О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 14.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2003 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от „Вес Транс Комерс“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. В. П., против въззивно решение № 1156/22.02.2018 г. по възз. гр.д. № 6654/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение № II-75-83393 от 05.04.2017 г., постановено по гр.д. № 57739/2015 г. по описа на Софийски районен съд и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 128, т. 2 КТ е признато за установено, че „Вес Транс Комерс ЕООД дължи на П. Й. К. сумата от 6 650, 43 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода от 28.06.2012 г. до 23.10.2013 г., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 27.03.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16831/2015 г. по описа Софийски районен съд.
Касаторът счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация П. Й. К., чрез процесуалния си представител адв. С. К., е подал писмен отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на III г.о. отделение на ГК на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:
Предмет на делото е установителен иск за признаване дължимостта на претендирано от П. Й. К. срещу „Вес Транс Комерс“ ЕООД вземане за трудово възнаграждение. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан, и го е уважил за сумата от 6 650, 43 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 28.06.2012 г. до 23.10.2013 г. на П. Й. К. за изпълняваната работа като шофьор, възложена по трудов договор. За да се произнесе Софийски градски съд подробно и аргументирано е разгледал възраженията и доводите на страните, извършил е съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства, както и данните от заключението на изслушаната и приета съдебно-графологическа екепертиза и е достигнал до собствени правни и фактически изводи. Приел е, че макар по делото да се установява подписите на представляващия ответното дружество и на служителя в отдел „Човешки ресурси“ при работодателя да не са положени от посочените лица, с оглед обстоятелствата установени от всички събрани доказателства по делото и презумираната добсросъвестност на служителя предвид разпоредбите на чл. 8 КТ и чл. 75, ал. 2 КТ, ищецът е полагал труд при ответника. Съдът е посочил, че работодателят не може да влече благоприятни правни последици в процеса на доказване от неизпълнението на административното си задължение по чл. 62, ал. 3 КТ, както и от неизпълнението на задълженията за съставяне на ведомости и други документи, удостоверяващи предоставянето на работна сила. Те сами по себе си представляват едностранни изявления, които не се ползват с доказателствена сила за работодателя, тъй като удостоверяват изгодни за него обстоятелства. Съдът кредитира с доверие показанията на свидетеля В. А., за който се установява, че също е работил в ответното дружество. Подробно са анализирани данните от тахографските листи и товарителници, от които се установяват продължителното изпълнение на дейността. Съдът изрично е посочил, че в случая не е необходимо доказването да бъде пълно, доколкото съгласно цитираната от него съдебна практиката, добросъвестността на работника или служителя се предполага. Съгласно действащото законодателство отговорност на работодателя е да осигури работещ тахограф, както и тахографски листи. От приложените по делото тахографски листи, чието съдържание отговаря на изискванията на закона, а и съдът е констатирал, че не са оспорени от работодателя, се установява, че ищецът е извършвал превозни курсове на товари, а като превозвач е посочено дружеството на ответника. В този смисъл са и данните, съдържащи се в протокола за крайпътна проверка от 14.09.2013 г. на ИААА гр. Монтана. Въз основа на тези доказателства съдът е направил извод, че ищецът е постъпил на работа при ответника, изпълнявал е възложената работа по силата на трудов договор и макар същият да е нищожен поради липсата на форма, П. Й. К. е действал добросъвестно при сключването му, постъпил е на работа и е престирал труд на длъжността „шофьор“, следователно отношенията между страните следва да се уредят като по действителен трудов договор, включително и по отношение на дължимото възнаграждение. По отношение на възраженията на работодателя, съдът е счел за недоказани твърденията му, че между страните е сключен договор за наем на превозно средство срещу извършване от страна ищеца превоз на товари, собствени на ответника. От друга страна данните за наличие на трудово правоотношение между ищеца и трето лице, макар да не се доказва да се дължат на счетоводна грешка, не са пречка за наличие на процесното трудово правоотношение, доколкото в чл. 111 КТ, законът е предвидил възможността за външно съвместителство. Съдът е достигнал до крайното си разрешение, че искът е