Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
София, 11.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4134 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. М., В. Р. Ф., М. Р. М. срещу въззивно решение № 83 от 06.07.2017 г. по възз. гр.д. № 82 /2017 г. на Кърджалийския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1062 /2016 г., с което е отхвърлен иск на Р. С. М., В. Р. Ф., М. Р. М. (жалбоподатели в настоящото производство) срещу А. Б. М., В. М. М. и Р. М. М., че ищците са собственици по давностно владение на едноетажна масивна жилищна сграда в дворно място в [населено място], индивидуализирани в решението, и искане за отмяна на нотариални актове, с които се легитимират ответниците (на основание чл.537,ал.2 ГПК).
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни А. Б. М., В. М. М. и Р. М. М. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Ищците и ответниците са преживели съпруги и деца на двама братя. Ищците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху имота през 2016 г., първата ответница също, след което го дарила на синовете си – втори и третия ответник. От приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза се установява каква е сградата и че се намира в върху поземлен имот, който по влезлия в сила през 1994 г. план за земеразделяне (по картата на възстановената собственост) се намира в пасище, мера, собственост на [община].
Къщата е построена до 1979 г. от първата ответница и съпруга и, който е починал през 2003 г. Ответниците са владели двора и изградената от тях в двора къща (описано е с какви действия) и са предоставили на ищците ползването. Ищците не са променили основанието, на което упражняват факт власт преди 2008 г.
Претенцията на ищците е неоснователна, тъй като не е установено да са владелци на къщата, а нейни държатели, ищците не са доказали, че са започнали да владеят къщата и са демонстрирали на ответниците намерението си за своене (са превърнали държането във владение) преди 2008 г., от който момент до снабдяването им с констативен нотариален акт и до предявяването на иска за собственост в тяхна полза не е изтекла изискуемата придобивна давност.
В заключение съдът е отразил извода си, че в случая, въпреки, че тежестта да докажат правото си на собственост е на ищците, ответниците са тези, които са доказали, че са собственици и че не може да се придобие по давност имот, който не се владее, а се счита за свой само въз основа на субективното намерение за придобиване на собствеността, изразено в случая чрез снабдяване с нотариален акт.
Като правни въпроси жалбоподателите излагат следното:
· Решението е постановено при непълно изяснено дело и необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност.
Това не е правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, а доводи за неправилност. Те са няколко и в изложението за допускане на касационно обжалване.
Доколкото могат да бъдат уточнени като правни въпроси, те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика – въззивният съд е установил релевантните факти въз основа на обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства – свидетелските показания, тъй като за твърдението си за владението на имота ищците не са посочили писмени доказателства. Обсъдени са включително показанията на посочените от жалбоподателите свидетели.
· Дали не е следвало съдът да установи чия е била собствеността върху имота към момента, в която страната твърди, че е установила владение?
Въпросът е в две разновидности, първо се твърди, че не е установено чия собственост е бил имотът, после, че е бил собственост на свекъра на първата ищца и първата ответница и дядо на останалите страни. Въпросът е свързан с довод, че съдът е следвало да установи на кого ищците са противопоставили владението на имота.
Въпросът е изследван от въззивния съд – следователно е обуславящ, но не е разрешен така, както се твърди от жалбоподателите. Видно от изложеното за мотивите му, той е приел за установено, че имотът е бил извън околовръстния полигон, със земеделски характер и общинска собственост (пасище, мера), че е бил завладян и придобит от първата ответница и съпруга и, които са допуснали ищците да го ползват, а последните са започнали да го владеят от 2008 г., като са превърнали държането във владение.
Поради което въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в посоченото решение № 817 от 04.01.2011 г. по гр.д. № 1903 /2009 г. на ВКС, I г.о., че изясняването на това, на кого е принадлежало правото на собственост върху имота към годината, когато страната твърди, че е установила фактическата власт върху него, е от значение за това, на кого е противопоставила владението, което е установила с намерение да стане собственик.
· Ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, възможно ли е манифестиране по отношение на него на намерение за своене на имота?
По този въпрос се твърди противоречие с решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 1919 /2015 г. на ВКС, I г.о.
Въпросът не е обуславящ. В разглеждания случай нито се твърди, нито е установена съсобственост. Също така съдът не е приел за установено, че ответницата, съпругът и децата и са били с неизвестно местожителство в продължение на години и че не са проявявали интерес към собствения си имот. Приел е, че са предоставили имота си на ищците да го ползват, поради жилищната им нужда.
· Дали не е допуснато противоречие с практиката по приложението на чл.69 ЗС – предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго?
Няма противоречие, прието е за установено именно, че жалбоподателите са държали процесния имот за ответниците и техния праводател, които са им го предоставили за ползване, до 2008 г., когато са преобърнали държането във владение – от държатели са станали владелци.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл. 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. А искането на насрещните страни жалбоподателите да им заплатят направените разноски в размер на 500 лева е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 83 от 06.07.2017 г. по възз. гр.д. № 82 /2017 г. на Кърджалийския окръжен съд.
Осъжда Р. С. М., В. Р. Ф., М. Р. М. да заплатят на А. Б. М., В. М. М. и Р. М. М. сумата 500 (петстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.