Ч. гр. д. № 4169/2016 г. на ВКС, І г. о.
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр. София, 08.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева ч. гр. дело № 4169/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от А. И. В. и Д. М. Ф. чрез адв. Е. И., против определение № 293/01.06.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 322/2016 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 791/08.04.2016 г., постановено по гр. д. № 2569/15 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което подадена от тях искова молба с вх. № 27370/28.09.2015 г. е върната като нередовна и производството по делото е прекратено.
В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани страни, поради което е процесуално допустима.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивният съд за да потвърди обжалваното пред него определение е изследвал обстоятелствата, свързани с констатирането на нередовностите на подадената искова молба, дадените указания от съда и предприетите действия от страна на ищците. Направил е заключение, че Окръжен съд – Пловдив е постановил правилно и законосъобразно определение, тъй като въпреки многократно дадените възможности ищците не са привели подадената от тях искова молба в съответствие с изискванията за редовност, предвидени в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК.
От фактическа страна е установено, че в исковата молба ищците се поддържали, че ответницата е сключила договор за лизинг за лек автомобил марка „Мерцедес бенц”, модел C220. Със споразумение от 30.03.2012 г. сключено между страните по договора и ищеца В., той е заместил ответницата в задължението за заплащане на лизинговите вноски и на това основание ги е изплатил изцяло. Част от плащанията са направени от ищцата, с която живеят на съпружески начала. Твърдяли са, че ответницата не е изплатила доброволно така възникналото задължение към тях, с което обосновават претенцията си, заявена с предявения осъдителен иск.
Исковата молба на три пъти е оставяна без движение за да посочат ищците основанието, от което е възникнало вземането им към ответницата. В подадените молби за уточняването й са твърдяли, че вноските са изплащани при липса на правно основание, единствено поради родствените и близки връзки между страните по делото (ответницата е била в брак със сина на ищцата Д. Ф.). В следваща молба са заявили, че вноските са изплащани срещу поето от ответницата задължение да престира труд във фирмата на ищците.
Въз основа на така уточните факти от страна на ищците, на които основават твърдението си, че в тяхна полза е възникнало право на вземане срещу ответницата, въззивният съд е приел, че въпреки даваните указания от първоинстанционният съд ищците не са отстранили нередовността на исковата молба, образуваното производството е недопустимо и правилно е прекратено.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Спазвайки дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че е необходимо да конкретизира поставените въпроси от жалбоподателите, съдържащи се в т. 1 – т. 4 на изложението към касационната жалба. Четирите въпроса се отнасят до изпълнението на задължението на ищците да посочат в исковата молба обстоятелствата, на които основава си претенция, съпоставено с изпълнението на задължението на съда да следи за редовността на процесуалните действия на страните. Така формулиран въпросът е обусловил решаващата воля на въззивния съд.
Той не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. Позоваването на тези определения е некоректно. В определение № 142/21.02.2012 г. по ч. гр. д. №103/2012 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че ако в исковата молба се съдържат противоречиви твърдения за отделни факти или се твърдят факти, които е невъзможно да се осъществят заедно, това не е нередовност на исковата молба. То е постановено при различни констатации на съда относно нередовността на исковата молба. В определение № 302/23.04.2014 г. по ч. гр. д. 1492/2014 г. на ВКС, ІV г. о. е разискван въпросът за степента на иднивидуализация на движимите вещи, предмет на иска за ревандикирането им. Разрешените в тези актове въпроси относно нередовността на исковата молба не са сходни, с разрешението от въззивния съд, чието определение е предмет на настоящото производство.
Въпросът, формулиран в т. 5 на изложението, относно задължението на съда да укаже на страните последиците от неизпълнението на дадените конкретни указания, също не отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване. Още с разпореждане № 8131 от 28.09.2015 г. съдът е указал на ищците за последиците от неостраняване нередовностите на исковата молба. Поставеният процесуален въпрос не е разрешен в противоречие с възприетото в цитираното от касатора определение № 324/09.10.2013 г. по ч. гр. д. 4841/2013 г. по описа на ВКС. Този въпрос не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на обжалваното определение.
Формулираните в т. 6 и 7 въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Първият от тях е въпрос по същество на спора, в който се изисква преценка на правилността на процесуалните действия на съда – представляващо касационно основание за обжалване на съдебния акт. Вторият въпрос не е разрешаван от съда. Съдът не е давал или обсъждал правна квалификация на предявените искове. Той е обсъждал само редовността на исковата молба поради това, че не са посочени факти или обстоятелства породили парични вземания в полза на ищците по отношение на ответницата. Единственото твърдение е за това, че ищецът В. е встъпил в дълга на ответницата по лизинговия договор, сключен от нея. Правна последица от това е, че лизингополучателката е била освободена от отговорност към кредитора – чл. 102, ал. 1 ЗЗД за заплащането на лизинговите вноски. Твърдението, че ищцата Ф. е платила част от лизинговите вноски, е противопоставимо на поемателя на дълга В., но не и на ответницата. Така осъществилите се факти не сочат на породили се правоотношения между ищците и ответницата, а други не посочени в молбите за уточняване на исковете.
В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, не са изложени съображения защо поставените въпроси са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона.
В обобщение след проверка не се установи да са налице релевираните основания за допускане до касационна проверка на обжалваното определение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение № 293 от 01.06.2016 г. по в.ч. гр. д. № 322/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: