11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 04.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 100 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. В., чрез адв. Н. Б. от САК срещу определение от 01. 12. 2014 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-В състав по ч.гр.д. № 11553 по описа на съда за 2014 г., с което е оставена без разглеждане частната жалба на същия жалбоподател срещу разпореждане от 14. 11. 2013 г. по ч.гр.д. № 24879 по описа за 2010 г. на Софийски районен съд, 79 състав, с което разпореждане е оставено без уважение искането на жалбоподателя за обезсилване на издадена срещу него по същото дело, заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 05. 07. 2010 г. В частната жалба се излагат твърдения за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение, иска се отмяната му и постановяване от касационната инстанция на решение по същество, с което да бъде обезсилена издадената срещу жалбоподателя заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 05. 07. 2010 г. по ч.гр.д. № 24879/2010 г. на СРС, 79 състав, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, след съвкупна преценка на оплакванията в частната жалба и на събраните по делото доказателства, намира следното:
Частната касационна жалба, с която настоящата касационна инстанция е сезирана, като подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Доколкото се обжалва определение на въззивен съд, което прегражда по-нататъшното развитие на делото – такова по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, което подлежи на обжалване по общия ред на ал. 2, изр. първо, а не по реда на ал. 3 от чл. 274, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, в случая по отношение на обжалваното определение, преценка на основанията за допускане на касационното му обжалване, не се дължи. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: Гражданско дело № 24879 по описа на СРС, 79 състав за 2010 г. е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, подадено в СРС от „Р. (България)“ ЕАД. По същото дело са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 05. 07. 2010 г. за заплащане от страна на длъжниците [фирма], ЕИК:[ЕИК], И. М. В., Р. Д. Д., Д. ДИМИТРОВ С. и частният жалбоподател в настоящото производство А. В., солидарно на банката, на сумата 500000 евро – част от главница по запис на заповед от 14. 02. 2008 г., както и направените съдебни разноски в размер на 19558.30 лв. за платена държавна такса и 10229.15 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Срещу така издадената заповед за изпълнение са подадени възражения по чл. 414 от ГПК от всички длъжници, като това от частния жалбоподател В. е депозирано в СРС с вх. № 1037739/22. 11. 2010 г. от пълномощник С. Г. П., с посочени във възражението телефон и адрес на електронна поща. Непосредствено след възражението по делото, (както и неколкократно впоследствие в производството) е приложено пълномощно от 09. 07. 2009 г., с което А. В. е упълномощил адвокатите С. П. Г. и Н. П. Б., с посочени в пълномощното адреси с редица права, включително да го представляват „… неограничено пред всички държавни и общински органи, включително, но не само, пред данъчната администрация и съдебните власти, като имат право да подписват и подават всякакви искови молби, искания, заявления, жалби, възражения, отговори, молби и всякакви други подобни и да получават съответно документи и книжа“, както и да го представляват „… неограничено процесуално по всички граждански и административни дела до окончателното им свършване във всички инстанции (първа инстанция, въззивна инстанция и касационно обжалване), както и в производства за отмяна, включително и с правата по чл. 34, ал. 3 от ГПК: да признават искания на противната страна, да се отказват от исканията или да ги намаляват, увеличават и изменят, както и да сключват спогодба“. В кориците на ч.гр.д. № 7427/2011 г. по описа на СГС се намира съобщение от 01. 12. 2010 г. по гр.д. № 24879/10 г. по описа на СРС до А. В., връчено на 27. 12. 2010 г. на адв Г., с което на В. е указано да представи доказателства за датата, на която му е връчена заповедта за изпълнение. Също в кориците на ч.гр.д. № 7427/2011 г. по описа на СГС се намират молби от 13. 12. и 22. 12. 2010 г., подадени от В., чрез пълномощник адв. Б., в които изрично се сочи, че покана за доброволно изпълнение е връчена на В. на 10. 12. 2010 г. Същото е видно от приложените към молбите покана за доброволно изпълнение, оформена като връчена на В., чрез адв. Б. на 10. 12. 2010 г., с приложени към нея заповед за изпълнение от 05. 07. 2010 г. и изпълнителен лист от същата дата. Депозираните от длъжниците А. В., [фирма] и И. М. В. възражения са приети от СРС за подадени в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, поради което с определение от 21. 01. 2011 г. съдът е спрял незабавното изпълнение на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист в частта им срещу същите длъжници, и е дал указания на кредитора „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД да предяви иск по чл. 422 от ГПК. Такъв е предявен срещу всички длъжници, включително и срещу В. с искова молба вх. № на СГС 17666/28. 02. 2011 г. В кориците на ч.гр.д. № 7427/2011 г. по описа на СГС се намира и „частна жалба“ от В., вх. № на СРС 1037738/22. 11. 2010 г., възприета в тази й част от СГС, като възражение по чл. 423 от ГПК, в която се излага, че В. няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България, както и че същият няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на България, съгласно чл. 423, т.т. 1 и 2 от ГПК е лишен от възможността да оспори вземането, като заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно, и в деня на евентуалното връчване не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България, вследствие на което в едномесечен срок от узнаването можел да подаде възражение и да упражни правата си по чл. 419, ал. 1 от ГПК. Иска се с посочената „частна жалба“ (депозирана едновременно с възражението на В. срещу заповедта за изпълнение по чл. 414 от ГПК), на основание чл. 423, вр. с чл. 411, ал. 2, т.т. 3 и 4 от ГПК, съдът да приеме възражението на В., да разгледа частната жалба и да обезсили заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, като приеме, че В. е упражнил правата си по чл. 423 от ГПК. В същата „частна жалба“ се иска още, след излагане на съображения за твърдяна незаконосъобразност на заповедта за изпълнение, последната да бъде отменена, а издаденият изпълнителен лист – обезсилен. Частни жалби срещу разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение са подадени и от длъжниците И. М. В., Р. Д. Д. и Д. Димитров С., като И. В. и Д. С. са обжалвали заповедта за изпълнение и в частта й за разноските, представляващи юрисконсултско възнаграждение, поради прекомерност. С определение от 17. 02. 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 7427/2011 г. по описа на СГС, въззивният съд е оставил без разглеждане възражение по чл. 423 от ГПК, подадено от А. В., като процесуално недопустимо, отменил е разпореждане от 05. 07. 2010 г. за незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение по отношение на солидарните длъжници И. М. В., Р. Д. Д., Д. Димитров С. и А. В., обезсилил е издадения изпълнителен лист от 05. 07. 2010 г. по отношение на същите длъжници, оставил е без уважение частните жалби на И. М. В. и Д. Димитров С. срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, представляващи юрисконсултско възнаграждение и е върнал делото на СРС за извършване преценка относно наличието на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т.т. 3 и 4 от ГПК по отношение на длъжника А. В.. За да остави без разглеждане възражението на В. по чл. 423 от ГПК СГС е приел, че същото е недопустимо, тъй като В. е подал възражение по чл. 414 от ГПК, което е прието от СРС, вследствие на което на заявителя са дали указания да предяви иск относно претендираното вземане и по отношение на този длъжник. При това положение, според СГС, на инстанционен контрол (всъщност – на разглеждане – бел. на съдията- докладчик във ВКС), подлежи подадената в срок от А. В. частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419, ал. 1 от ГПК, а процесуални предпоставки за разглеждане по същество на възражението по чл. 423 от ГПК в рамките на образувано извънинстанционно (отменително) по характер производство в случая не са налице. Според СГС за наличието на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т.т. 3 и 4, респ. – за наличието на пречки за издаването на заповед за изпълнение, на които длъжникът В. се позовава, следва да бъде извършена преценка от първоинстанционния съд, издал заповедта за изпълнение, за което делото следва да му бъде върнато, като при наличието на посочените предпоставки заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена по отношение на този длъжник. В определението на СГС изрично е записано, че в частта, с която възражението на В. е оставено без разглеждане, същото подлежи на обжалване. Определението е съобщено на В., чрез адв. Г. на 19. 03. 2012 г. и по делото няма данни същото да е обжалвано. В частта му, с която е отменено разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение и е обезсилен издаденият изпълнителен лист, включително срещу длъжника А. В., определението на СГС, като необжалваемо (частна жалба на противната страна срещу определението в тази му част е оставена без разглеждане от ВКС), е влязло в сила. След връщането на делото в СРС, същият с разпореждане от 14. 11. 2013 г. е оставил без уважение искането на В. за обезсилване на заповедта за изпълнение с мотиви, че няма процесуална възможност заповедният съд сам да обезсили заповедта в случай, че неправилно е преценил наличието на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК и вече е постановил издаването й. Според СРС (който се е позовал и на определение № 92/03. 02. 2011 по ч.т.д. № 8/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о.), такова обезсилване, въпреки липсата на изрична процесуална норма в този смисъл, би било оправдано в случай, че предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК са налице, тъй като в противен случай съдът не би могъл да връчи заповедта за изпълнение и да осигури нормалното развитие на производството, което би останало завинаги висящо и неприключено. В конкретния случай обаче, доколкото заповедта за изпълнение е връчена на В. и същият е подал възражение по чл. 414 от ГПК срещу нея, то и нормалното развитие на производството е осигурено, длъжникът е научил за издадената срещу него заповед и е упражнил защитата си срещу нея, а заявителят е уведомен за подаденото от длъжника възражение и е подал установителен иск срещу него. По частна жалба на В. срещу разпореждането на СРС от 14. 11. 2013 г. е постановено обжалваното в настоящото производство определение на СГС, с което частната жалба е оставена без разглеждане с бланкетни мотиви, че разпореждането на СРС, с което се оставя без уважение искането на В. за обезсилване на заповедта за изпълнение, не прегражда по-нататъшния ход на делото, нито пък в закона изрично е предвидена неговата обжалваемост, поради което и същото не подлежи на обжалване.
При така изложеното, за настоящата касационна инстанция се налагат следните изводи:
Защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява по специфичен, изрично уреден в процесуалния закон ред – чрез подаване на възражение по чл. 414 от ГПК (с последиците по чл. 415, ал. 2 от същия) или – само в законоустановените в чл. 423, ал. 1, т.т. 1-4 от ГПК случаи – чрез възражение по същия текст. Законоуреденият, като извънреден процесуален способ за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез възражението директно пред въззивния съд по чл. 423 от ГПК е заместител, сурогат на общия такъв ред за защита – чрез възражението по чл. 414 от ГПК. Правото на възражение по чл. 423 от ГПК е предоставено от закона на длъжника само в случаите, в които същият е бил лишен от възможността да оспори вземането по реда на чл. 414 ГПК, като упражняването на това му право, при наличието на законоустановените предпоставки за това, но и само в тези, изрично законоустановени случаи, би довело или до присъщите на възражението по чл. 414 от ГПК, последици по чл. 415, ал. 2 от с.з., или (в случаите, в които длъжникът е бил лишен от възможността да оспори вземането, вследствие на нарушения на заповедния съд по чл. 411, ал. 2, т.т. 3 и 4 от ГПК, какъвто се претендира да е и процесния) – до обезсилване на заповедта за изпълнение от въззивния съд – чл. 423, ал. 3, изр. 4 от ГПК. Следователно нарочен интерес на длъжника да иска обезсилване на заповедта за изпълнение по реда на чл. 423, включително при релевиране липса на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т.т. 3 и 4 от ГПК следва да се признае само в случаите, при които, както това е изрично уредено и в процесуалния закон, същият е бил лишен от възможност да оспори вземането на кредитора по общия, законоустановен ред за защита в заповедното производство – чрез възражение по чл. 414 от ГПК (така изрично чл. 423, ал. 1, предл. второ от ГПК). В нормата на чл. 423, ал. 1 от ГПК, като обща предпоставка за допустимост на възражението по същия текст във всички хипотези на т.т. 1-4 включително, законодателят изрично е уредил условието длъжникът да е бил лишен от възможността да оспори вземането и това условие на общо основание следва да е налице, включително и в случаите, когато възражението е прието, защото не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК. В тези случаи различни са само последиците от упражняването на възражението по чл. 423 ГПК, като въззивният съд служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, но тази разлика в последиците не е от естество да обоснове дерогирането и на изискващата се от закона, обща предпоставка за възникване и упражняване на правото на възражение по чл. 423 от ГПК, а именно – във всички случаи длъжникът да е бил лишен от възможността да оспори вземането. При отчитането на принципа за равенството на страните в гражданския процес, който налага зачитането в гражданското съдопроизводство на интереса и на кредитора – заявител в заповедно производство, и който намира най-яркото си проявление именно в двустранния и състезателен исков процес, в случаите, като процесния, в които длъжникът не само, че поради неналичието на предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК, не е бил (изцяло хипотетично) лишен от възможността да оспори вземането, но напротив – по предвидения в процесуалния закон ред, от редовно упълномощен негов процесуален представител с адвокатска правоспособност (на когото са връчени П., заповедта за изпълнение и изпълнителния лист), от името на длъжника е подадено по реда на чл. 414 от ГПК възражение срещу вземането, това възражение е прието от заповедния съд за подадено в срок, на кредитора е указано от съда, и същият е завел иск с правно основание чл. 422 от ГПК, то и защитата на длъжника срещу вземането следва да се осъществява и изчерпва, изцяло и само в рамките на защитата му срещу така предявения иск. Доколкото по изложените непосредствено по-горе съображения разпореждането на заповедния съд за отказ, в конкретния случай да обезсили заповедта за изпълнение нито препятства, нито ограничава упражняването на каквито и да било, иначе предоставени от процесуалния закон на длъжника, но неосъществими в рамките на защитата му срещу иска по чл. 422 от ГПК и на образувания по същия исков процес, негови процесуални субективни права, то и по естеството си същото разпореждане не съставлява такова, преграждащо по-нататъшния ход на делото, по см. на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, както това неоснователно се поддържа в частната касационна жалба, нито пък обжалването му е изрично предвидено в закона (т. 2 на същия текст). В конкретния процесен случай са налице и два допълнителни аргумента, все в изложената насока. От една страна такъв е обстоятелството, че с описаното по-горе стабилно, като неподлежащо на обжалване в тази му част определение на СГС, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение в частта й срещу частният жалбоподател, и издаденият срещу него изпълнителен лист е обезсилен. При така установеното за длъжника е без значение кога ще бъде обезсилена заповедта за изпълнение, доколкото въз основа на нея изпълнение не се провежда и е налице съдебна забрана такова да се провежда, преди приключването на исковото производство с предмет съществуването на материализираното в заповедта за изпълнение вземане. На следващо място, за частния жалбоподател е била налице процесуалната възможност да обжалва определението на СГС, с което възражението му по чл. 423 от ГПК е било оставено без разглеждане и това свое, предоставено му от процесуалния закон, и изрично указано му от съда негово процесуално право, частният жалбоподател не е упражнил. Така от една страна, частният жалбоподател не обосновава по делото наличието на нарочен, признат му от закона правен интерес от обжалването на разпореждането на СРС, с което искането му за обезсилване на заповедта за изпълнение е оставено без уважение, доколкото с влязъл в сила съдебен акт разпореждането за незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение срещу него е отменено, издаденият срещу него изпълнителен лист е обезсилен, а защитата му срещу същата заповед за изпълнение е изцяло, и в пълен обем осъществима в рамките на исковия процес с предмет съществуването на вземането. От друга страна, доколкото частният жалбоподател не е упражнил правото си да обжалва безспорно преграждащото по-нататъшното развитие на делото определение на СГС, с което възражението му по чл. 423 от ГПК е оставено без разглеждане от въззивния съд, като недопустимо, то такова право на същия не следва да се признава и едва в настоящото производство, а приемането на обратното би граничило с поощряване от страна на съда, на евентуалната злоупотреба с процесуални права.
По изложените в настоящите мотиви съображения частната касационна жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, се явява неоснователна, а обжалваното определение – правилно, поради което и същото следва да бъде потвърдено, със законните последици.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 01. 12. 2014 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-В въззивен състав по ч.гр.д. № 11553 по описа на съда за 2014 г.,
Определението е окончателно.
Председател: Членове: