О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
гр. София, 24.01.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3238 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 13900 от 04.05.2016 г., подадена по пощата на 03.05.2016 г. от [фирма] чрез адвокати М. А. и З. З. от САК, против въззивно решение № 377 от 16.03.2016 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, ГО, ХІV състав, постановено по в.гр.д. № 3273/2015 г.
Ответникът по касация Т. Д. К. чрез адвокат С. Б. от АК – П. е депозирал отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Съдържа доводи за недопустимост и неправилност на решението; придружена е от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 2940 от 06.08.2015 г. по гр.д.№ 2756/2014 г. по описа на РС – гр. Пловдив, с което [фирма] е осъдено да предаде на Т. Д. К. на основание чл. 76 ЗС владението на апартамент с идентификатор 56784.533.218.8.11, находящ се в [населено място],[жк]. Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил закупен от ответното дружество на публична продан и в негова полза е осъществен принудителен въвод във владение. По устна уговорка между страните, намиращият се към датата на въвода в имота Т. К. е останал в него и е упражнявал фактическата власт до 03.03.2015 г. На тази дата ответникът, ползвайки услугите на нает от него ключар, е сменил бравата на апартамента и е лишил ищеца от достъп до имота. Съдът е определил това поведение като самоуправно действие и е потвърдил решението на първата инстанция, с което е дадена защита на основание чл. 76 ЗС.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на първо място с довод за процесуална недопустимост на въззивното решение, както и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите : (І.1.1.) „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора, при постановяване на съдебното решение ?” ; (І.1.2.) „Съставлява ли процесуално нарушение и основание за необоснованост на решението непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда ?” и (2.11) „Действия, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно изрично или предполагаемо съгласие, позволение, и бъдат прекратени с едностранно изявление на собственика или владелеца, ползват ли се със защита с иска по чл. 76 ЗС ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място – не е налице вероятна недопустимост на съдебния акт. Съгласно чл. 359 ГПК „Лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато е висящо делото за собствеността, освен ако владението е отнето след предявяването на иска по насилствен или скрит начин.”. В разглеждания случай исковата молба е предявена на 06.03.2015 г., към който момент действително е било налице висящо гражданско дело по предявен от Т. Д. К. срещу [фирма] иск по чл. 108 ЗС (отхвърлителното решение е влязло в сила на 25.06.2015 г.). Казусът, обаче, попада в приложното поле на уреденото с чл. 359 ГПК изключение, доколкото претенцията е за възстановяване на фактическата власт с твърдения, че е отнета чрез насилие и по скрит начин по време на висящността на спора по иска за собственост. Изложените в исковата молба твърдения обосновават извод за процесуална допустимост на иска по чл. 76 ЗС, а верността на същите (включително посредством съпоставката им с твърденията, заявени като основание на иска за собственост) има отношение към основателността, а не към допустимостта на претенцията.
На следващо място – съобразно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Изложеното мотивира касационния съд да приеме, че цитираните по-горе въпроси І.1.1. и І.1.2. не съставляват общо основание за допускане на обжалването, доколкото почиват на довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не съставлява общо основание за допускане на обжалването и въпрос 2.1., тъй като същият няма обуславящо значение за изхода на спора. Въззивният съд не е формирал извод, че присъствието на ищеца в имота към 03.03.2015 г. е резултат от търпими действия (определени с посоченото от касатора Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№ 493/2012 г. на ВКС, І г.о. като действия, представляващи според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо негово съгласие и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и по тази причина се смятат за извършени с неговото съгласие). Такъв извод не може да се обоснове и от анализа на събраните по делото доказателства чрез разпита на свидетелите – както тези, посочени от ищеца, така и ангажираните от самия ответник. От показанията им следва несъмнения извод, че след проведения на 05.04.2012 г. въвод (удостоверен с официален документ), упражняваната от Т. К. фактическа власт се основава на сключения от него с [фирма] договор за наем при уговорена месечна наемна цена от 50 лв. Наличието на облигационно основание да се намира в имота от една страна определя Т. К. като негов държател, а от друга налага извод, че релевираната от касатора задължителна практика (Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№ 493/2012 г. на ВКС, І г.о.) е неотносима към случая. Разпоредбата на чл. 76 ЗС дава защита както на владението, така и на държането, което в случая е било отнето по скрит начин.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 377 от 16.03.2016 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, ГО, ХІV състав, постановено по в.гр.д. № 3273/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: