О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 30.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4586 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр.§74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ж. Ж. от [населено място], чрез адвокат М. И. от АК-Б. срещу решение № 73 от 14.07.2017 г. по в.гр.д. № 173/2017 г. на Апелативен съд Б., с което се отменя решение № 97/22.03.2017 г. по гр.д. № 657/2016 г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която е уважен предявения от В. Ж. Ж. против П. на Република България иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди над сумата от 8000 лева, ведно със законните лихви от 29.09.2014 г. до изплащането и в частта за разноските.
В касационната жалба срещу решението в отхвърлителната му част се твърди, че то е неправилно поради допуснати процесуални нарушения и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, които се свеждат до правомощията на въззивния съд при направени оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и събирането на доказателства в производството, както и длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните като изложи мотиви за всички релевантни по делото факти и обстоятелства, от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД. Касаторът е поставил и материалноправните въпроси – „К. по ЗОПДИППД-отм. действа ли в условията на обвързана компетентност” и длъжна ли е да осъществи действията по чл.22 от същия закон при уведомяване от прокуратурата на основание чл.21 ЗОПДИППД-отм.; Претърпените вреди от действията на К. по ЗОПДИППД-отм., следва ли да се преценяват при определяне размера на обезщетението, което се присъжда на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при съблюдаване на критерия за справедливост, както и за правилното прилагане на понятието „справедливост” като принцип при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Според касатора, поставените въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
От П. на Република България не е подаден отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като с постановление за привличане като обвиняем от 01.10.2010 г. ищецът е привлечен като обвиняем и му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.302, т.2, б”а”, вр. чл.301, ал.1, пр.1 и 2 НК, но наказателното производство е завършило с оправдателна присъда на Ямболския окръжен съд по нохд № 412/2013 г., влязла в сила на 29.09.2014 г. Съдът е установил, че по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” до 21.11.2012 г., когато е била отменена, без да му бъде налагана нова до приключване на наказателното дело. Съобразявайки медицинската документация по делото, въззивният съд е приел също, че не се доказва трайно увреждане на физическото или психическо състояние на ищеца и причиняване на вреди по-големи от обичайните неудобства и притеснения от наказателното преследване след повдигане на обвинение от прокуратурата, поради което искът за обезщетение е уважен частично до размер, съответстващ на тежестта на претърпените вреди. По отношение действията на К., съдът е приел, че отговорността е на държавата, но за вредите от извършени проверки на тази комисия и НАП не отговаря ответника. С оглед конкретно установените обстоятелства за продължилото в разумен срок наказателно преследване, без да бъде ограничавано правото на свободно придвижване от наложената мярка за неотклонение на пострадалия и степента на засягане на неимуществените блага, съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените вреди е в размер на 8000 лева, а претенцията му до пълния предявен размер е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящите изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси поради следните съображения: Отговор на поставените процесуалноправни въпроси е даден с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.1 и т.2, в което се приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуалните действия, които поради процесуалните нарушения не са могли да посочат или са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая е била подадена въззивна жалба от ищеца, но в нея липсват съображения за нарушение във връзка с доклада по делото, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС, а изложените подробно в изложението към касационната жалба оплаквания във връзка с събирането на доказателствата по своята същност представляват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция по смисъла на чл.281 ГПК, по които Върховният касационен съд не може да се произнесе в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК, а само, ако се допусне разглеждане на касационната жалба по същество. В тази връзка, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и конкретно причинените на пострадалия неимуществени вреди, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Според указанията в това тълкувателно решение, при разглеждането на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване върху неговия живот в личен и професионален план не се доказва да е била с изключително висок интензитет. Предвид обществения статус на ищеца и възможностите му за професионална реализация, както и липсата на доказателства в подкрепа на твърденията за трайни негативните изживявания от повдигането на незаконните обвинения срещу него, съдът е определил размер на обезщетението в съответствие със съдебната практика на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Дадените разяснения са актуални и представляват задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, които са съобразени от въззивния съд. Като приема, че от представените доказателства не може да се установи пряка причинно-следствена връзка на причинените вреди от действията на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, за които съгласно чл.2б ЗОДОВ отговорността на държавата по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество-отм. е предвидена отделно от отговорността за вреди от дейността на правозащитните органи по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, съдът се произнася в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – решение № 166/18.10.2016 г. по гр.д. № 1642/2016 г., ІІІ г.о., в което се приема, че принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл.2а ЗОДОВ, но следва да се съобразят и специфичните обстоятелства, произтичащи от характера и особеностите на производството по ЗОПДИППД/отм./, т.е. отговорността на държавата по чл.2а ЗОДОВ от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица по ЗОПДИППД/отм./ не е за дейността на правозащитните органи, а за дейността на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество.
В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н. (решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г. на ВКС, ІV г.о.). В случая, въззивната инстанция е извършила самостоятелна преценка на събраните доказателства с оглед на особеностите на случая и в съответствие със задължителната практика на ВКС е взела отношение по всички факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, приключило в разумен срок, реално преживяните психически страдания и безпокойства от незаконното обвинение, включително степента на засягане на пострадалия от взетата мярка за неотклонение. Тези обстоятелства са преценявани вътрешно убеждение на съда, който е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че повдигането на обвинение на ищеца е за извършено престъпление в областта, в която е неговата професионална реализация, поради което създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения на пострадалия имат по-силно отражение и пряко значение за размера на обезщетението.
Предвид изложените съображения и липсата на касационна жалба от прокуратурата, следва да се приеме, че изводите на въззивния съд за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при прилагането на критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД са съобразени с практиката на Върховния касационен съд, включително цитирана от касатора, според която присъдения размер на обезщетението не следва да надвишава реално претърпените вреди на пострадалия. В този смисъл, поставените материалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а след като в изложението на касационната жалба не се съдържат доводи за необходимостта от изменение на съществуващата задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 73 от 14.07.2017 г. по в.гр.д. № 173/2017 г. на Апелативен съд Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.