доказан по основание. Като се е позовал на чл. 162 ГПК е приел, че размерът на дължимото възнаграждение следва да се определи при съобразяване на минималния осигурителен праг за съответната длъжност, който в случая е 414 лв., следователно искането за признаване на дължимостта на месечно възнаграждение в размер на 420 лв. е доказано и по размер. При тези съображения въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил предявения установителен иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/“Когато от ответника е направено освен възражение, че представения с исковата молба трудов договор е неавтентичен, не е подписан от ответника или от негов представител, не изхожда от него и същият не е съпричастен по никакъв начин към съставянето му, но и такова за несъществуването на трудово правоотношение, приравнява ли се това на възражение за недействителност на трудов договор по смисъла на чл.74 и чл.75 КТ и в този случай тези тези разпоредби приложими ли са; а/ Приравнява ли се на липса на трудов договор, когато се установи, че представеният такъв е неавтентичен, не изхожда от ответника, не е подписан от него или негов представител, същият не е предоставен от работодателя на работника и няма писмени доказателства за съществените параметри на такъв, а гласни такива? В този случай приложима ли е разпоредбата на чл.74 и чл.75 КТ при направено оспорване за наличието на трудово правоотношение“; 2“Ако се дадат положителни отговори на поставените въпроси – въпрос 1 и въпрос 1а и се приложат разпоредбите на чл.74 и чл.75 КТ, то при оспорване от ответника наличието на трудово правоотношение между страните и автентичността на представения трудов договор, следва ли ищецът да докаже, че трудовият договор му е предоставен от ответника, че е подал молба или заявление за назначаване до ответника, за да се приложат цитираните разпоредби. Следва ли ищецът да докаже условията по трудовото правоотношение или поне съществените параметри на твърдяното трудово правоотношение? а/Допустими ли са в такъв случай свидетелски показания, при липса на писмени доказателства, за установяване на съществените параметри на трудовото правоотношение? б/Количеството на положения труд следва ли да се докаже по несъмнен начин от работника и ако не е доказано от ищеца по несъмнен начин количеството на положен труд, дължи ли се трудово възнаграждение за периода, за който няма данни да е полаган труд“; 3 „Когато ответникът е възразил, че не съществува трудово правоотношение между страните, че представения от ищеца трудов договор е неавтентичен, не изхожда от него, не е подписан от ответното дружество или негов представител, както и че договорът не е предоставен на работника от работодателя и същият е съставен за нуждите на делото от страна на ищеца или трето лице, но със знанието на ищеца, кой носи доказателствената тежест да докаже, че работникът е подал молба или заявление до работодателя за назначаване, както и че работодателят му е предоставил представения с исковата молба трудов договор? Следва ли горното да се вземе предвид при преценката за добросъвестност на работника. Ако ищецът не твърди да е подавал молба или заявление за назначаване до работодателя и не е доказал горните обстоятелства не следва ли и не е ли това достатъчно основание да се приеме, че същият е недобросъвестен и презумпцията за добросъвестност е оборена? а/Добросъвестен ли е работникът по смисъла на чл.75 КТ ако е знаел за недостатък на трудовия договор“; 4“Различава ли се презумпцията за добросъвестност по чл.75 КТ от тази по чл.8 КТ? а/Може ли презумпцията за добросъвестност на страните по чл.8 КТ сама по себе си да обуслови приложение на добросъвестност на работника по чл.75 КТ или важи обратното – необходимо е да са налице предпоставките за приложението на чл.75 КТ, за да се разглежда и обсъжда в тази връзка презумпцията за добросъвестност по чл.8 КТ. И следва ли ищецът-работник да обори съществуващата и по отношение на работодателя добросъвестност по чл.8 КТ? б/Достатъчно основание ли е съществуването на законова презумпция за добросъвестност по чл.8 КТ, за да се приложи презумпцията на чл.75 КТ без да се държи сметка за липсата на трудов договор между страните, на събраните по делото доказателства и въведените от страните твърдения и оспорвания в тази насока“.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
Въпросите и подвъпросите, формулирани в т. 1 се отнасят до квалифицирането на възражението на ответника по отношение на действителността на трудовия договор – от една страна като възражение срещу валидността на документа, а от друга като възражение срещу действителността на правоотношението. Въззивният съд е приел, че действително представеният по делото трудов договор не е подписан от представител на работодателя, нито от негов служител, поради което същият е нищожен поради липса на форма. Въпреки това като е съобразил доводите и твърденията на работника ищец, както и данните от събраните доказателства е приложил разпоредбата на чл. 75, ал. 1 КТ. Поставените въпроси са хипотетични и взаимнообусловени, те обаче не кореспондират с конкретно правно разрешение на въззивния съд. Страната се домогва да установи, че липсата на документ, подписан от работодателя води до неприложимост на чл. 74 и чл. 75 КТ, но въззивният съд подробно е анализирал както достиженията на съдебната практика по отношение на правните последици от липсата на форма на трудовия договор, така и значението на събраните доказателства по отношение на трудово-правната връзка между страните. Действителността на правоотношението между страните според касатора е обусловена на първо място от наличието на валиден документ. Въззивният съд обаче е счел, че в случая работникът е действал добросъвестно, подписал е екземпляр от трудовия договор и е полагал труд при ответното дружество, като е изпълнявал възложената работа – шофьор на тежкотоварен автомобил. Доказването на съдържанието на трудовото правотношение се е осъществило посредством разпита на свидетеля, при преценка на данните от събраните писмени доказателства – тахографски листи и протокол за извършена проверка. Касаторът завоалирано се стреми да наложи тезата си, че липсата на валиден документ изключва приложението на чл. 74 и чл. 75 КТ, като избирателно цитира аргументи от посочената съдебна практика, но това разбиране може да се възприеме само в смисъл на оплакване във връзка с приложението на закона по същество на спора, което подлежи на разглеждане единствено в случай при допуснат касационен контрол. Въпросите и подвъпросите, формулирани в точка 2 от изложението, също не отговарят на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така са формулирани, че се изисква да бъде даден отговор на въпросите по т. 1 и след това да се определи значението на тези за делото. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не дава отговори на поставените въпроси, а единствено преценява годността им да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, както и наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. Освен това формулираните въпроси отново касаят правилността на предприетите от съда процесуални действия относно допустимите доказателствени средства, както и обосноваността на преценката на съда. Изводите на съда за действителност на трудовото правотношение между страните на първо място са направени при съобразяване на действието на принципа на добросъвестността на страните по чл. 8 КТ. Съдът подробно е анализирал твърденията на ищеца, който заявява, че е работил при ответника и е преценил достоверността им при съобразяване на събраните доказателства. Установени са всички елементи на правоотношението, а липсата на валидна форма на договора при доказвано добросъвестно поведение на работника, не може да изключи правата му. Въпросите и подвъпросите в т. 3 на изложението се отнасят до изводите за добросъвестност на работника при сключването на порочен трудов договор. Повдигнати са конкретни питания, свързани с поведението и знанието на работника, които изискват преценка на конкретни факти и обстоятелства по делото, поради това те не представляват правни въпроси, а касаят фактическите изводи на съда. В т. 4 са формулирани въпроси и подвъпроси, които се отнасят до презумпцията за добросъвестност на служителя, правят се съпоставки и се иска сравняването на разпоредбите на закона на чл. 8 и чл. 75 КТ. По отношение на въпросите в тази група касаторът се позовава както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че въпросите са поставени абстрактно и общотеоретично. Отново се преповатарят доводи по отношение на липсата на трудов договор и значението на това обстоятелство за основателността на претенцията. Поставянето на общи въпроси по приложението на материално-правни норми не обосновава значение, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече и че селекцията на касационната жалба винаги се обуславя от въпрос, който има значение за изхода по конкретното дело. Поради изложените съображения следва да бъде направен извода, че липсва основание за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените разноски за защита по подадената касационна жалба. С отговора на касационната е жалба е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между П. Й. К. и С. А. К., от който се установява, че доверителят е заплатил в брой на довереника сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1156/22.02.2018 г. по в. гр. д. № 6654/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Вес Транс Комерс“ ЕООД с ЕИК 121902930 да заплати на П. Й. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от 600лв. /шестстотин лева/, представляваща сторените разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: