2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 23.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1273/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. в качеството й на главен юрисконсулт в отдел „ПНО” при Областна администрация Б. като процесуален представител на областния управител на област Б., действащ като представител по пълномощие на министъра на регионалното развитие и благоустройството като представител на Българската държава, против решение № 123 от 21.10.2016 г. по в.гр.д. № 337/2016 г. на Бургаския апелативен съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че ответникът по делото – С., няма качеството на държавна организация по смисъла на § 4 от ДР на НДИ от 1975 г./ отм./, поради което изводът на въззивния съд, че спорният недвижим имот му е бил предаден в оперативно управление през 1989 г. по предвидения в НДИ / отм./ ред и същият е станал собственост на съюза на основание чл. 2, ал.4 ЗДС в редакция след изменението в ДВ бр. 17/2006 г., е необоснован и противоречи на материалния закон. Поддържа тезата си, че в полза на ответника като юридическо лице с нестопанска цел /обществена организация/ е било учредено възмездно само ограничено вещно право на строеж върху държавна земя, което не обосновава приложението на чл. 2, ал.4 ЗДС.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса може ли учредяването на право на строеж върху имот – частна държавна собственост, да породи правното действие на предоставяне на имот за стопанисване и управление по смисъла на чл. 94 НДИ/ отм./ в полза на юридическо лице с нестопанска цел. Твърди, че този въпрос е от значение за изхода на спора и доколкото по същия не е налице формирана задължителна съдебна практика, е осъществено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. На следващо място поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса осъществен ли е изцяло фактическият състав на предаването на държавния имот за стопанисване и управление, като по този начин е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
В отговор на касационната жалба ответникът по касация С. /СБФД/ чрез своя процесуален представител адв. В. К. изразява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, тъй като въззивният съд не е приел в полза на Съюза да е било учредено право на строеж, а във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК няма ясно формулиран конкретен въпрос.
В същия смисъл е и становището, изразено в отговора на касационната жалба, подаден от другия ответник – [фирма] чрез неговия процесуален представител адв. Л. Г..
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 206 от 11.05.2016 г. по гр.д. № 2299/2012 г. на Окръжен съд- Бургас, с което е отхвърлен предявеният от държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областния управител на област Б., против Сдружение „С.” със седалище и адрес на управление [населено място], и [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че държавата е собственик на поземлен имот с идентификатор 67800.504.299 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени през 2007 г., с площ 926 кв.м, както и на построената в този имот сграда, състояща се от един подземен етаж, четири надземни етажа и мансарден етаж, с два самостоятелни входа – вход „А” и вход „Б”, с РЗП 3334.69 кв.м и 369 кв.м общи части, и за осъждане на ответника Сдружение „С.” да предаде на държавата владението върху самостоятелен обект- творческа база, състояща се от сутерен и три етажа, находяща се във вх. А, разположен в западната част на сградата, ведно с 64.62%ид. части от открит паркинг върху покрива на разположената в сутерена фитнес зала, а на ответника [фирма] – да предаде на държавата владението на самостоятелни обекти, разположени във вх. „Б” на сградата, ведно с 35.38 % ид. части от открития паркинг, а на двамата ответници- да предадат на държавата владението върху поземлен имот с идентификатор 67800.504.299.
За да постанови този резултат въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено от фактическа страна, че ответникът Сдружение „С.”е регистриран по реда на ЗЛС през 1953 г. под наименованието ”Доброволна творческа организация Дом на кинодейците” със седалище в [населено място], преименувана през 1959 г. на „С.”, а през 1970 г.- на „С.”.
Приел е, че със заповед № 23 от 16.02.1989 г. на председателя на ОбНС- [населено място] във връзка с отреден терен за строителство на творческа база на С. към Комитета за култура е предаден в оперативно управление на СБФД държавен имот, находящ се в кв. 61 по плана на [населено място] със застроена разгъната площ 9 500 кв.м за строителство на творческа база срещу заплащане на сумата 199 500 лв.и 1% от 1 995 лв., както и стойността на имот пл.№ 902, съгласно заповед № 340 от 13.12.1988 г. на Председателя на ОбНС- С. от 6208 лв. Установено е, че посочените суми са внесени от Творчески фонд към СБФД с 3 бр. платежни нареждания от 24.11.1989 г.
С констативен нотариален акт № 148, т.ХХ, нот. дело № 6202/1998 г. е признато право на собственост на С. върху недвижим имот, представляващ дворно място от 965 кв.м, съставляващо урегулиран парцел V в кв. 43 по плана на [населено място]. С нотариален акт № 191, т.І, нот. дело № 102/2010 г. на нотариус, вписан под № 409 в Нотариалната камара, С. е учредил на [фирма] право на строеж върху поземлен имот с идентификатор 67800.504.299, по силата на което [фирма] да построи и придобие в собственост самостоятелни обекти в сградата, находящи се във вх. Б, като си е запазил правото на строеж за построяване самостоятелен обект- творческа база, състояща се от един подземен етаж, четири надземни етажа и един мансарден етаж, разположена във вх. „А” на сградата.
Назначената по делото съдебно – техническа експертиза е дала заключение, че към момента на издаване на заповед № 23/89 г. е бил одобрен действащия кадастрален и регулационен план на [населено място], но в заповедта са цитирани квартал и кадастрален номер по предходен план, одобрен през 1965 г., по който имот пл.№ 902 попада в парцел ІІ в кв. 61, отреден за комплексно строителство на почивни станции. По плана на [населено място] от 1989 г. върху част от бившия квартал 61 са образувани самостоятелни парцели V, VІ и VІІ в нов кв. 43, отредени за „творческа база на КК /Комитет за култура/”. Със заповед № 372 от 24.09.1992 г. на кмета на [община] е одобрено преотреждането на отредения за творческа база на КК УПИ VІ за „нуждите на собствениците” – наследници на Х. И. Т.. С друга заповед от 1996 г. УПИ VІІ, отреден за „творческа база на КК” е преотреден за нуждите на [фирма]- П.. Спорният недвижим имот е идентичен с УПИ /парцел/ V, преномериран през 1999 г. като парцел ХІІ- „за творческа база на КК”.
Въззивният съд е възприел направените в мотивите изводи на първата инстанция относно статута на ответника С., според които макар и учреден през 1953 г. като юридическо лице с нестопанска цел – обществена организация, той е възникнал в изпълнение на ПМС № 91 от 04.01.1952 г., с което е взето решение за създаване на „Дом на кинодейците” и за възлагане на определени творчески задачи на създаденото с тази цел сдружение, което го определя като сдружение със смесен държавно – обществен характер, и му придава качеството на държавна организация по смисъла на § 4 НДИ/ отм./. В отговор на направените от касатора с въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на този извод, въззивният съд е приел, че заповед № 23/1989 г. представлява стабилен административен акт, не е била атакувана своевременно и поражда правата, които отразява – в случая за предаване на недвижимия имот в оперативно управление на С.. Оттук съдът е направил извод, че преди завеждане на настоящия спор за собственост това право се е трансформирало в право на собственост на сдружението с нестопанска цел по силата на чл. 2, ал.4 ЗДС, поради което дори и държавата да е била собственик на имота към 1989 г., тя е изгубила това си право, тъй като законосъобразно е преминало в патримониума на друг правен субект.
С оглед изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на предявения от държавата ревандикационен иск настоящият състав преценява като неотносим към спора поставеният в изложението към касационната жалба правен въпрос дали учредяването на право на строеж върху имот – частна държавна собственост, може да породи правното действие на предоставяне на имот за стопанисване и управление по смисъла на чл. 94 НДИ/ отм./ в полза на юридическо лице с нестопанска цел. Както основателно се поддържа в отговора на касационната жалба, подаден от ответниците, въззивният съд не се е произнасял по този въпрос, тъй като е приел, че заповед № 23/1989 г. обективира предоставяне на С. на правото на оперативно управление върху спорния имот, а не учредяване на ограничено право на строеж. Формулировката на въпроса отразява поддържаната от касатора теза пред съда по същество в двете инстанции, че в полза на ответника СБФД не е било надлежно предоставено право на оперативно управление по реда на НДИ, тъй като същият не е представлявал държавна, а обществена организация, поради което следва да се счита, че със заповед № 23/89 г. в полза на същата е било учредено само право на строеж. Тази теза не е възприета от първоинстанционния и от въззивния съд, които са приели, че СБФД, макар и регистриран по ЗЛС като юридическо лице – сдружение с нестопанска цел, има специален статут с оглед реда за създаването му /по решение на държавен орган/ и възложените му от държавата задачи във връзка с осъществяваната от нея политика в областта на културата. Поради това поставения въпрос, макар и да има принципно значение за точното прилагане на закона, като изведен извън контекста на решаващите правни изводи на въззивната инстанция по настоящото дело, не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, с оглед на който да се преценява наличието на това основание. Позоваването на решения на ВКС, постановени по реда на ГПК / отм./ и на сега действащия ГПК, в които е обсъждан реда за предоставяне на държавни имоти за стопанисване и управление от една държавна организация на друга, не удовлетворява изискването на чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът да посочи правният въпрос, по който да се допусне касационно обжалване, а касационната инстанция няма правомощието да извежда и формулира този въпрос от съдържанието на касационната жалба. Твърдението на касатора е, че въззивният съд не е изследвал дали заповед № 23/1989 г. на председателя на ОбНС е издадена от компетентен орган, както и дали са изпълнени предпоставките на чл. 94, т.2 НДИ/ отм./ за предаване на имота в оперативно управление на СБФД с оглед изискването за взаимно съгласие на ръководителите на предаващата и приемащата организация. По съществото си това е довод за необоснованост на обжалваното съдебно решение, който не може да се обсъжда в тази фаза на касационното производство. Дори да се приеме, че касаторът поставя въпрос за задължението на съда да обсъди и да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, то доколкото в случая въззивният съд е направил краен извод, че заповед № 23/1989 г. е породила правно действие по отношение на правото на оперативно управление, което визира, в полза на С., не може да се приеме, че е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос.
Пои тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК в полза на ответника Сдружение „С.” разноски за касационната инстанция в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно направеното искане и приложените доказателства към отговора на касационната жалба.
Искане за присъждане на разноски е направено и в отговора на касационната жалба, подаден от [фирма], но по делото липсват доказателства за размера на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от дружеството на упълномощения адвокат, поради което същото следва да бъде оставено без уважение.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 21.10.2016 г. по в.гр.д. № 337/2016 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Сдружение „С” разноски по водене на делото пред ВКС в размер на 500/ петстотин/ лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] за присъждане на разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: