл.422 ГПК връзката с каузалната сделка при редовен от външна страна менителничен ефект; как се разпределя доказателствената тежест при направени лични възражения на длъжника /ответник по иска по чл.422 ГПК/ за обезпечителния характер на записа на заповед към каузалното правоотношение и извършено плащане по дълга, както и ползува ли се авалистът от фактите, имащи правопогасяващо действие по каузалното правоотношение между поемателя и издателя на записа на заповед. По отношение на тези въпроси, обаче, не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед, при възникнал спор и направено възражение от страна на издателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респ. съществуването на основното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на задълженията по каузалната сделка, съответно – дали вземането по тази сделка съществува или не. В този смисъл са решенията по: т.дело № 1074/2009 год. на ВКС, ТК, І т.о.; т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; т.дело № 431/2011 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; т.дело № 895/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото, постановявайки обжалваното решение съдът не се е отклонил от цитираната съдебна практика.
Според константната практика на ВКС относно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса, независимо от процесуалното си качество, кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му /за обезпечаването на което е издаден процесния запис на заповед/, а длъжникът да докаже възраженията си – абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични – основани на отношенията с кредитора, включително погасяването на задълженията му. В този смисъл са решения по: т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; т.дело № 49/2010 год. на ВКС, ТК, І т.о.; т.дело № 561/2011 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; т.дело № 870/2011 год. на ВКС, ТК, І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с цитираната съдебна практика. По конкретното дело е доказано правопогасяващото възражение на ответното ООД по отношение частичното изплащане на дълга по каузалната сделка /цената на дължимите лизингови вноски за съответния процесен период/, обезпечен с процесния запис на заповед, с който е бил задължен както издателя, така и авалиста, като отговорността им е солидарна – чл.513 ТЗ. Независимо от самостоятелния характер на задължението на авалиста, той дължи същата по вид престация както и хонората, освен ако не е уговорено изрично отклонение от правилото на чл.485, ал.1 ТЗ, каквито данни в случая липсват. В тази връзка плащането от страна на прекия длъжник по менителничния ефект води до погасяване на всички менителнични задължения. Това важи и в случаите на останалите способи за погасяване на задълженията /сливане, опрощаване, новация, компенсация и т.н./. Въпреки абстрактния характер на записа на заповед, тъй като по волята на страните каузалните отношения и менителничното задължение представляват едно житейско единство, несправедливо би било при непораждане или отпадане /изцяло или частично/ на каузалното правоотношение да се иска изпълнение на менителничното задължение, защото по този начин кредиторът ще се обогати неоснователно. В конкретния случай видно от данните по делото авалистът се ползува от своевременно направените от издателя на записа на заповед правопогасяващи възражения относно частично изплащане на дълга, който обезпечава менителния ефект, с оглед предвидената в чл.513 ТЗ солидарна отговорност.
Изложеният от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства е релевантен по делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички факти и доводите на страните – чл.235 ГПК. Въззивният съд е решил делото като е приложил разпоредбата на чл.154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, като е обсъдил в цялост събрания по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните в изпълнение на цитираните процесуални норми. По този начин е действувал правилно и в съответствие с трайната съдебна практика. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твъденията му за погрешни крайни изводи представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд № 265/16.11.2011 год., постановено по в.т.дело № 482/2011 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