ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 309
София, 09.03.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 577 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.С. като процесуален представител на Д. В. Д. със съдебен адрес София срещу въззивното решение на СГС от 09.І.2011г. по гр.д. № 7006/2010г.
Ответникът по касационната жалба Т. п. /ТП/ на „Би Пи И. С.П.А.” в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане /решение № 289/08.VІ.2010г. по гр.д. № 136/2009г. на ВКС ІІІ ГО/ е оставил в сила решението на СРС от 24.VІІ.2006г. по гр.д. № 226/2006г., с което са отхвърлени предявените от Д. В.Д. срещу ТП на „Би Пи И. С.П.А.” искове за присъждане на: 196099лв.на основание чл.215 от КТ – неизплатена част от командировъчни за периода 06.ІV.2003г. – 30.ХІ.2005г.; 3646лв. на основание чл.216 ал.1 от КТ – транспортни разходи за преместване на работа в И.;43964.50лв. на основание чл.216 ал.3 от КТ – допълнително възнаграждение от ? над уговореното за нея и сина й за периода априрл 2003г. – ноември 2005г.;7675лв. на основание чл.262 от КТ – възнаграждение за извънреден труд; 19433лв. – обезщетение за неползван отпуск; 1679лв. – неизплатена част от 14–та заплата; 6210лв. – премия за международна мобилност за преместване през 2003г.; 78121лв. – възнаграждение при приключване на международно назначение от 10% от годишната заплата за 2005г.; 18626лв. – компенсация по т.6.2 от „Условия на договор за международно назначение”; 4694лв. – компенсация по т.9.3 от посочения дотговор – такса за училищни разходи за сина на ищцата; 2797лв. – разходи за консумативи за жилището, гоприво, учебници за сина на ищцата – по т.8.2 от посочения договор; 822лв. – по т.9.7.1 от договора.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, съобразявайки се с указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, дадени с посоченото вече решение, че ответното търговско представителство на чуждестранно лице е работодател по смисъла на пар.1 т.1 от ДР на КТ и разполага с пасивна процесуална легитимация по процесните спорове. Той, обаче, няма материалноправна легитимация да отговаря по тях, тъй като не е страна по трудовия договор от 18.ІІІ.2002г., т.е. няма качеството работодател на ищцата. Трудовият договор е сключен между ищцата и принципала на ответника – чуждестранното юридическо лице. По силата на договора и последващите допълнителни споразумения ищцата е заемала длъжност „мениджър интегрирани маркетинг комуникации за Ю. Е.”, задълженията по която тя осъществява както в офиса в Б., така и в офиса в И., М.. При тези обстоятелства трудовият договор не е сключен за нуждите на ответното ТП.
В изложението на Д. В.Д. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществени въпроси, чието пправино решаване било важно за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ставало дума за качеството работодател на чуждестранните търговски дружества, регистрирали представителства в Б. и наели чрез тях лица по трудови правоотношения, и за легитимацията на на дружествата и на ТП да отговарят като ответници в процеси за защита на правата на работниците и служителите. ТП били често използвана форма за организиране дейността на чуждестранни дружества в Б., които много често имали и по-широки функции и покривали по-широки региони, тъй като дружествата използвали разкрития в Б. офис като база за активности в целия регион с оглед намаляване разходите и оптимизиране на организацията. При това положение голяма част от ръководните служители в ТП осъществявали и координиращи функции по отношение на стопанската дейност на дружествата извън територията на Б. и тази тенденция щяла да се засилва предвид икономическата интеграция на региона и отпадането на ограниченията при придвижване. С оглед на това било многа важно за служителите да имат пълна яснота и сигурност, че могат във всеки момент да получат адекватна съдебна защита на трудовите си права, без работодателите да могат чрез използване на вътрешната организация или чрез разширяване на задачите, възложени на служителя или по друг начин, да прехвърлят качеството на работодател от ТП на дружеството и обратно. Изключително важно било и определянето на качеството работодател да почива на ясни, формални и лесно проверими и стабилни кретирии и да не се влияе от прломяната в трудовите функции на служителя, тъй като в противен случай се създавали условия за правна несигурност и се получавало сериозно разминаване с целта на трудовото законодателство – закрила на труда и гарантиране на възмездността на трудовите отношения.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай в изложението си касаторката е посочила като основание за допускане на касационно обжалване въпросът за качеството работодател на чуждестранните търговски дружества, регистрирали в Б. търговски представителства и наели чрез тях лица по трудови правоотношения, и за легитимацията на дружествата и на ТП да отговарят като ответници в процесите по трудови спорове. Въпросът в частта му за качеството работодател на чуждестранните търговски дружества и за легитимацията им да отговарят като ответници по трудови спорове е неотносим към разглеждания спор, тъй като исковете не са предявени срещу чуждестранното юридическо лице, то не е страна по делото и по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл. А по въпроса за легитимацията на търговските представителства да отговарят като ответници по трудови спорове въззивният съд се е произнесъл в съответствие с вече даденото му разрешение от ВКС по реда на чл.290 от ГПК с решението от 08.VІ.2010г. по гр.д. № 136/2009г. При това положение по този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по твърдяните хипотези по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК /виж в тази връзка и т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Следва да се отбележи, че касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване решаващият извод на въззивния съд, че исковете са неоснователни, тъй като тя е била в трудово правоотношение не с търговското представителство – ответник, а с принципала му – чуждестранното юридическо лице, което е нейн работодател. Както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІV-В въззивен състав, постановено на 09.І.2011г. по гр.д. № 7006/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: