Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 11.06. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4100 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. А. М. срещу въззивно решение № 108 от 01.06.2017 г. по възз. гр.д. № 189 /2017 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение на Ловешкия районен съд по гр.д. № 685 /2016 г., с което са отхвърлени предявените от А. А. М. и Х. А. М. искове с правно основание 54,ал.2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на три реални части, заснети като части от поземлени имоти по действащата КК на [населено място], които са индивидуализирани в решението : 1) срещу Д. Й. П. за реална част с приблизителна площ 20 кв.м. от поземлен имот; 2) срещу Д. Й. П. за реална част с приблизителна площ 200 кв.м.; 3) срещу Ш. А. А. и Х. А. Х. за реална част с приблизителна площ 82 кв.м.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Д. Й. П. и Х. А. Х. и Ш. А. А. в писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за защита на право на собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, както и районният, е приел следното:
Съгласно приетото с т.4 от ТР № 4 /2014 г. предявените искове са за установяване на право на собственост към момента на одобряване на кадастралната карта и установяване на непълнота и грешка при нейното изготвяне.
Въззивният съд е приел как са записани (отразени) процесните имоти по двата действали регулационни плана на [населено място] – кадастрален и регулационен от 1920 г. и регулационен от 1968 г. от заключенията на съдебно-техническите експертизи, които е възприел като компетентни.
Въззивният съд е приел, че спорът за материално право се обосновава от определяне на границите на имотите по КККР на селото със заповед от 2007 г., които не съвпадат с границите по регулационния план от 1968 г., че спорът касае три части от имоти (които индивидуализира).
Съдът е изследвал имотните граници въз основа на съпоставка на скици, заключения на вещи лица и свидетелски показания и е приел, че имотите са заснети през 2007 г. по материализираните на място дувари.
Съдът приема, че отчуждителното действие на регулационния план от 1968 г. е свързано с установяване на заплащане на придаваемите части на имотите и на тяхното фактическо завземане, че регулационният план от 1968 г. не е приложен, тъй като към момента на действие на ЗПИНМ (отм.), З. (отм.) и ЗУТ въззивниците не са извършили завземане на процесните части от имотите в регулационните граници, нито са ги заплатили.
Изтекъл е срокът по § 8 и § 6 ЗУТ и отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, е отпаднало. От заключенията на СТЕ е установено, че няма данни за процесните имоти да са правени искания за прилагане на дворищнорегулационните планове по реда на § 6 ПЗР ЗУТ, както и да са уреждани сметките по придаваемите места.
Крайният извод на съда е, че не е налице грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2007 г. в частта на процесните имоти и имотите са били владяни в имотните им граници.
В изложението за допускане на касационно обжалване наред с доводи за неправилност, които не следва да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл.288 ГПК, могат да бъдат уточнени следните процесуалноправни въпроси, за които жалбоподателят твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване:
· Дали въззивният съд не се е произнесъл по нередовна искова молба по искове по чл.54,ал.2 ЗКИР с твърдения за грешки в кадастралната карта с диспозитив – искане за установяване на правото на собственост към минал момент – момента на одобряване на кадастралната карта? Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. 4 от тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т.д. № 8 /2014 на ОСГК на ВКС.
· И като производен на този въпрос: дали въззивният съд не е следвало да даде на ищците указания за отстраняване на нередовностите в исковата молба – ищците да приведат диспозитива си в съответствие с обстоятелствената част – да пояснят към кой момент искат да бъдат установени правата им срещу ответниците.
Първият въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е приел, че исковата молба е нередовна, не е приел, че твърденията в нея (на жалбоподателя, който е един от двамата ищци) са неконкретни, неясни, противоречиви и не е следвало да приеме такова нещо, тъй като исковата молба не е нередовна, не съдържа твърдяното противоречие между основание и петитум, поради което съдът не е следвало да дава указания за отстраняване на нередовности.
Следва да се отбележи че и исковете не са отхвърлени поради твърдяната нередовност на исковата молба, а поради това, че съдът е приел твърденията за собственост за недоказани. Предметът на спора е бил очертан ясно още в първата инстанция и е пренесен във втората с жалбата на ищците, но въззивният съд, както и първоинстанционният, е приел за недоказани твърденията на ищците, че регулацията е приложена и че ищците са заплатили и завзели процесните части от имотите.
Както и че няма съмнение за недопустимо произнасяне (по нередовна искова молба).
Поради това не е обуславящ и производният въпрос – дали съдът е следвало да даде указания за отстраняване на нередовности в исковата молба.
· Дали въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е допуснал гласни доказателства на жалбоподателя при обосновано твърдение във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е нарушил задължението си за разпределяне на доказателствената тежест?
Това не е правен въпрос, а довод за неправилност, който не може да бъде разглеждан в настоящото производство.
Обуславящият правен въпрос е: Дали въззивният съд е длъжен да допусне гласни доказателства на жалбоподателя, когато намери за неоснователно твърдението му (довода му) във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционният съд – за нарушено негово задължение за разпределяне на доказателствената тежест и когато въззивния съд намери, че не са налице предпоставките по чл.266 ГПК за допускане на доказателства във въззивното производство и че искането за това (за допускане на гласни доказателства във въззивната фаза) е преклудирано?
Въззивният съд е разрешил този въпрос в съответствие с установената практика, като е отказал допускането на гласни доказателства с мотивирано определение в закрито съдебно заседание и със следващо определение в откритото съдебно заседание, с мотиви, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното процесуално нарушение (направил е доклад по делото, в който е определил правната квалификация на исковете, разпределил е доказателствената тежест в присъствието на представители на страните, които не са възразили по доклада) и е изложил мотиви, че не са налице предпоставките по чл.266 ГПК и че искането за допускане на гласни доказателства във въззивната фаза е преклудирано.
Констатациите на въззивния съд за процесуалните действия на първоинстанционния съд са обосновани. Освен изложеното, първоинстанционният съд е допуснал поисканите от ищците гласни и други доказателства и е приключил съдебното дирене след като представителите на страните са заявили, че нямат други доказателствени искания.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл. 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. А искането на насрещните страни жалбоподателят да им заплати направените разноски в размер на 700 лева за Х. А. Х. и Ш. А. А. и 600 лева за Д. Й. П., представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.е основателно и доказано с представените договори за процесуално представителство, в които е отразено уговарянето и заплащането на сумите.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 108 от 01.06.2017 г. по възз. гр.д. № 189 /2017 г. на Ловешкия окръжен съд.
Осъжда Х. А. М. да заплати на Х. А. Х. и Ш. А. А. сумата 700 (седемстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда Х. А. М. да заплати на Д. Й. П. сумата 600 (шестстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.