2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 28.01. 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2985/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 25 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 525/2015 г. Сливнишкият районен съд признал за установено по отношение на О. В. Б., Д. В. П., Т. В. Т., В. К. А., В. К. Н., С. Д. П., Н. Д. П., Н. Д. А. и Д. Д. Г., че Б. И. Д. е собственик на дворно място с площ от 736 кв. м., находящо се в строителния полигон на [населено място], местност „Г.”, обособено като самостоятелен имот с проектен номер ………….. в скица, находяща се на стр. 12 от делото, попадащо в имот № …………., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил решение № R1009 от 26.09.1996 г. на поземлената комисия [населено място], с което на наследниците на В. Н. Й. е възстановен имот № …………, в частта му, касаеща процесния имот.
С решение № 92 от 19.03.2019 г. по гр. д. № 623/2018 г. Софийският окръжен съд обезсилил горното решение в частта, с която частично е отменено решението на поземлената комисия, а в останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по иска В. К. Н. и Д. В. П. с искане за отмяна на обжалвания акт като постановен при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба, подадена от В. К. Н., е оставена без разглеждане с определение № 558/05.12.2019 г. Съобщението за постановеното определение е връчено на процесуалния представител на касатора адв. М. М. /л. 28, л. 43/ на 11.12.2019 г. и в указания едноседмичен срок не е обжалвано с частна жалба, поради което е влязло в сила. Ето защо касационната инстанция не дължи произнасяне по жалбата на В. К. Н..
Касационната жалба на Д. В. П. е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ищец по делото, не е подаден писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване по жалбата на Д. В. П. намира следното:
Въззивният съд приел за установено, че спорният имот произхожда от имот с площ от 2 500 кв. м., застроен с паянтова жилищна сграда на около 60 кв. м., признат с н. а. № …/1968 г. за собственост по давност на наследодателя на ответниците В. Н. Й., който с н. а. № …/1969 г. го продал на наследодателя на ищеца Д. А. М.. С договор, сключен по гр. д. № 137/1985 г., наследниците на купувача поделили имота, като жилищната сграда и 292 кв. м. от мястото били поставени в дял на преживялата съпруга, а от останалата част от мястото било образувани три дяла с площ от по 736 кв. м., предоставени на низходящите на наследодателя, сред които И. Д. А. – баща на ищеца. С н. а. …/23.06.1991 г. И. А. продал на ищеца полученото при делбата дворно място.
Въззивният съд приел, че имотът по н. а. № …/1991 г. не е идентичен с имота по дял ІІ-ри от съдебната делба-спогодба, който бил поставен в дял на И. А., че такава идентичност се установявала по отношение на имота, описан в дял ІV-ти, от което заключил, че сделката по н. а. № …/1991 г. не е породила вещнопрехвърлително действие и преминал към разглеждане на съединения при условията на евентуалност иск за собственост на основание придобивна давност.
Въззивният съд приел, че ищецът е придобил владение върху спорния имот на 23.06.1991 г. на основание договор за покупко-продажба, годен да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, поради което следва да се счита за добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, като придобивната давност в негова полза е изтекла на 23.06.1996 г. в резултат на упражнявано трайно, явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху процесния имот.
Въззивният съд приел за недоказано твърдението процесният имот да е одържавен, респективно да е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници, тъй като не са ангажирани доказателства имотът от 736 кв. м., обособен като самостоятелен имот с проектен номер ………. и попадащ в границите на имот № ……….., възстановен на наследниците на наследниците на В. Н. Й. с решение № R1009 от 26.09.1996 г. на поземлената комисия, да е внесен в ТКЗС. Но дори да се приеме, че имотът е внесен в ТКЗС и е подлежал на реституция, не е възможно правото на собственост да бъде възстановено на наследниците на В. Й., тъй като, с оглед разпоредителната сделка по н. а. № …./1969 г., последният не е бил собственик на имота.
Въззивният съд приел за неоснователни възраженията, че процесният имот е изваден от гражданския оборот по силата на чл. 7 ЗСПЗЗ предвид площта му под 3 дка, тъй като посоченото ограничение не се прилага при поддържания от ищеца придобивен способ. Съдът приел, че като находящ се извън строителните граници на населеното място, за имота не се е прилагал ЗРПВПВННИ /отм./, поради което няма пречка и за придобиването му давност и при действието на чл. 29, ал. 1 ЗСГ /отм./. Имотът не е бил включен в селскостопанска организация и владението върху него не е било отнето.
В заключение въззивният съд приел, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо и правилно като краен резултат в частта по уважения положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, и го потвърдил, а в частта, с която решението на поземлената комисия е отменено, обезсилил решението като недопустимо.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК по следните въпроси:
1. Приложима ли е нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ в хипотезата на влязло в сила решение на поземлената комисия от 26.09.1996 г., с което на основание чл. 18ж, ал. 1 вр. чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху недвижим имот на наследници в съществуващи стари реални граници;
2. Допустимо ли е да се придобие по давност земеделска земя преди да е приключила административната процедура по нейното възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ; от кой момент е възможно да се приложи институтът на придобивната давност в описаната хипотеза;
3. Съставлява ли нарушение на материалния закон, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот с кратка петгодишна давност на основание договор за покупко-продажба, годен да направи ищеца собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, след като по делото е установено, че договорът, с който ищецът се легитимира като собственик, касае друг имот, различен от процесния; в този случай владението добросъвестно или недобросъвестно е; съставлява ли нарушение на материалния закон, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот по давност, при липса на някой от основните признаци на владението;
4. Съставлява ли нарушение на материалния закон или нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот по давност, при положение, че процесният имот не е точно индивидуализиран с неговите съществени белези и не може да се установи с категоричност какво е неговото точно разположение и граници;
5. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства.
