11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
гр. С., 25,11, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 278 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 140, постановено на 07. 10. 2014 г. от Русенски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 151 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова на Русенски районен съд № 462 от 24. 03. 2014 г., постановено по гр.д. № 2754/13 г., с което на свой ред е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че касаторът дължи на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 24280 лв. представляваща незаплатен остатък по фактура № 130/10. 12. 2009 г., ведно със законната лихва от 27. 02. 2013 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 953.60 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 01. 03. 2013 г. по ч.гр.д. № 1197/2013 г. по описа на Русенски районен съд.
В касационната жалба се излагат оплаквания за частична недопустимост и за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т.т. 2 и 3 от ГПК, като се твърди че не съществува надлежно упражнено право на иск в частта за установяване дължимостта на направени в заповедното производство разноски, твърди се необоснованост на изводите на съда досежно изправността на ответника по касация – ищец и изпълнител по договор за изработка, неправилност на същите изводи в частта им, досежно отхвърлянето, като неоснователно на възражението на касатора за прихващане с дължима, според него от противната страна, договорна неустойка, и нарушения на процесуални правила, довели също до неправилност на решението в неговата допустима част.
На изложените касационни основания – оплаквания срещу допустимостта и правилността на въззивното решение, се иска частичното му обезсилване, респ. – отмяна и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Като подадена срещу въззивно решение, постановено по иск с цена под императивно законоустановената в чл. 280, ал. 2 ГПК такава, за да подлежи решението на касационно обжалване, касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта й срещу въззивното решение в неговата част, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено, че касаторът дължи на [фирма] разноски в заповедното производство в размер на 953.60 лв.
В останалата й част, касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в относимите си към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения, свои решаващи си мотиви, че между страните не се спори относно сключването на конкретния, процесен договор за изработка с посочен в същия предмет, срок за изпълнение до 30. 10. 2009 г. и начин на определяне на възнаграждението на изпълнителя – ищец и ответник по касация, както и относно обстоятелството, че изработеното е предадено на 10. 12. 2009 г., поради което и изпълнителят е в забава. Въззивният съд е приел, че от изслушаните по делото свидетелски показания се установява, че тръбопроводите – предмет на монтаж по процесния договор, били доставяни на изпълнителя от касатора – възложител по договора, предвид на които свидетелски показания следва да се приеме, че забавата досежно срока на изпълнение не е по вина на изпълнителя, тъй като според чл. 4.1. и 4.2. от договора, задължение именно на възложителя е да осигури необходимите количества тръбни заготовки и консумативи, изпълнителят е изправна страна по договора, поради което и възложителят му дължи плащане на уговореното възнаграждение. Въззивният състав е изложил, че е установено от приетото по делото заключение на съдебно-графологична експертиза, че оспорената от касатора таблица за отработени човекочасове за м. ноември 2009 г., въз основа на които се изчислява дължимото на изпълнителя възнаграждение, е подписана от лице, което работи по трудов договор с трето за делото лице, което обаче е съдружник в дружеството – касатор, а от заключението на ССЕ се установява, че процесната фактура е осчетоводена при касатора, описана е в дневника за покупки и по нея е ползван данъчен кредит в цялост. При така изложеното, въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че таблицата с броя човекочасове е подписана от лице без представителна власт, осчетоводявайки фактурата и ползвайки данъчен кредит по нея, дружеството – касатор е потвърдило действията му, съобразно чл. 301 ТЗ, тъй като не се е противопоставило на тях веднага след узнаването им, което е станало най-късно при осчетоводяването. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че размерът на дължимото възнаграждение съответства на посочения във фактурата. Направеното от касатора възражение за прихващане е прието от въззивния състав за неоснователно, като се сочи, че в договорната клауза на чл. 6.4. от договора, на която касаторът основава възражението си, въобще не е уговорена неустойка за неизпълнение, а само начин, по който ще се заплаща извършената част от работата, при неизпълнение на графика. Въз основа на тези свои изводи, въззивният съд е приел предявения срещу касатора иск за основателен.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, срещу която касационната жалба е допустима се формулират, като претендирани от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросите:
Длъжен ли е съдът, когато формира правните си изводи по съществото на спора да извърши преценка на всички относими доказателства по делото и да обсъди всички доводи на страните? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 331 от 04. 07. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 1649/2010 г. ТК, IV г. о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и цитирани в това решение, също задължителни решения на ВКС, както и на Решение № 36 от 24. 03. 2014 г. на ВКС по т.д. № 2366/2013 г., II т. о., ТК, в които е прието, че правилото на чл. 188 ГПК (от 1952 г.), предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства, както и че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
В случая, според касатора въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази практика, тъй като релевантните за спора факти и доводите на страните не са обсъдени съобразно изискванията на чл.188, ал.1 ГПК (отм.) и това е довело до неточно приложение на материалния закон, а изводите на въззивния съд за неоснователност на въззивната жалба не са обосновани и не съответстват на твърденията на страните, и на доказателствата по делото.
Макар да се обосновава противоречие със задължителна съдебна практика, постановена по прилагането на отменения ГПК, въпросът е принципно релевантен във всяко гражданско съдопроизводство, с оглед вменените на съда от процесуалния закон и от задължителната практика на касационната инстанция задължения да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, както и да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи.
В случая обаче по делото не се установява да е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – противоречие на обжалваното решение с посочената задължителна практика на ВКС, така както същата е определена в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Видно от възпроизведените в обобщение и в мотивите на настоящото определение, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, освен да сподели мотивите на първоинстанционния съд, каквато възможност процесуалният закон му предоставя в случаите, в което потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил и собствени мотиви по съществото на спора, съобразно релевираните във въззивната жалба на касатора оплаквания и то – такива, установяващи упражнена от въззивния съд решаваща, а не само контролна по отношение на първоинстанционното решение компетентност, и в съответствие със задължителната практика на касационната инстанция. При това, както се посочи, въззивният съд е обсъдил както твърденията на ищеца относно правопораждащите заявеното му за съдебна защита негово гражданско субективно право, така и – противно на твърдяното от касатора, релевираните възражения на ответника срещу съществуването на това право, като е намерил последните за неоснователни.
Длъжен ли е съдът да приложи процесуалната санкция на чл. 161 във връзка с чл. 190 от ГПК, когато ищецът е задължен да представи документ – оригинал или надлежно заверен препис на Разчетно-платежна ведомост за трудово възнаграждение и/или за допълнително трудово възнаграждение за месец ноември 2009 г., но не го представя? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с Решение № 411 от 27. 10. 2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, в което било прието, че „Поради създадените пречки пред експертизата и поради това, че ответникът не е представил пътните листове за пътуванията на ищеца извън пределите на страната за месеците юни и юли 2009 г., за което е бил задължен от съда на основание чл. 190 ГПК, на основание чл. 161 ГПК следва да се приеме, че тези пътни листове съществуват и удостоверяват твърдените от работника обстоятелства за начина на изпълнението на трудовите му задължения“. На основание чл. 190 от ГПК, първоинстанционният съд бил задължил ищеца да представи оригинал или надлежно заверен препис на Разчетно-платежна ведомост за трудово възнаграждение и/или за допълнително трудово възнаграждение за месец ноември 2009 г., с което доказателство ответникът – касатор се домогвал да докаже, че ищецът е работил по-малко часове, отколкото е фактурирал във фактура № 130/10. 12. 2009 г. Ищецът не представил този документ, поради което следвало да се приложи процесуалната санкция на чл. 161 от ГПК във връзка с чл. 190 от ГПК, а именно: съдът да приеме, че ищецът не е изпълнил работата през месец ноември 2009 г., посочена в Таблица за отчитане явяването и неявяването на работа за месец ноември 2009 г., а първоинстанционният Русенски районен съд не приложил този законов текст, с което допуснал процесуално нарушение.
Доколкото въобще е правен, въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като необуславящ правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, съответно – и изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква процесуалният закон в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснена с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Решаващите и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда в частта им досежно това, че по делото е установен действителният размер на извършената от изпълнителя – касатор в изпълнение на процесния договор работа и съответно – досежно дължимото на изпълнителя възнаграждение за същата, се основават на приетото от съда, че по делото няма спор, че изработеното е предадено на 10. 12. 2009 г., както и на приложението от съда на нормата на чл. 301 от ТЗ по отношение на двустранно подписаната между страните таблица за отчитане броя на отработените човекочасове за м. ноември 2009 г. По отношение на последната съдът е посочил, че дори и да се приеме (съобразно заключението на СГЕ), че същата таблица е подписана за възложителя от лице без представителна власт, то съобразно безспорно установените по делото от заключението на ССЕ факти, че издадената от изпълнителя за извършената в изпълнение на договора работа, съответно – за дължащото му се по договора възнаграждение данъчна фактура, е редовно осчетоводена в счетоводството на възложителя – касатор, който я е включил в дневниците си за покупки по ДДС, и е ползвал данъчен кредит по същата в пълен размер, то и следва да се приеме, че възложителят е потвърдил действията на лицето, подписало таблицата за отчитане на отработените човекочасове, доколкото не се е противопоставил на същите веднага след узнаването, което узнаване на свой ред е настъпило най-късно към момента на осчетоводяването на данъчната фактура в счетоводството на ответника. При така изложеното и с оглед изричната уговорка в договора между страните за начина на отчитане на извършената работа именно посредством двустранно подписване на ценения от съда в този смисъл писмен документ – таблица, с която уговорка съдът се е съобразил, то и поставеният процесуалноправен въпрос досежно приложимостта на санкцията по чл. 161 ГПК, поради непредставяне по делото на друг, вътрешен за счетоводството на изпълнителя документ, който съдът въобще не е ценил като относим към изпълнението на задълженията му на страна по договора, не отговаря на критериите на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като необуславящ правните изводи на съда, и изхода на делото във въззивната инстанция.
По същите причини, доколкото изходът на делото във въззивната инстанция е обусловен от комплексния анализ и преценка от страна на съда на посочените по-горе в частта по предходния въпрос обстоятелства, а не самостоятелно от изводите на съда досежно значението за изхода на спора, на фактурата за извършената работа, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и следващият въпрос на касатора: Когато във фактура липсва описание на количеството и единицата мярка за работата, съставлява ли тя годно доказателство за извършената работа от издателя – изпълнител по договор за изработка? Въпросът според касатора бил решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, приета с Решение № 23 от 07. 02. 2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на Т.К., II Т.О. на ВКС, в противоречие с което бил изводът на въззивния съд, че от заключението на вещото лице било установено, че процесната фактура № 130 е осчетоводена при жалбоподателя, описана е в дневника за покупки и дружеството е ползвало данъчния кредит изцяло, а същата нямала задължителни реквизити, поради което и не съставлявала годно доказателствено средство. По отношение на същия въпрос не е налице и претендираният от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – противоречие на обжалваното решение с посочената задължителна практика на ВКС, така както същата е определена в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В посоченото от касатора решение на Второ т.о. на ВКС, постановено по дело, по което касационно обжалване е допуснато по правния въпрос дали двустранно подписаната от представителите и на двете страни по сделката фактура, която е отразена в търговските книги и е осчетоводена от страна на ответника, и последният е упражнил по нея правото си на данъчен кредит по ДДС доказва получаването от страна на последния на стоката, предмет на доставката, даденият по задължителен начин от касационния състав на същия правен въпрос отговор, е в противен на поддържания от касатора по настоящото дело смисъл, а именно, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. При това с оглед обосноваването на въпроса с липсата във фактурата на конкретни, установени в нормативните актове, уреждащи счетоводната отчетност реквизити следва да се настои, че в отлика от разгледания от касационната инстанция в постановеното задължително решение случай, при който е имало спор между страните за съществуването въобще между тях на договор за доставка, обективиран само в процесните, спорни фактури, в настоящия процесен случай такъв спор между страните няма, а съществуването на процесния договор се установява освен от издадената фактура, но и от представянето му, и неоспорването му по делото, поради което цитираната от касатора задължителна съдебна практика, не е и изцяло относима към спора в пълният й, изследван от касационната инстанция в задължителното й решение обем.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, срещу която касационната жалба е допустима, то и допускането на такова следва да бъде отказано.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът няма право на разноски за същата, а ответникът по касация не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма] касационна жалба срещу решение № 140, постановено на 07. 10. 2014 г. от Русенски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 151 по описа на съда за 2014 г. в частта й срещу същото решение в неговата част, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Русенски районен съд № 462 от 24. 03. 2014 г., постановено по гр.д. № 2754/13 г. в частта му, с която е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че [фирма] дължи на [фирма], ЕИК:[ЕИК] разноски в заповедното производство в размер на 953.60 лв., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 01. 03. 2013 г. по ч.гр.д. № 1197/2013 г. по описа на Русенски районен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140, постановено на 07. 10. 2014 г. от Русенски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 151 по описа на съда за 2014 г. в останалата му част.
В частта му, с която касационната жалба е оставена частично без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя.
В останалата му част определението е окончателно.
Председател: Членове: