ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 310
гр. София, 21.03.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 19.10.2016 (деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 60 002 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9081/16.12.2015 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 307/19.10.2015 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. т. д. № 422/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил решение № 57/02.02.2015 година на Окръжен съд Пловдив, търговско отделение, ХVІ ти състав, постановено по т. д. № 956/2013 година, в частта му, с която предявените от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място], Й. И. Г., О. И. Г. и М. Г. Г. искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 2 от ГПК, с които е поискано да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно, на основание сключеното на 24.09.2009 година, с нотариална заверка на подписите рег. № 6182/24.09.2009 година на А. Б. К.-Б.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № 171 в регистъра на Нотариалната камара споразумение, сумата от 55 816.56 € са отхвърлени за разликата над уважения размер от 21 011.78 €, представляваща неплатен остатък по чл. 2 от споразумението, в която разлика се включва сумата от 2.44 € неплатен остатък от вноска № 12 с падеж 10.09.2011 година по погасителния план по част ІІ на чл. 2 от споразумението; вноски с номера от 13 до 21 включително от по 1 323, 84 € всяка с падежи от 10.10.2011 година до 10.06.2012 година включително, дължими по погасителен план на част ІІ, чл. 2 от споразумението,; част от обявената за предсрочно изискуема остатъчна сума по погасителния план по част ІІ, чл. 2 от споразумението – колона неизплатени просрочения към вноска № 21 в общ размер от 22 210, 19 €; вноски с номера от 12 до 21 включително в размер от по 871, 94 € и падежи от 10.09.2011 година до 10.06.2012 година, дължими по част ІІ на чл. 4 от споразумението и сумата от 13 969, 92 € обявен за предсрочно изискуем остатък по чл. 3 във връзка с чл.4 от споразумението – неизплатени неустойки, към вноска № 21, ведно със законна лихва върху всяка главница от сезиране на съда по гр. д. № 11 152/2013 година по описа на Районен съд Пловдив до изплащане на сумите. В касационната си жалба [фирма] [населено място] излага твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост, като иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявените срещу [фирма] [населено място] , Й. И. Г., О. И. Г. и М. Г. Г. искове да бъдат уважени в пълните им размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба [фирма] [населено място], Й. И. Г., О. И. Г. и М. Г. Г. са подали отговор на същата с вх. № 2495/21.03.2016 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 307/19.10.2015 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. т. д. № 422/2015 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 16.11.2015 година, а касационната му жалба е с вх. № 9081/16.12.2015 година, като е подадена по куриер на 15.12.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 13.02.2008 година между [фирма] [населено място], в качеството му на лизингодател и [фирма] [населено място], в качеството му на лизингополучател е бил сключен договор за финансов лизинг № 006419-001. Същевременно Й. И. Г., О. И. Г. и М. Г. Г. на основание чл. 101 от ЗЗД са встъпили като съдлъжници-лизингополучатели по този договор. На 24.09.2010 година между страните е било сключено споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 6182/24.09.2009 година на А. Б. К.-Б.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № 171 в регистъра на Нотариалната камара, с което е признато че договорът за финансов лизинг е развален от лизингодателя по реда на чл. 87 от ЗЗД с уведомление от 17.09.2009 година, което е било връчено на задължените лица на следващия ден-18.09.2009 година. В чл. 2 от това споразумение е признато, че лизингополучателите дължат на лизингодателя сумата от общо 44 309.99 €, включваща всички неплатени задължения по договора за лизинг. Било е договорено тази сума да бъде заплатена в срок до 10.11.2013 година на 38 равни месечни вноски, при заплащането на фиксирана годишна лихва в размер на 8 % върху нея. Същевременно в чл. 8 от това споразумение е било уговорено, че при забавено или липсващо плащане на задължението по чл. 2 (главница и лихва) се дължи неустойка в размер на 0.1% на ден върху просрочената сума на база действителни дни забава. Освен това в чл. 3 и чл. 4 от споразумението е било посочено, че лизингополучателите дължат плащане на неустойка за неизпълнение на договора за финансов лизинг в размер на 29 184.47 €, като плащането е следвало да се извърши в срок до 10.11.2013 година на 38 равни месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва в размер на 8 %.
Първоинстанционният съд е приел, че уговорките по чл. 3 и чл. 4 от споразумението са нищожни и затова платените по тях суми са платени без правно основание. Затова ги е отнесъл като плащане на задълженията на лизингополучателите по чл. 2 от споразумението и е достигнал до извода, че исковете са основателни общо за сумата от 21 011.78 € и ги е уважил до този размер, като за разликата над него до пълния претендират размер от 55 816.56 €е отхвърлил същите. Решението на Окръжен съд Пловдив не е било обжалвано в осъдителната си част и е влязло в сила по отношение на нея. В отхвърлителната си част то е било обжалвано от [фирма] [населено място] пред Апелативен съд Пловдив, като спорен въпрос във въззивното производство е бил този за действителността на уговорките по чл. 3 и чл. 4 от споразумението от 24.99.2010 година. В тази връзка съставът на Апелативен съд Пловдив е изложил мотиви, че единствената уговорена неустойка по договора за финансов лизинг и общите условия към него била такава за забавено плащане на лизинговите вноски. Безспорно било, че въпросите с размера на тази неустойка към подписване на споразумението са били предмет на уреждане в чл. 1 и чл. 2 от споразумението, като при условията на чл. 365, ал.2 от ЗЗД страните са се съгласили, че общия размер на задълженията по договора до подписване на споразумението включително главница по лизинговите вноски до прекратяването, лихва върху същата, неустойка за забава и разходи за такси и застраховки е 44 309.99 €. Предмет на чл. 3 от споразумението била неустойка различна от споменатата и съответно следвало да се даде отговор налице ли е или не основание за уговаряне на такава в спогодба уреждаща отношения във връзка с един прекратен договор. В тази връзка било нужно да се споменало, че съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за врените от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Кредиторът можел да иска обезщетение и за по-големи вреди. Анализът на тази разпоредба водел до извод, че основание за определяне на неустойка е налице при сключване на един договор т.е. предполагало действащ такъв, като за да се обезпечи неговото изпълнение страните предварително определят размера на дължимото обезщетение при неизпълнението му. Що се отнасяло до обезщетението по чл. 88 от ЗЗД следвало да се посочи, че то подлежи на определяне при преустановяване действието на договора. Това от своя страна изключвало възможността да се поставя знак на равенство между правното значение на термините неустойка и обезщетение и те от езикова гледна точка да се наричат синоними. Казаното от своя страна изключвало възможността в случая съдът да приеме, че говорейки за неустойка страните по споразумението са имали предвид обезщетение по чл. 88 от ЗЗД, в какъвто смисъл са били доводите на [фирма] [населено място] във въззивната му жалба. Въз основа на това съставът на Апелативен съд Пловдив е достигнал до извода, че постигната в чл. 3 от споразумението уговорка за плащане на неустойка по един вече прекратен договор е без основание и е нищожна с оглед разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД. Нищожността на уговорката за главното вземане влечало такава на тази за заплащане на лихва върху същото. С оглед на това въззивният съд е достигнал до общия извод, че първоинстанционното решение е правилно в обжалваната му част и е потвърдил същото.
Във връзка с посочените мотиви на състава на Апелативен съд Пловдив в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] [населено място] е формулирал въпроса за това представлява ли обезщетение по смисъла на чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД уговорената между страните парична сума, която следва да бъде платена на едната от тях за неизпълнение на договор след развалянето му. Следва да бъде отчетено, че не може да бъде даден еднозначен отговор на така поставения въпрос, тъй като той ще трябва да бъде даден с оглед на текста на конкретната уговорка, нейното смислово съдържание, връзката и с останалите уговорки на договора, в който тази уговорка е сключена и с действителната воля на страните по нея. Това налага да бъде извършено тълкуване на уговорката във всеки конкретен случай въз основа на установените по делото данни. По този начин обаче ще се извърши проверка на правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, а оттам и на правилността на постановеното от него решение. Затова този въпрос не представлява правен такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК в смисъла посочен в т. 1 от ТР № 1/19.12.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив. Дори и въпросът да бъде приет за общ правен такъв то пак не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. За да обоснове наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] [населено място] се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 707/28.07.2005 година, постановено по т. д. № 1034/2004 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Последното обаче е постановено по реда на чл. 218ж от ГПК (отм.), поради което не може обуслови съществуването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията по т. 2 от ТР № 1/19.12.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същото решение не може да обоснове и съществуването на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като не е налице сходство на разрешените с тях въпроси. С решение № 707/28.07.2005 година, постановено по т. д. № 1034/2004 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. предявеният иск по чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е бил отхвърлен тъй като договорът не е бил развален, който случай е различен от този предмет на сегашното производство.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] се позовава и на наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съгласно даденото в т. 4 от ТР № 1/09.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, като съществуването на тези обстоятелства трябва да бъде обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението на [фирма] [населено място] обаче не са изложени твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по посочените въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касатора правни въпроси. Посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора твърдения, обосноваващи искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдържат становището на страната по конкретните изводи на въззивния съд. Предвид на това същите могат да бъдат третирани като оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правен въпрос, който е основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Поради тези съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 307/19.10.2015 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. т. д. № 422/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 9081/16.12.2015 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 307/19.10.2015 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. т. д. № 422/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.