О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 18.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 546/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. М. и П. Г. М. срещу въззивно решение № 6066 от 26.09.2018г., постановено по гр.д.№ 6783/2017г. на Софийския градски съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С обжалваното въззивният съд е потвърдил решение от 24.01.2017г., постановено по гр.д.№ 26105/2016г. на Софийския районен съд, 61 с-в, с което е допуснато извършването на съдебна делба на недвижим имот – незастроено дворно място с площ от 1039 кв.м., находящо се в [населено място],[жк], ул.”496” № 17, извън регулация, съставляващо имот пл.№ *, нанесен в к.л. 569 в КП от 1974г., кв.1, м.”К. в.- Ю. п. ІV ч.” между Ц. П. П. и Г. П. Ш. от една страна с квота 2/3 ид.части и Р. Д. М. и П. Г. М. от друга с квота 1/3 ид.част.
По делото е установено, че процесният имот е реституиран на 06.04.2000г. по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Б. П. П.. Праводателят на ищците в първоинстанционното производство П. Й. П. е установил владение върху имота на 06.11.1970г. по силата на сключен с наследодателя Б. П. П. писмен договор за покупко-продажба. С влязло н сила решение от 10.01.2014г. по гр.д.№ 1645/2013г. на Софийския апелативен съд е признато за установено по отношение на ищците в настоящото производство, че ответниците са собственици на 1/3 ид.част от имота, придобита по силата на договор за продажба на наследство, сключен с Б. Б. П., като същите са осъдени да им предадат владението върху имота на основание чл.108 ЗС, като е отменен и издаденият в тяхна полза констативен нот.акт № 9/2000 г. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота и след неговата реституция, като владението им е продължило за период по-дълъг от 10 години.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с предявяването на ревандикационния иск, теклата в полза на наследодателя на ищците придобивна давност е прекъсната съгласно чл.116, б.”б”, предл.2 ЗЗД, вр. с чл.84 ЗС само по отношение на 1/3 ид.част от имота, за която искът, в неговата установителна част, е уважен. По отношение на останалите 2/3 ид.части от имота е прието, че давността само е била спряла по време висящността на делото, като спирането е заличено с обратна сила на основание влязлото в сила отхвърлително решение и че считано от 01.12.2014г. ищците се легитимират като собственици на тази част от имота на оригинерно основание. Изложени са и съображения, че уважаването на ревандикационния иск в осъдителната му част в съответствие с константната съдебна практика, според която съсобственикът може да ревандикира цялата вещ от трето лице няма за последица прекъсване на придобивната давност за частта от имота, за която искът в неговата установителна част е отхвърлен, както и че отмяната на констативния нотариален акт няма отношение на субективния елемент на владението, наличието на който е установено с презумпцията на чл.69 ЗС, която не е опровергана от ответниците. В обобщение е прието, че имотът понастоящем е съсобствен между страните при посочените по-горе права.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: бил ли е длъжен въззивният съд /както и първоиинстанционният/ служебно да изследва участието на всички съсобственици в производството за делба на недвижимия имот. Поддържа, се че решението е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно поради липсата на това служебно изследване.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.
В случая поставеният от касаторите въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът е приел, че процесният имот е съсобствен само на страните по делото и е постановил решението си при участието на всички задължителни необходими другари. Представената от касаторите практика на ВКС – Р № 91 от 17.06.2013г. по гр.д.№ 651/12г., І г.о. и Р № 165 от 10.06.2011г. по гр.д.№ 1337/10г., ІІ г.о. се отнася до различни от настоящата хипотези и никакво противоречие с нея не е налице /с първото е прието, че не е нищожна съдебна делба на основание чл.75, ал.2 ЗН при неучастие на съсобственик, в полза на който отчуждаването е отменено по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. след делбата, а с второто – че при извършено в хода на процеса разпореждане с единия от имотите, предмет на делбата, в процеса следва да бъде конституиран като страна и неговият приобретател/. Поставеният от касаторите въпрос е във връзка с техните доводи, че ищците не са придобили 2/3 ид.части от имота по давност, респ. че те принадлежат на трето лице /техния праводател/, което обстоятелство е свързано с основателността на иска и няма отношение към валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съгласно установената практика на ВКС нищожността на делбата на основание чл.75, ал.2 ЗН при неучастие на съсобственик не прави решенията по нейното допускане и извършване нищожни.
Обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. То не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация строените от тях разноски в настоящото производство в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6066 от 26.09.2018г., постановено по гр.д.№ 6783/2017г. на Софийския градски съд.
О с ъ ж д а Р. Д. М. и П. Г. М. да заплатят на Ц. П. П. и Г. П. Ш. сумата 500 /петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: