О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 10.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 558/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. Л. К. против решение № 2426 от 18.10.2018 г. по гр.д. № 6096/2017г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация- „Обединена Българска банка”АД, [населено място] чрез пълномощника си- юрк.Н.И. е на становище, че касаторът не обосновава предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът К., чрез пълномощника си – адв. Д. Г. е заявила, че според нея са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставила е въпросите : „1/ Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл.422 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита и при липса на разграничаване на падежирали и непадежирали вноски в заявлението по чл.417 ГПК … Допустимо ли е предявеният по реда иск по чл.422 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва, поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж…” 2/ „Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422,ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, в извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл.422,ал.1 ГПК”,3/ „ Ако е необходимо изрично искане по т.1, кой е крейният момент, до който ищецът трябва да го упражни- при подаване на заявлението по чл.417 ГПК, при депозиране на исковата молба по чл.422 ГПК …”4/ „ Представлява ли изменение на основанието на иска по чл.422 ГПК, установяване на съществуването на вноски и други акцесорни вземания с настъпил падеж по договор за банков кредит, представляващо част от общото вземане предмет на установителния иск с оглед постановките на т.11 б.”б” ТР ОСГТК №4/14г…” и 5/ „Допустимо ли е изменение на иска за обстоятелствата, които за първи път се заявяват пред въззивния съд, без да се обжалва в цялост първоинстанционното решение”. По тези въпроси, касаторът е изброила решения, които според нея обективирали противоречива практика и е посочила, че по тези въпроси било образувано тълкувателно дело, по което още нямало решение. Поставила е въпросът – „Допустимо ли е въззивно решение, постановено по иск на непредявено основание – ненадлежно въведени фактически твърдения от възивника – ищец за първи път с въззивната му жалба…” Страната отново е развила разбирането си, че искането било заявено на основание предсрочна изискуемост, поради което сумите, обективиращи вноските с настъпил падеж, съставлявали ново искане, въведено с въззивната жалба.Развити са съображения за неприложимост на чл.235,ал.3 ГПК, тъй като фактите относно настъпване на падежа на вноските били осъществени преди подаване на заявлението а не след него, като за тези вноски следвало да бъде предявен нарочен евентуално съединен иск.Така страната е поддържала недопустимост на възивното решение- поради разглеждане на иска на непредявено основание. Поставен е въпросът – „ Промени в съдържанието на договора за банков кредит, сключен между кредитора, длъжника и солидарните длъжници противопоставими ли са на поръчителя и при какви предпоставки, когато той не е давал изрично съгласие …” Страната е поддържала противоречиво основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по този въпрос, като го е обосновала с оплакването си основано на твърдението / така и квалифицирано/, че анекси от 1-4 били подписани без участие на поръчителя, поради което той не може да бъде ангажиран със заплащане на сумите. Така е поставен и въпрос № 8- „ В случай, че поръчителят не е давал съгласие за продължаване срока за главното задължение, отпада ли на основание чл.147,ал.2 ЗЗД отговорността му за поетото поръчителство изцяло.” Поставен е въпросът-№9/”При непротивопоставимост на поръчителя на преддоговорен погасителен план без негово участие, съкращаващ срока за задължаване на кредита чрез увеличаване броя и размера на погасителните вноски, откога тече преклузивния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД по отношение на падежиралите вноски – от падежите им, съгласно изменения погасителен план или от падежите им по погасителния план, по който поръчителят е поръчителствал.” Страната е развила своето разбиране по въпроса и го е подкрепила с цитирани решения на ВКС, като е обобщено оплакването, че въззивният съд не е възприел правилно фактическата обстановка, като не е съобразил разбирането на страната относно изтичане на срока по чл.147,ал.1 ЗЗД. Поставен е въпрос – №10/„ Когато кредиторът претендира размер на кредита и възнаградителна лихва в глобален размер, а впоследствие претендира присъждане на падежирали преди датата на заповедта за изпълнение погасителни вноски и не доказва размера на съдържащите се в тези погасителни вноски част от главницата и възнаградителната лихва, явява ли се присъждането на погасителните вноски и целия размер на възнаградителната лихва, произнасяне свръх петитум”. Страната по този въпрос е заявила основание по чл.280, ал.1, т.1, 3 и ал.2 предл посл. ГПК.Възпроизведени са оплакванията от касационната жалба, като са изложени изцяло и само оплаквания за неправилност на решението относно присъдения размер за четири падежирали вноски. Под № 11 е поставен въпросът – „ Следва ли в мотивите на съдебното решение, постановено от въззивния съд, да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и направените признания, както и излагане на ясни и точни мотиви ако съдът счита за доказани или не определени факти, а определени възражения за неоснователни.” По този въпрос страната е препратила към доводите си в касационната жалба по процесуалните нарушения, поддържани като основание по чл.281 ГПК.Сочено е, че в този смисъл решението противоречи на тълкувателна практика – -19 ТРОСГТК № 1 /01г и на изброени съдебни актове на ВКС. Други доводи не са развити, а общо е препратено към доводите развити в раздели І до ІV на касационната жалба с твърдения за краткост на изложението и при липса на друго разграничаване между касационните оплаквания и поддържаното за наличие предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.
Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.
Първите пет въпроса са със сходно правно съдържание и могат да бъдат възприети като релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Както, обаче, е отбелязал и касаторът по тях практиката е била уеднаквена с ТР ОСГТК № 8/17г.,/ нече постановено/ . Така със задължителна тълкувателна практика е прието, че е допустимо предявеният по чл.422 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване заявлението по чл..417 ГПК. Прието е още, че разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението по чл.417 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по чл.422 ГПК. Следователно, след като въззивният съд не се е отклонил от така дадените със задължителна тълкувателна практика разрешения, поставените въпроси обективират само общо основание, а допълнителния критерий не е налице, поради което соченото не съставлява годно основание за допускане на касационно обжалване. С оглед тази задължителна практика шестият поставен въпрос също се обхваща от нейните разрешения, дотолкова доколкото страната е основала съдържателно въпроса с това, че въззивният съд се е произнесъл по ненадлежно въведени обстоятелства. Този въпрос както и фактическите твърдения са по скоро основание за поддържана от касатора недопустимост на съдебния акт, поради произнасяне извън поисканото. Този довод е правно несъстоятелен, доколкото предмет на иска е цялото вземане, съдържащо в себе си и падежиралите към момента на подаване на заявлението вноски, поради което нито е предявено вземане извън посоченото в заявлението по чл.417 ГПК, нито е променено искането от въззивният съд ,нито се касае за нови, извън заявените вече обстоятелства. Подробно изложеното разбиране на касатора в тази насока, освен необосновано, влиза и в противоречие с цитираната тълкувателна практика като същото не може да обоснове извод за наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Поставеният седми въпрос не е релевантен, тъй като още с исковата молба, ищецът е заявил, че предявява иска срещу касатора Т. Л. за сумата в размер на 200 000 евро, до която съгласно чл.1 и чл.2 от договора за поръчителство, същата се е задължила да отговаря пред банката. Т.е. претенцията е била лимитирана само и единствено до договореното между банката и К., обстоятелство, фактически неотчетено от страната в поставения въпрос. Освен това, същият не е свързан и с решаващите изводи на състава, обсъждал последващо сключените анекси, в контекста на изрично приетото, че с тях не се удължава крайният срок за дължимост на вземането, дори и да бъдат взети предвид. Същото е относимо и към поставеният осми въпрос, отново изцяло обоснован, в контекста на твърдението на касатора за продължаване срока на главното задължение, което съобразно фактите по спора,обаче е останало непроменено, съобразно анекс №4 – 25.10.2017г.Освен това, както многократно бе отбелязвано вече, съдът е приел, че отговорността на поръчителя в случая следва да бъде ограничена само до поетото от него задължение, с оглед съдържанието на договора за поръчителство, като в тази връзка желаното от страната пълно освобождаване от отговорност не е възможно. Тази именно отговорност съдът е извел от установените падежи в рамките на първоначално определения срок.Така е мотивирано и това, че след като поръчителя се е задължил да отговаря за всички последнци на неизпълнението остава отговорен и за падежиралите вноски, при съобразяване, именно на срока по чл.147, ал.1 ГПК., фактически обоснован и проследен от съда, като спазен по отношение на К.. В тази връзка, въпросът не е съобразен и с фактически установеното по спора, а въвеждането на факти извън доказаното не може да обоснове наличие на общо основание, с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на това основание./ т.1 ТР ОСГТК № 1 / 09./ Изложеното е напълно относимо и към поставения под № 9 въпрос,/ с всички варианти, изложени от касатора / въпрос, който също така по изложените съображения не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпрос № 10 също не е релевантен. Той преповтаря тезата на касатора К., разгледана вече в изложеното по първите въпроси, практиката по които е обобщена с ТР № 8/17г. на ОСГТК на РБ, от която, както вече бе посочено въззивният съд не се е отклонил.
Въпрос № 11 е лишен от конкретност, като страната не е посочила, нито обосновала в изложението си / каквото е задължението й при искането й за допускане на решението до касационно обжалване/ /кои, според нея съществени доводи във въззивната й жалба не са обсъдени във връзка с решаващите мотиви на състава, и които ако бяха обсъдени щяха да променят обжалвания резултат. При това положение общо поставеният въпрос не може да бъде възприет като установяващ общо основание.
Касаторът общо е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. По това основание и с оглед горното касаторът не е развил каквито и да било съображения.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2426 от 18.10.2018 г. по гр.д. № 6096/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: