ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 308
гр. София 28.06.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 20.01.2016 (двадесети януари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 43 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 102 080/14.08.2015 година, подадена от Д. Е. К., срещу определение № 14 745/21.07.2015 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 8384/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил разпореждането от 24.04.2015 година, на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 26-ти състав, постановено по гр. д. № 33 408/2010 година, с което на основание чл. 262, ал. 1, т. 1 от ГПК е върната подадената от К. срещу постановеното по същото дело решение № І-026-84/17.03.2015 година въззивна жалба. В частната си касационна жалба К. излага доводи за това, че обжалваното определение е постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискал е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за администриране на подадената от него срещу постановеното от този съд решение въззивна жалба. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Насрещната страна по частната касационна жалба П. И. И. е подала отговори на същата с вх. № 124 332/15.10..2015 година и с вх. № 158 941/21.12.2015 година, с които е изразила становище, че не са налице твърдените от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а ако такова бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна и е поискано да бъде оставена без движение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
Д. Е. К. е бил уведомен за обжалваното определение на 28.08.2015 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 102 080/14.08.2015 година. Предвид на това е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е приел, съобщението за първоинстанционното решение е било изпратено на Д. Е. К., чрез процесуалния му представител адвокат Г. Б. на адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 11. На 06.04.2015 година същото е било връчено на посочения адрес на лицето С. Н., за която е посочено, че заема длъжността сътрудник на адвоката и е поела задължението да предаде съобщението. Въззивният съд е приел, че това връчване е редовно и от осъществяването му е започнал да тече срокът за обжалване на първоинстанционното решение, който е изтекъл на 20.04.2015 година. Въззивната жалба на К. е постъпила в деловодството на Софийския районен съд на 21.04.2015 година. С оглед на това е прието, че същата е подадена след изтичане на предвидения в закона срок за това и е постановено връщането й на подателя. Въззивният съд е приел, че в случая връчването на решението е извършено по реда на чл. 39, ал. 1, пр. 2 от ГПК, а именно на пълномощник на страната по делото. Същото е извършено по реда на чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ГПК, а именно на лице което сътрудничи на адвоката, като не е необходимо това лице да разполага с представителна власт по отношение на страната. Също така е прието, че връчването е надлежно удостоверено, при спазване на установените в чл. 51, ал. 1, изр. 3 от ГПК изисквания. С оглед на това основавайки се на това, че са спазени изискванията за удостоверяване на надлежното връчване на първоинстанционното решение по реда на чл. 39, ал. 1, пр. 2 във връзка с чл. 51, ал. 1 от ГПК и на това, че доказателствената сила на удостоверяването не е била оборена въззивният съд не е приел твърденията на К. за нередовно връчване. Последните са се основавали на това, че С. Н. не е била процесуален представител на жалбоподателя, нито пък е упълномощена от него да получава книжа и съобщения във връзка с производството. Тя не била и лице от кръга на посочените в чл. 46, ал. 2 от ГПК, поради което не можело да се приложи по аналогия чл. 49 от ГПК. Н. не била служител или член на семейството на жалбоподателя, като не го е уведомила за съдебното решение и не му е предала същото. Във връзка с тези оплаквания въззивният съд е посочил, че в случая разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ГПК е неприложима, като тя се отнася за случаите когато връчването се извършва по реда на чл. 46, ал. 1 от ГПК, какъвто не е бил спорния случай. Тъй като връчването е било извършено по реда на чл. 39, ал. 1, пр. 2 във връзка с чл. 51, ал. 1 от ГПК необходимо и достатъчно условие за редовността на връчването е било Н. да е сътрудник на процесуалния представител на жалбоподателя.
Във връзка с горните съображения на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Е. К. твърди, че на налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по въпроса за това дали за да се приеме, че за да има съдебен адресат, който да получава книжата и съобщенията, страната трябва да посочи не само адрес, но и лицето, което да приема призовките, съобщенията и другите книжа по делото. Излага доводи за това, че този въпрос е разрешен от състава на Софийски градски съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, а също така и се решава противоречиво от съдилищата. Този въпрос обаче не е бил предмет на обсъждане от състава на въззивния съд и не е обусловил изводите м при постановяване на обжалваното определение. В случая съставът на Софийски градски съд е посочил, че разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от ГПК урежда два алтернативни способа за осъществяване на връчването по този текст. Първият е чрез посочен от страната и намиращо се в седалището на съда лице-съдебен адресат, а втория чрез упълномощения от страната процесуален представител. Двата способа са алтернативни и изискванията за редовно връчване на съдебния адресат не се покриват с изискванията за такова на процесуалния представител на страната. В случая въззивният съд е приел, че връчването е извършено на упълномощения от страната процесуален представител. Последният винаги е конкретно лице и затова въпросът дали такова лице трябва да се посочи не е разглеждан от съда. Този въпрос е относим за връчването на книжата и съобщенията по реда на чл. 39,ал. 1, пр. 1 от ГПК, а именно на посочения от страната съдебен адресат. Затова той няма връзка с изводите на съставя на Софийски градски съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Вторият формулиран от Д. Е. К. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос е кога съобщението се счита за лично връчено на адресата и следва ли представителят на когото е връчено, да е обвързан по някакъв начин с адреса или може да е и случайно находящ се там. Във връзка с този въпрос К. се позовава на решение № 14/25.01.2012 година, постановено по гр. д. № 292/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и определение № 96/24.01.2011 година, постановено по ч. т. д. № 932/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Първият съдебен акт се отнася до случая, когато съобщението е било връчено на лице, което е посочено като пълномощник без същото да разполага с представителна власт. В настоящия случай обаче първоинстанционното решение е връчено на пълномощник на жалбоподателя, чиято представителна власт не е оспорена. Обстоятелството, че връчването не е извършено лично на пълномощника, а чрез трето лице-негов сътрудник, не е основание да се приеме, че и това лице трябва да разполага с представителна власт по отношение на страната, доколкото чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ГПК не поставя такова изискване. Затова не може да се приеме, че обжалваното определение е постановено в противоречие с цитираното от К. решение на ВКС. Това се отнася и до посоченото от касатора определение на ВКС, тъй като същото третира случай на връчване по реда на чл. 46, ал. 2 от ГПК, който е различен от връчването по чл. 39, ал. 1, пр. 2 във връзка с чл. 51 от ГПК. С оглед на това въззивното определение не е в противоречие с посоченото определение на ВКС. Затова и не може да се допусне касационно обжалване на първото определение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на посочения по-горе правен въпрос, а поради различието на разглежданите в трите съдебни акта въпроси не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Същевременно разпоредбите на чл. 39, ал. 1 и на чл. 51, ал. 1 от ГПК са ясни и не се нуждаят от тълкуване и затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на определението на Софийски градски съд и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С оглед изложеното в частната касационна жалба обаче трябва да се посочи това, че връчването по чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ГПК, би било нередовно ако се установи, че е извършено извън кантората на процесуалния представител или макар и да е в нея лицето, което е получило съобщението не работи или сътрудничи на адвоката. Тези факти се считат удостоверени с извършеното от връчителя отбелязване. За да се обори удостоверителната сила на това удостоверяване е необходимо страната, която го оспорва до изложи съображения в тази насока и да ангажира доказателства за тези си твърдения. Без наличието на такива съдът не е длъжен служебно да изследва дали удостовереното от връчителя съответства на действителното положение. Доводи в тази насока не са правени от К. с частната му въззивна жалба, поради което съставът на Софийски градски съд не е бил длъжен да ги разгледа. Поради това и в обжалваното определение липсва произнасяне в тази насока. Такива доводи, че кантората на процесуалния представител е била на друг адрес и че Н. не е имала качеството на сътрудник на адвоката, се правят едва с частната касационна жалба, поради което и не могат да бъдат разглеждани, както и не могат да бъдат преценявани представените в тази насока пред сегашната инстанция доказателства. След като това не е направено пред въззивната инстанция възможността за сочене на такива твърдения и за представяне на доказателства в тяхна подкрепа е преклудирана и въз основа на тях не може да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Противното би означавало касационният съд да изложи доводи по отношение на фактическата страна по спора и да даде собствени отговори на правните въпроси и впоследствие да сравни тези отговори с отговорите на въззивната инстанция като при противоречие между тях допусне касационно обжалване, което ще е в противоречие с установеното в чл. 280, ал. 1 и чл. 288 от ГПК.
С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 14 745/21.07.2015 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 8384/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.