О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 308
гр. София,21.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2861 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Лийгал енд ланд сървисиз” ЕООД срещу решение №201 от 01.08.2018 г. по в.т.д.№286/2018 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №440 от 30.06.2017 г. по т.д.№1893/2015 г. на ОС Варна в частта, с която са отхвърлени предявените от „Лийгал енд ланд сървисиз“ ЕООД срещу У. Р. С. и М. Е. С. искове за прогласяване нищожността на обективирания в нотариален акт №51, т.I, рег.№1099, д.№42/2011 г. на нотариус Ж. Т. с район на действие Районен съд Варна, вписана под №214, договор за продажба на недвижими имоти, поради липса на предмет, с правно основание чл.26, ал.2 пр.първо от ЗЗД и в евентуалност – за прогласяване нищожността му, поради липса на основание, с правно основание чл.26, ал.2 пр.четвърто от ЗЗД, като след частична отмяна на решение №440 от 30.06.2017 г. по т.д.№1893/2015 г. на ОС Варна е отхвърлен предявеният от „Лийгал енд ланд сървисиз“ ЕООД срещу У. Р. С. и М. Е. С. иск за заплащане на сумата от 364 800 лв. с ДДС, съставляваща продажна цена на прехвърлените с нотариален акт №51, т.I, рег.№1099, д.№42/2011 г. на нотариус Ж. Т. с район на действие Районен съд Варна, вписана под №214, недвижими имоти, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постанови решението и въз основа на доказателствата поделото и на закона. 2. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви. 3. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове. 4. Задължен ли е въззивният съд при направено във въззивната жалба оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото, да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия. 5. Кой е източникът на задължението за допълнителна парична вноска в дружество с ограничена отговорност. 6. Възможно ли е да възникнат задължения за внасяне на допълнителна парична вноска в капитала на едно ООД, ако не е взето решение на общото събрание на съдружниците за внасяне на допълнителни парични вноски и без в това решение да са посочени техният размер, срок и начин на плаща. 7. Могат ли допълнителните парични вноски да бъдат предмет на договор между дружеството с ограничена отговорност и съдружник. 8. Налице ли е продажба, когато се дава недвижим имот, вместо да се върне парична сума. 9. Предоставянето на материална облага без непосредствена правна цел води ли до нищожност на сделката по чл.26 от ЗЗД поради липса на основание. 10. Налице ли е невъзможен предмет на сделката по чл.26, ал.2 от ЗЗД, когато при сключването й е липсвал и е бил изначално невъзможен нейният предмет. 11. Възможно ли е да бъде извършено прихващане, без да е налице валидно възникнало насрещно вземане. 12. Има ли право кредиторът да иска реално изпълнение, ако длъжникът не изпълни задължението си. Твърди се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно.
Ответниците по касация У. Р. С. и М. Е. С. не заявяват становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните не спорят по установените по делото факти, вкл. по обвързаността им от облигационно отношение – договор за продажба на недвижим имот, по която дружеството ищец е изпълнило задълженията си чрез прехвърляне на собствеността върху посочени недвижими имоти. Посочил е, че спорен по делото е въпросът за насрещната престация по договора, за която /заплащането на продажната цена/ е било договорено изпълнение чрез прихващане с вземане на ответника към ищцовото дружество, което според ищеца, купувачът не е притежавал към момента на компенсацията, предвид липса на взето решение на ОС на съдружниците по реда на чл.134 от ТЗ за предоставяне на допълнителни парични вноски. Изложил е мотиви, че съдружник може да внася парични вноски и без решение на ОС, като същите подлежат на връщане, което следва и от съдебната практика… „Ако извън задължението си за внасяне на дела в капитала на дружеството и без решение на общото му събрание съдружник предостави на дружеството парични средства, или извърши с лични средства плащания към трети лица за задължения на дружеството, последното по общите правила на закона – е основателно обогатяване или водене на чужда работа без пълномощие – дължи връщане на съдружника на паричните средства” – решение № 645 от 11.07.2000 г. по гр.д. №1331/99 г., на ВКС, V г.о. Счел е, че е безспорно установена от приетото по делото заключение на ССЕ, че за периода 2004 г. – 2010 г., съдружникът У. Р. С. е внасял парични вноски, без за това да е било взето решение от О., като съобразно счетоводните записвания на ищеца, същият е дължал на ответника сума в размер на 304 000 лв., под формата на получени суми – счетоводните записвания /до евентуалното им сторниране, което не е налице/, са доказателство за истинност на отразеното /когато е неблагоприятно за страната/. В този смисъл е достигнал до извод, че договорът не е нищожен, поради липса на насрещна престация, обстоятелство, на което се основават твърденията на ищеца, като въпреки че не е взето решение по реда на чл.134 ТЗ, направените парични вноски от съдружника подлежат на връщане, а за дружеството-ищец е възникнало задължение за връщане на дадените суми, което е осъществено по реда на чл.65 ЗЗД чрез прехвърляне на процесните имоти и е намерило счетоводен израз в счетоводството на ищеца. Изложил е съображения, че сключеният договор по реда на чл.65, ал.2 от ЗЗД, чрез който са прехвърлени процесните имоти, не е без основание, а чрез него са погасени реални задължения на дружеството към ответника, като исковете по чл.26 ЗЗД – за нищожност, поради липса на предмет и на основание, основани на твърдения за липсата на задължение за връщане на парични вноски, се явяват неоснователни. За пълнота е посочил, че по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД, невъзможен предмет ще е налице, ако към момента на сключването на договора вещта, предмет на разпореждане, не съществува фактически или правно, т.е. когато липсва вещ като обект на гражданския оборот, а подобна фактическа или правна невъзможност, видно от обстоятелствата на които се основава претенцията, не се твърди, а и не е налице. Приел е също така, че преценката за валидността на договора следва да се извърши с оглед съответствието на клаузите му с типичната му цел /основанието/ – чл.26, ал.2, изр.второ от ЗЗД установява оборимата презумпция, че основанието се предполага, като в случая, типичното основание за сключване на оспорената каузална сделка е валидно разпореждане с правото на собственост от страна на продавача срещу посочена насрещна престация за купувача. По отношение доводите на ищеца за уговорения начин на изпълнение на задължението на купувача за заплащане на продажната цена и тези за липса на дълг на ищцовото дружество, с който да бъде извършено прихващане, като доводи за нищожност на сделката на посоченото основание, е счел, че биха имали значение, ако се твърди симулативност на сделката, но такива твърдения не са въведени в процеса. Изразил е становище, че договореното относно начина на плащане на продажната цена, е относимо към изпълнението на сделката, а не към нейната кауза /основание/ при сключването й, поради което неплащането на цената по договорения начин, не е основание за нищожност на сделката, нито я лишава от основание, а същото би имало отношение към основанието за разваляне на същата. По предявения от „Лийгал енд ланд сървисиз“ ЕООД евентуален иск по чл.79 ал.1 ЗЗД е посочил, че възникването и надлежното упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане е предпоставено от наличието на предвидените в разпоредбата на чл.103, ал.1 ЗЗД предпоставки за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска да бъде извършено прихващане, а в конкретния случай, паричното задължение на дружеството ищец, което според договора по н.а. е имало към ответника, е погасено срещу прехвърлянето на собствеността на процесните имоти на ответника, следователно, така описаното правоотношение изобщо не носи характеристиките на хипотезата на чл.103 ЗЗД, защото едно парично задължение е погасено срещу прехвърляне на недвижим имот-т.е. индивидуално определена вещ, което не е възможно, по изложените по-горе съображения /прихващат се задължения в пари, или еднородни и заместими вещи/. Приел е, че уговореният начин на погасяване на задължението не е недействителен, а е уреден и регламентиран в закона -чл.65 ЗЗД „даване вместо изпълнение“, следователно, не съществува законова пречка, кредиторът да приеме друго, вместо първоначално дължимото по договора за заем под формата на парична сума, погасяването на съществуващия дълг да се осъществи чрез даване вместо изпълнение /арг. чл.65 ал.2 ЗЗД/, представляващо в случая прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент и двете паркоместа. Единствената предпоставка за валидност на договора /представляващ ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото/, е наличието на съгласие на кредитора – в случая ответника, да получи нещо различно, от това което му се дължи, което очевидно с подписване на договора от негова страна е налице. Изложил е доводи, че предявеният в условията на евентуалност иск по чл.79 ал.1 ЗЗД не е за разваляне на договора и за връщане на собствеността, а чрез иска се претендира директно заплащане на цената срещу прехвърлената собственост, с аргумента, че погасяването на цената не е могло да бъде извършено, тъй като ответникът не е имал възникнало ликвидно и изискуемо вземане, с което да бъде извършено прихващане, но е видно, че по това ново съглашение, ответникът не е поел задължение да заплаща цената на имота, а ищецът чрез прехвърляне на собствеността, е погасил свое задължение към ответника.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните – в решението е обсъдено заключението на приетата по делото ССЕ, като е даден подробен отговор на всички наведени от ищеца доводи във връзка с предявените по делото искове. В този смисъл поставените в изложението първи, втори и трети въпроси не са решени в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
Формулираният от касатора четвърти процесуално правен въпрос, относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, отговор, на който, е даден в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е обвързан с посочване на факти /за които доказателствена тежест носи ищеца/, които са били, респективно не са били приети за осъществени и въз основа на това въззивният съд да е постановил решение, несъобразено с обективната /и безспорна в случая/ фактическа действителност по материалноправния спор. В този смисъл не може да се приеме, че в обжалваното решение е налице отклонение от разясненията, дадени в посоченото ТР, респективно по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.
Макар и в известна степен непрецизни, въззивният съд е изложил мотиви, според които в случая, независимо от използваната от страните терминология, е било налице кредитиране на ищцовото дружество от съдружника ответник, чрез сключен от ищеца и този ответник договор за заем /изрично посочено на л.11 от решението – стр.166 от в.т.д./, предоставените парични средства по който, дружеството се е задължило да върне /като впоследствие е погасило задължението си чрез даване вместо изпълнение, представляващо в случая прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент и двете паркоместа/. Предвид изложеното въпроси пети, шести и седми, поставени в изложението, не се явяват обуславящи правната воля на съда, спрямо тях не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, респективно касационно обжалване не следва да се допусне.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите формулирани от касатора въпроси. С тях по същество се оспорва правилността на направените от въззивния съд правни изводи за валидност на възникналите между страните облигационни правоотношения, с оглед наведените от ищеца основания за нищожност и изводите, относно неоснователността на предявения евентуален иск, поради което и въпросите са извън обхвата на настоящето производство по селекция на касационните жалби /правилността на решението, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, е предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване/ и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №201 от 01.08.2018 г. по в.т.д.№286/2018 г. на АС Варна.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.