За да обоснове първия поставен въпрос /приложима ли е нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ в хипотезата на влязло в сила решение на поземлената комисия от 26.09.1996 г., с което на основание чл. 18ж, ал. 1 вр. чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху недвижим имот на наследници в съществуващи стари реални граници/, касаторът се позовава на нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г./, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ, по ЗСПЗЗ или по ЗАВОИ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила. Разпоредбата, която въвежда самостоятелна и специална хипотеза на прекъсване на давността /както е посочено в ТР № 10 от 05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС/, се прилага само по отношение на посочените в нея категории имоти. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че процесният имот, макар и част от имот № ………., за който е издадено положително решение на поземлената комисия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, тъй като не е отнет фактически или юридически, а това от своя страна обосновава извода, че не съществува законова пречка да бъде зачетена придобивната давност в резултат на владение, упражнявано от ищеца за периода от 23.06.1991 г. до 23.06.1996 г., т. е. преди влизането на разпоредбата в сила на 22.11.1997 г. Изводът не противоречи на разясненията, дадени в посочения тълкувателен акт, на останалата съдебна практика, на която касаторите се позовават, както и на решение № 4 от 11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г. на Конституционния съд на РБ. Той е в съответствие с трайната и последователна съдебна практика /напр. р. № 380 от 04.08.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г., р. № 341 от 04.08.2010 г. по гр. д. № 4723/2008 г., двете на I-во г. о., р. № 427 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3255/2008 г. на II-ро г. о., решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г., р. № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., двете на I-во г. о., и др./, според която когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Ето защо не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. Нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е приложена в съответствие с действителния й смисъл, поради което не е налице и касационното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Вторият въпрос /допустимо ли е да се придобие по давност земеделска земя преди да е приключила административната процедура по нейното възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ; от кой момент е възможно да се приложи институтът на придобивната давност в описаната хипотеза/ също не обосновава касационно обжалване на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, изр. 3-то ГПК. Както бе посочено при отговора на първия въпрос, имотът, предмет на положителния установителен иск, не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което придобивната давност е приложим по отношение на него способ за придобиване на право на собственост.
Третият въпрос /съставлява ли нарушение на материалния закон, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот с кратка петгодишна давност на основание договор за покупко-продажба, годен да направи ищеца собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, след като по делото е установено, че договорът, с който ищецът се легитимира като собственик, касае друг имот, различен от процесния; в този случай владението добросъвестно или недобросъвестно ли е; съставлява ли нарушение на материалния закон, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот по давност, при липса на някой от основните признаци на владението/ се състои от две части. По първата част на въпроса, която касае приложението на чл. 70, ал. 1 ЗС, касаторите не са посочили съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи /ТР № 10 от 05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС в случая е неприложимо/, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От друга страна – именно защото въззивният съд е приел за установено, че разпоредителната сделка по н. а. № …/1991 г. е извършена по отношение на имот, който не е собственост на прехвърлителя, е отрекъл нейния вещнопрехвърлителен ефект, а оттам – и поддържания основен придобивен способ /покупко-продажба/, и е пристъпил към разглеждане на евентуалния – придобивна давност, прилагайки по този начин нормата на чл. 70, ал. 1 ЗС според точния й смисъл. Втората част на въпроса не съответства на мотивите към обжалваното решение, защото въззивният съд е приел, че в случая са налице всички признаци на владението, водещо до придобиване на един недвижим имот на основание придобивна давност, а именно същото е упражнявано трайно, явно, необезпокоявано и непрекъснато. Следователно, обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Четвъртият въпрос /съставлява ли нарушение на материалния закон или нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът уважи иск за придобиване на недвижим имот по давност, при положение, че процесният имот не е точно индивидуализиран с неговите съществени белези и не може да се установи с категоричност какво е неговото точно разположение и граници/ по същността си съставлява довод за недопустимост на въззивното решение /и на потвърдения с него първоинстанционен съдебен акт/, като постановено по нередовна искова молба – при липса на индивидуализация на недвижимия имот, предмет на иска за собственост. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Налице е яснота в достатъчна степен относно спорния имот, който графично е изобразен на скица-проект № Ф. от 11.08.2015 г., изработена от инж. Г. Д. от „Интерфейс” ЕООД Г., приложена към исковата молба. Видни са от същата, освен площта, така също и местоположението на имота като разположен върху възстановения на ответниците имот № ………… Скицата се намира на л. 12 от първоинстанционното дело, възражения по съдържанието й не са направени от ответниците в хода на производството пред двете инстанции и същата е приобщена от първоинстанционния съд като неразделна част от решението му. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Петият въпрос /съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства/ насочва към преценка правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по селекция на касационните жалби, развиващо се на основание чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Това е така, защото в изложението не се сочи пропуск на съда да обсъди някое /някои/ от събраните по делото доказателства /когато би било налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК/, а се твърди, че въззивният съд неправилно е анализирал свидетелските показания и не е обсъдил в детайли заключението на вещото лице, както и не е взел предвид обясненията на експерта. Както се посочи при отговора на третия правен въпрос, правилността на решението може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а такива в случая не са налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 92 от 19.03.2019 г. по гр. д. № 623/2018 г. на Софийския окръжен съд по касационната жалба на Д. В. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: